Жените, които го познаваха

41.

Едвард Хинде отново седеше в стаята за посещения. Бяха го довели преди десетина минути. Двама надзиратели. С оковани в белезници ръце и крака.

В стаята.

На стола.

Окован за масата.

Всичко беше същото, с изключение на факта, че този път от другата страна на масата имаше два стола. Щяха да дойдат хора от „Риксморд“. Ваня Литнер и Били Русен. Така каза, че са имената им Томас Харалдсон. Идваха да говорят с него. Той се запита за какво ли искат да говорят. Докъде ли бяха стигнали?

Вратата зад него се отвори и Хинде отново потисна желанието си да се обърне. Щеше да чака. Да ги остави те да дойдат при него. Краткотрайно, малко предимство. Те се приближаваха към масата. От дясната му страна. Той продължи да гледа през прозореца дори когато двамата застанаха пред него. Отмести очи едва когато жената седна срещу него. Русокоса, привлекателна, на трийсетина години, сини очи и в добра физическа форма, съдейки по раменете й под блузата с къси ръкави. Тя сложи ненадписана черна папка на масата пред себе си и посрещна изпитателния му поглед, без да мигне. Едвард не каза нищо и прехвърли вниманието си към колегата й, който все още стоеше до стената.

Не беше Били Русен, а познат до болка човек. Хинде трябваше да упражни целия си самоконтрол, за да не покаже колко е изненадан.

Себастиан Бергман.

Двамата бяха изминали дълъг път.

Много по-дълъг, отколкото се беше надявал Едвард.

Той се втренчи в Себастиан, докато се увери напълно, че гласът му няма да потрепери, а след това лицето му разцъфна в доволна усмивка за поздрав.

– Себастиан Бергман. Каква изненада.

Себастиан не отвърна на поздрава му. Хинде не откъсна очи от него. Себастиан помнеше този поглед. Изпитателен. Наблюдаващ. Проницателен. Понякога имаш чувството, че Хинде не само те гледа в очите, но и прониква в мозъка ти, откъдето взима информацията, която му е необходима и до която иначе няма достъп.

– А това е...? – спокойно продължи Едвард, обръщайки се към Ваня.

– Ваня – отговори тя, преди Себастиан да има възможност да я представи.

– Ваня. – Хинде сякаш вкуси с наслада името. – Ваня... Ваня коя?

– Ваня е достатъчно – намеси се Себастиан. Не беше необходимо да дава на Хинде повече информация, отколкото е нужно.

Едвард отново се обърна към него, все още усмихвайки се обезоръжаващо.

– И на какво дължа честта да ме посетиш след толкова много години? Свършиха ли хонорарите ти? Трилогия ли смяташ да пишеш? – попита той и пак насочи вниманието си към Ваня. — Написал е книги за мен. Две.

– Знам.

– Аз бях билетът му към славата... Предполагам, че това е правилният израз?

Ваня седеше неподвижно, скръстила ръце на гърдите си, очевидно незаинтересувана от коментарите на Хинде.

– Както и да е – продължи Едвард, – той първо помогна да ме арестуват, а после разкри... механизмите в чудовището. – Усмихна се отново, този път не на Ваня, а по-скоро на себе си, сякаш си спомняше нещо скъпо или по-добри времена. Или сякаш беше изключително доволен от начина, по който се изразява. – Оглавихме класациите за бестселъри. Представяния на книгите. Автографи. Лекции из цяла Европа. Може би и в Щатите? Как мина всичко това, Себастиан?

Себастиан също не отговори. Облегна се лениво на стената и скръсти ръце на гърдите си като Ваня, без да откъсва очи от Хинде, гледайки го с предизвикателно изражение.

Едвард срещна погледа му и леко наклони глава на една страна, а после пак се обърна към Ваня.

– Той не казва нищо. Добър план. В тази страна не обичаме неловкото мълчание. Затова го запълваме. Бръщолевим. Издаваме се. – Хинде млъкна, сякаш да помисли дали не е казал твърде много и дали е дал убедителен пример за недостатъка, който е описал. – И аз съм психолог – обясни той на Ваня. – Бях две години преди Себастиан. Той спомена ли това?

– Не.

Себастиан го наблюдаваше внимателно. Накъде биеше? Защо спомена това? При Хинде всичко беше планирано. Всичко имаше цел. Единственият въпрос беше каква е целта.

– Той не иска да признае колко много си приличаме – продължи Едвард. – Психолози на средна възраст, които имат сложни взаимоотношения с жените. Такива сме, нали, Себастиан?

