Жените, които го познаваха

36.

Урсула бе приключила със снимките и искаше да изчака криминалистите, преди трупът да бъде закаран в моргата за аутопсия. Линейката беше задържана заради сериозна катастрофа на пътя и Урсула се приближи до прозореца в дневната, за да отмори очите си с нещо друго освен мъртвешки бледия, посивял труп и засъхналата кръв върху леглото.

Навън все още беше идеален летен ден с ясносиньо небе. Жарещото слънце се бе преместило на запад и вече не грееше право в апартамента с пълна сила, но в задушната стая все още беше горещо. Урсула внимателно отвори вратата на балкона и излезе навън. Там поне беше малко по-хладно. Балконът беше малък, но грижливо поддържан. Красива жълта пълзяща роза, засадена в керамична саксия с орнаменти, покриваше бетонната стена. Два сгъваеми стола бяха сложени до масичка в стил френско бистро от боядисан в бяло метал. Единственият предмет на масата беше светлосиня захарница с тънки бели цветя върху емайлирана повърхност. Не след дълго някой несъмнено щеше да я вземе и да се чуди какво да прави с нея, както и с останалите вещи в апартамента. Нещата, които оставяме след нас. Урсула се приближи до парапета и погледна към кръстовище „Есинге“ и зелената гора отвъд. Загледа се в колите, които фучаха по магистралата с няколко ленти. Животът в апартамента беше свършил, но този навън продължаваше. Така става. Животът е като река. Не можеш да го спреш, колкото и да искаш. Колкото и да е трудно за засегнатия човек, на кратко разстояние от него животът продължава.

Урсула си пое дълбоко дъх, оставяйки кислородът да изпълни белите й дробове. Затвори очи и се замисли. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че убиецът е същият. Всичко съвпадаше, от нощницата, найлоновите чорапи и зеещата рана в гърлото до изнасилването изотзад. За да бъде напълно сигурна, тя беше потърсила килер, който се заключва отвън. В апартамента нямаше такова помещение, но Урсула предположи, че много неща са се променили, откакто самата тя живееше в апартамент, а това беше преди много години. Трябваше да има някакво складово помещение. И Урсула го откри. В мазето.

От другата страна на металната врата тя намери дълъг коридор с бетонен под. Голи електрически крушки, монтирани на всеки пет метра, осветяваха малки складови помещения зад телена мрежа, прикрепена за летви. Грубовата дървена врата с резе отвън водеше към всяко отделно мазе. Във въздуха се носеше слаба, но непогрешима миризма на мухъл.

Урсула мина покрай еднаквите клетки, докато стигна до деветнайсет, номера на апартамента на Анете Вилен. Резето беше счупено. Тя отвори вратата бавно и внимателно, използвайки ръкавици, и надникна вътре. Сега това помещение трябваше да се смята за част от местопрестъплението. В мазето на Анете имаше сравнително малко неща. Повечето други мазета, покрай които мина Урсула, бяха претъпкани. В складовото помещение на Анете имаше само няколко кашона, лампион, сгъваема маса и четири дървени стола, натрупани един върху друг. В средата на пода спретнато бяха подредени припасите – безалкохолната напитка, бисквитите, бананите, шоколадът и празното шише за уриниране. Стояха в идеална редица, всеки предмет на абсолютно еднакво разстояние от следващия. Също като на другите местопрестъпления. Урсула, опитният криминалист, изведнъж потрепери. Никога нямаше да го признае пред колегите си, но намираше за ужасяваща прецизността, с която извършителят пресъздаваше една и съща подредба всеки път. Тя приклекна, извади малка метална линийка и измери разстоянието между предметите. Както подозираше – точно четири и половина сантиметра. Убиецът сигурно измерваше разстоянието всеки път. Това изискваше време, но той си го позволяваше. Толкова хладнокръвен беше. И спокоен. Толкова важно беше за него да го извърши правилно.

Да следва ритуала.

Да го направи по абсолютно същия начин като Хинде.

Урсула отново потрепери.

Мислите й бяха прекъснати, когато чу, че в апартамента влезе Торкел.

Той, изглежда, я търсеше, но не забеляза, че е на балкона, и се отправи към малката кухня.

– Торкел! – извика тя и почука на прозореца.

Той вдигна глава и кимна. Изражението му беше мрачно. Излезе на балкона и започна с елементарните неща, които можеше да разбере.

– Говорим със съседите, но засега не научихме нищо. Анете била тих, порядъчен човек. Не привличала много внимание към себе си. Бившият й съпруг очевидно бил гадняр, но никой не го е виждал от месеци.

Урсула се обърна към улицата.

– Ами приятелката, която я е намерила?

– Лена Хьогберг. Тя живее наблизо. Днес трябвало да обядват заедно, на Анете не отишла на срещата. Лена й звъняла цял следобед, но никой не отговорил.

Урсула кимна.

– Мъртва е от по-малко от дванайсет часа.

– Нещата за Анете явно тръгнали зле през последните няколко години – продължи Торкел, – затова Лена се разтревожила и решила да дойде да я види след работа. Видяла кървави петна на пода през пощенската кутия...

– В какъв смисъл тръгнали зле нещата?

– Развод, синът й заминал да живее в чужбина, Анете загубила работата си. Била доста потисната. – Торкел погледна към уличното движение и добави: – Ваня проверява бившия съпруг.

– Идеята вероятно е добра, но убиецът е същият. Не е друг.

Торкел въздъхна тежко. Урсула го погледна. Изражението му

беше необичайно мрачно.

– Сега трябва да се погрижим да направим всичко по правилата – каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея. – Не трябва да пропускаме нищо.

Двамата се умълчаха и се вгледаха в магистралата. Торкел хвана ръката й и я погледна. Урсула се изненада, но не дръпна ръката си.

– Имаме проблем. Голям проблем.

– Какъв?

– Сигурна ли си, че тя е мъртва от по-малко от дванайсет часа?

– Трудно е да се определи точно заради горещината, но някъде между шест и дванайсет часа. Защо?

Торкел стисна ръката й още по-силно.

– Себастиан е правил секс с нея снощи.

– Моля?

– Себастиан Бергман е правил секс с нея и е напуснал апартамента преди дванайсет часа.