Жените, които го познаваха

112.

Себастиан не си спомняше нищо за линейката, пристигането в болницата и операцията. Абсолютно нищо. Първото, което осъзна, след като видя, че Хинде падна по гръб, беше, че отваря очи, когато дойде в съзнание. Раните му бяха изключително болезнени и някакъв свръхвъодушевен лекар му обясняваше какъв невероятен късмет е извадил, а после се впусна в подробности за раните му и колко много по-сериозни можели да бъдат последиците. Себастиан престана да слуша.

Той беше жив и щеше да се възстанови. Това беше всичко, което му беше необходимо да знае.

Лекарите извършиха обичайните си прегледи. И после дойдоха Ваня и Торкел. Попитаха го как се чувства. Запълниха пропуските от наръгването с ножа досега.

– Много ли тъпотии трябваше да изтърпиш? – попита Себастиан. Торкел изглеждаше капнал от умора. Вероятно не беше спал цяла нощ.

– Още не, но денят сега започва.

– Съжалявам.

– Ще оживея. – Торкел повдигна рамене. – Ваня е добре, хванахме Ралф Свенсон и Роланд Юхансон и Хинде е мъртъв. Знаеш как стават нещата в полицията. Няма значение как стигаш дотам. Важен е резултатът.

– Значи заловихте Роланд?

– Да, в друга крадена кола, докато се връщаше в Гьотеборг. – Торкел млъкна. Явно се чудеше дали да продължи. – Помниш ли Троле Хермансон? – попита той с по-тих глас.

Себастиан се премести в леглото. Не очакваше, че ще бъде споменато името на Троле. Не и сега, когато всичко свърши. Когато беше в безопасност. А гласът на Торкел беше много сериозен.

– Да?

– Открихме трупа му. В тойотата.

– Мамка му.

Торкел уморено поклати глава.

– Сигурно е работил по някакво частно разследване. Не е имал представа в какво се забърква.

Себастиан кимна едва-едва. Това беше вярно. Троле наистина нямаше представа в какво се забърква, когато реши да му помогне.

– Горкото копеле.

– Да...

Нямаше какво повече да се каже. Случаят беше приключен. Това беше всичко, което ги бе събрало този път. Вероятно щеше да мине доста време, преди да се видят отново. И Себастиан, и Торкел го знаеха.

– Трябва да се върна в управлението да довърша нещата – каза Торкел и махна с ръка към вратата, а после се обърна към Ваня. – Искаш ли да те закарам?

– Ще остана още малко.

– Добре. Пази се, Себастиан. Доскоро.

Дежурен израз.

Който не означаваше нищо.

Торкел излезе от стаята и затвори вратата. Ваня взе стол и седна до леглото на Себастиан, който я наблюдаваше с любопитство.

– Искам да ти благодаря.

– Не е необходимо.

– Чух те. В коридора. Ти предложи да заемеш мястото ми.

– Да.

– Защо?

Себастиан повдигна рамене. Заболя го и той трепна.

– Защото ми доставя удоволствие да връхлитам като рицар в лъскави доспехи.

Ваня се усмихна и стана. Наведе се и го прегърна.

– Благодаря – прошепна тя.

Той не беше в състояние да отговори. Не искаше. Единственото му желание бе този момент да продължи вечно. За това копнееше. От няколко месеца. От повече време, честно казано. Кога за последно някой му беше показвал искрена симпатия? Елинор, да, но тя беше... Елинор. Той също прегърна Ваня. Държа я в обятията си малко по-дълго, отколкото бе необходимо, но тя, изглежда, нямаше нищо против.

Пак му се усмихна, докато сядаше на стола.

Себастиан бавно изпусна затаения си дъх. Прегръдката беше много болезнена, но си заслужаваше.

– Е, какво ще правиш сега? – попита Ваня.

– Видя ли онази малко позастаряла медицинска сестра, която...

Ваня го сръга. И от това го заболя. Той се запита дали може да направи нещо, без да го заболи.

– Имах предвид работа.

– Не знам.

Ваня кимна и наведе глава, а после го погледна. Очите й бяха изпълнени с искреност.

– Нямам нищо против отново да работя с теб.

– Наистина ли?

– Да.

– Това означава много за мен.

Себастиан продължи да я гледа в очите, надявайки се тя да разбира, че той говори сериозно.

Телефонът й иззвъня. Моментът, ако имаше такъв, отлетя. Ваня извади телефона от джоба си и погледна екранчето.

– Трябва да отговоря.

Тя се извърна от леглото.

– Здравей, татко... Не, в болницата съм. При Себастиан... Да, онзи Себастиан.

Ваня му се усмихна. Себастиан също й се усмихна. Поне се надяваше, че се усмихва. Изпитваше толкова много чувства.

Радост, тъга, гордост, болка.

– Да, бях там – продължи Ваня. – Дълга история. Може ли да ти се обадя по-късно?... Добре. И аз те обичам. – Тя затвори и прибра телефона си. – Обади се татко. Гледал новината за Хинде по интернет.

– Не знае ли какво се случи?

– Не, и се чудя колко да му кажа. Той се тревожи за мен. Искам да го предпазя. И Ана също.

Сигурно се предава по наследство, помисли си Себастиан. Желанието да предпазиш най-близките и най-скъпите си хора от неприятни истини. Както правеше той.

– Ще те оставя да си починеш – каза Ваня и стана. Вдигна стола и го занесе там, където беше.

– Баща ти е късметлия, че те има – рече Себастиан, докато тя беше с гръб към него.

– Аз съм късметлийка, че го имам. Той е най-добрият.

– Сигурен съм.

Ваня се отправи към вратата, сложи ръка на дръжката и спря. Сякаш не искаше да тръгва.

– Е, аз потеглям. Пази се.

– Ти също.

Себастиан я гледа, докато тя излезе. Не гневно. Не след разгорещена размяна на реплики. Не след караница. Той беше взел решение. Каквото и да беше изровил Троле за Валдемар, никога нямаше да го използва. Нямаше дори да прочете документите, за да разбере какво е направил Валдемар. Веднага щом се върнеше вкъщи, щеше да изгори съдържанието на найлоновия плик. Тайната на Валдемар щеше да умре заедно с Троле.

Себастиан се обърна на другата страна. Заболя го. Естествено. Той се загледа през прозореца. Минаваше пет. Слънцето бе изгряло от половин час и още не беше горещо, но денят щеше да бъде хубав.

Ваня го беше попитала какво ще прави.

Себастиан знаеше какво няма да прави.

Нямаше да бъде неин баща. Никога. Щеше да престане да се опитва. Ако изиграеше правилно картите си, щеше да се сближи с нея. Да бъде приет. Не обичан, но може би харесван.

Това беше достатъчно.

Нямаше много хубави неща в живота си, затова би било глупаво да прахоса това.

Всичко щеше да бъде наред.

Чувстваше го.

Всичко щеше да се оправи.