Хинде отмести очи от Ваня и погледна Себастиан. Ваня изведнъж изпита чувството, че Себастиан е прав. Хинде наистина беше замесен в четирите убийства. Не само като вдъхновител, но реално замесен. Някак. Тя нямаше представа как, но знаеше защо са тук.

Това беше само чувство, трудно уловимо – интуиция. Появяваше се от време на време. Изпитваше го понякога, когато седеше срещу заподозрян или проверяваше алиби. Внезапна дълбока убеденост, че има връзка. Че има някакво участие и може би вина. Дори когато нямаше физическо доказателство, нито даже косвени доказателства, сочещи в тази посока. Чувството обаче беше там. Можеше да възникне от какво ли не – от езика на тялото, как въпросният човек я гледа в очите или от тона на гласа, който в един момент прозвучава фалшиво в иначе съвсем обикновен разговор. Ваня знаеше, че умее да разпознава фалшивите нотки, и в начина, по който Хинде говореше на Себастиан, имаше нещо. Лек, почти недоловим нюанс на самодоволство и триумф. Лесно можеше да го пропусне, но той беше там и това й беше достатъчно. Торкел вероятно беше прав, макар че щеше да й бъде невъзможно да го признае. Изправянето на Себастиан пред Хинде в тази стая беше правилното решение.

– Какво знаеш за моите жени? – попита Себастиан. Нищо в гласа му не издаде, че се приближават до повода за посещението.

– Много са. Или поне бяха. Не знам какво е положението напоследък.

Себастиан напусна мястото си до стената, придърпа свободния стол и седна. Едвард се вгледа внимателно в него. Бергман беше остарял. Не само от изминалите години. Животът беше суров към него. Хинде мислеше, че знае защо. Той се запита дали да не повдигне въпроса за брака с германката.

Дъщерята.

Цунамито.

Новината, която беше донесла такава голяма радост в сърцето му, когато най-после я чу. Беше отнело известно време. Загубата на Себастиан не бе отразена широко в пресата. Едвард беше принуден да свърши малко детективска работа. Да подреди парчетата от пъзела. Да събере две и две.

Всичко започна, когато видя две имена, които му се сториха познати, в списък със загинали или в неизвестност хора. Шведи или свързани с Швеция. Там, сред петстотин четиресет и три имена, имаше две, които звучаха познато – Лили Швенк и Сабине Швенк-Бергман. Хинде прерови старите броеве на вестниците и откри съобщението, когато стигна до 1998 година. Кратка обява, че Себастиан Бергман, световноизвестният психолог, специалист по изготвяне на профили на престъпници и писател, се е оженил за Лили Швенк. И година и нещо след това в немски вестник – обявата за раждането на Сабине. Съпругата и дъщерята на Себастиан бяха в списъка със загиналите или изчезналите. Отначало Едвард остана доволен. След известно време обаче започна да се чувства разочарован. Измамен. Завиждаше. Искаше той да беше онази грамадна вълна, неудържимата сила, отнела семейството на Себастиан и оставила го с разбито сърце. Информацията все пак беше полезна независимо от чувствата му и несъмнено щеше да бъде потребна в определен момент, но не тук и не сега. Не и на първата им среща. Хинде искаше да разбере какво знаят. Докъде са стигнали. Затова си траеше. Техен ред беше да говорят.

– Убити са четири жени.

Ваня забеляза блясъка в очите на Хинде, който се наведе напред над масата, изведнъж заинтригуван.

– Може ли да попитам за някои подробности?

Себастиан и Ваня се спогледаха. Той леко кимна и тя разтвори папката, която беше сложила на масата. После извади снимка от първото местопрестъпление, която беше направена под широк ъгъл и обхващаше всичко.

– Нощницата, найлоновите чорапи, скрит запас от храна, жертвата е изнасилена, докато е лежала по корем – изброи тя и бутна фотографията към Хинде.

Той я погледна бегло и сетне вдигна шава с изражение на искрена изненада.

– Някой ме имитира.

– Виж ти – с премерен тон каза Себастиан.

– Значи за това искате да говорите с мен. Чудех се. – Гласът му беше изпълнен с внезапно прозрение, сякаш току-що беше получил отговор на въпрос, върху който мислеше отдавна. Майсторска класа в неподправената изненада. Би заблудил всички, дори Ваня, ако тя не беше нащрек. Ваня обаче търсеше знаци, които да потвърдят интуицията й, и разбра, че Хинде изобщо не е учуден. Знаел беше през цялото време. Преструваше се.

Той уморено поклати глава.

– Не могат ли хората вече да раждат собствени идеи? Това е проблемът в днешно време. Копират първите. И най-добрите.

