Жените, които го познаваха

72.

Планиране. Търпение. Решителност.

Трите най-важни думи за него в момента. Този път нищо не трябваше да се обърква. Дългият кухненски нож, нощницата и найлоновите чорапи бяха прилежно подредени в черната спортна чанта, която чакаше в коридора. Храната и напитката бяха в найлонов плик до нея. Цифровият фотоапарат беше в джоба му заедно с по-малък, остър като бръснач туристически нож „Ледерман“. Той беше облякъл синя памучна фланелка и бежов памучен панталон, същите дрехи, които бе носил по време на първите четири убийства. Добре облечен, но анонимен. Когато отиде за Ана Ериксон, Ралф за пръв път се беше дегизирал. Чувстваше, че маскировката ще му потрябва. Времето му за планиране беше минимално и той трябваше да нанесе удара в определен период. Тя не живееше сама и може би беше предупредена. Ралф трябваше да се погрижи Ана да го пусне да влезе в апартамента. Затова се бе дегизирал. Беше се отклонил от ритуала. И последва наказание. Появил се беше възрастният натрапник.

Ралф отиде във фризьорския салон на ъгъла веднага щом получи името на Елинор Бергквист чрез fygorh.se. Подстригваше косата си точно на всеки деветдесет и един дни. Ритуали. Сега обаче не искаше подстригване, а друга прическа. Това малко го стресна, защото беше отклонение от ритуала. Беше сменил шапката си с друга в същия стил, но в различен цвят. Той я пъхна в задния си джоб и закачи слънчевите очила отпред на фланелката си, вместо да ги сложи на очите си. Поне бяха у него. Нямаше да наруши ритуала. Само го видоизменяше.

Ралф се погледна в огледалото на банята. Не му харесваше как изглежда. Той прокара пръсти през непривичната, добре оформена прическа. Косата му беше странно лепкава и твърда. Фризьорката го уведоми, че това е някакъв продукт, който ще му даде възможност да я приглажда назад, и го убеди да си купи две бурканчета за по-сигурно. Ралф се усмихна на себе си и на новия си вид. Опита се да го хареса. Каза си, че сега прилича повече на един от онези готини пичове, които се мотаят на площад „Стуреплан“, отколкото на високия мършав мъж, когото никой не забелязва. Че така е по-добре. Ала не беше. Все пак всичко беше за добра кауза. Този път не трябваше да бърка. Абсолютно. Неговият идол му прости и му даде още един шанс. Защото това беше важно за Ралф. Учителя се съобразяваше с чувствата му. Никой не го беше правил досега и Ралф нямаше намерение да не оправдае доверието му. Ако това означаваше малки промени в облеклото и нова прическа, саможертвите бяха нищожни в сравнение с по-голямата картина. Важното беше отсега нататък да не греши. Очевидно трябваше да бъде по-внимателен.

Той нямаше представа колко знаят онези, които го преследват, но колкото повече часове минаваха, откакто беше умрял мъжът в колата, в толкова по-голяма безопасност се чувстваше. Ако знаеха самоличността на Ралф, те вече щяха да чукат на вратата му. Нямаше да го следят. Щяха веднага да дойдат за него.

Учителя беше убил четири жени. Сега щеше да убие пета. Скоро щеше да прави история. Мисълта го накара да се стегне. Да поеме контрол върху себе си и чувствата си. Да осъзнае колко важно е да запази спокойствие.

Навън беше малко по-хладно, отколкото през последната седмица, и той тръгна бързо към метростанцията, която беше на десетина минути път.

Не обичаше да използва друг вид транспорт, но не смееше да отиде със собствения си зелен „Фолксваген Поло“. Беше оставил сребристата тойота в Улвсунда според инструкциите, но Учителя не споменаваше нищо за нова кола в краткото си съобщение. По някакъв начин той имаше достъп до крадени коли. Ралф само получаваше инструкции откъде да ги вземе и къде да ги остави. Някой друг се грижеше за тази страна на нещата. Ралф не се интересуваше кой може да е той. Знаеше, че за Учителя работят няколко души. Този път не се споменаваше за нова кола, затова Ралф трябваше да вземе метрото за Васастан. По пътя той се отби в цветарски магазин. Купи двайсет червени рози и каза на продавачката да направи романтичен букет и да сложи картичка. Ралф написа кратка бележка: „Прости ми. С обич, Себастиан“. Хареса му. Изпита удоволствие, че още по-ясно ще свърже със Себастиан жената, която скоро щеше да бъде мъртва. Реши, че ще остави букета на масата в кухнята, така че полицаите ясно да видят картичката. Искаше му се да види израженията им, когато открият трупа в спалнята и романтичния букет в кухнята.

Ралф беше убеден, че всичко това е според ритуала. Той винаги оставяше улики. Тази беше поредната. По различен начин. Знаеше, че Учителя ще оцени жеста.

Той плати цветята и излезе на слънчева светлина. Сигурно приличаше на влюбен. Готин пич, който купува букет червени рози за жената, която наскоро е срещнал. Махна самозалепящия се етикет от едното стъбло. „Цветарски магазин Вестерторп“.

Улики, да.

Но само онези, които Ралф избере да остави.

Това се нарича планиране.