– Не е идея, която някой е копирал. Това си ти. – Гласът на Себастиан стана по-твърд.

Обвинение.

Ясно и недвусмислено.

Ваня не беше сигурна дали това е правилният похват за разпит на Хинде, но Себастиан го познаваше по-добре, и затова преглътна възраженията си. Едвард вдигна глава от снимката на масата. В изражението и гласа му се четеше пълна изненада.

– Аз? Аз не напускам отделението с максимална охрана. Нямам никакви привилегии. Свободата на движенията ми е силно ограничена. – Той разпери ръце, разтягайки веригите, прикрепени за белезниците му, за да покаже, че е окован. – Не ми позволяват дори да използвам телефон.

– Някой ти помага.

– Нима? – Хинде се наведе напред, демонстрирайки явен и искрен интерес. Осъзна, че това му е липсвало. Обсъждането. Играта. Твърдение на Себастиан, което той трябва да оспори. Изборът да приеме неговото мислене, да му задава въпроси или да се опитва да отвлече вниманието му, да обикаля в кръг, да предизвиква и да бъде предизвикван. Боже, колко му липсваше. Повечето хора, които срещаше в отделението с максимална охрана, бяха примати без абсолютно никаква интелигентност. В тази стая поне имаше някакъв интелектуален дух, нещо, с което да се занимава. Беше чудесно освобождаващо.

Едвард се облегна назад на стола.

– И как по-точно мислиш, че е станало това?

– Как ги избираш? – Себастиан не обърна внимание на уловката. Не беше в настроение. Всеки път, когато отговориш на въпрос, изпускаш контрол върху разговора. Водят те, вместо ти да водиш. Той не можеше да допусне това да се случи. Не и с Хинде.

– Кого?

– Жените.

Едвард въздъхна дълбоко и поклати глава. Разочаровано. Себастиан не трябваше да отговаря. Трябваше да остави въпроса му без отговор. Погледите им трябваше да се сблъскат. Като на дуел. Кой пръв ще подеме нишката? А сега? Получаването на правилния отговор на въпроса мигновено уби вълнението за Хинде. Уби разговора. Уби интереса му.

– Себастиан, Себастиан, Себастиан... Какво се е случило с теб? Пристъпваш направо към работа. Никакъв финес. Никакъв разговор. Ти питаш и очакваш аз да отговоря. Какво стана със срещата между равни?

– Ние не сме равни.

Хинде въздъхна твърде шумно. Себастиан не се хвана и на това. Не можеше да се насили да се впусне в предложения диалог и да мери сили с Хинде. Едвард се облегна назад на стола. Отново разочарован.

– Отегчаваш ме, Себастиан. Никога досега не си го правил. Винаги си бил... – Хинде потърси правилните думи и след малко ги намери. – Стимулиращо предизвикателен. Какво е станало с теб?

– Писна ми да играя игрички с психопати.

Едвард реши да се откаже. Беше твърде скучно и безсмислено. Себастиан очевидно не беше предишният страховит противник. Хинде се обърна към привлекателната му колежка. Може би тя щеше да му даде повече. Беше млада и вероятно щеше да я подмами в своя лабиринт.

– Ваня, може ли да докосна косата ти?

– Няма да стане! – Думите на Себастиан прозвучаха като удар с камшик. Хинде се стъписа. Силна и остра реакция. Повишен тон. Прозвуча като истински гняв. Интересно. Досега Себастиан изглеждаше спокоен и решителен. Твърдо решен да не се въвлича в спор и да не издава нищо. Този малък изблик на гняв обаче определено си струваше да бъде изследван малко по-задълбочено. Едвард наклони глава на една страна и плъзна поглед нагоре и надолу по косата на Ваня.

– Изглежда толкова мека. Бих се обзаложил, че и ухае приятно.

Ваня погледна кльощавия мъж с оредяла коса и воднисти очи, който седеше срещу нея. Какво ли искаше?

Четиринайсет години.

Той беше в затвора от четиринайсет години.

Тя предположи, че през това време Хинде не е срещал много жени. Сред психолозите, които го бяха посещавали, може би е имало жена, вероятно бе виждал и служителка в библиотеката. Идеята да докосне някоя от тях обаче беше изключена. Затова Ваня разбираше молбата му. Копнежа му. Но колко силен беше? Можеше ли да го използва? Тя реши да придвижи нещата малко по-нататък.

– Какво ще получа, ако ти позволя да докоснеш косата ми? – попита.

– Няма да стане – повтори Себастиан със същия остър тон. – Не говори с него.

Без да откъсва очи от предизвикателното изражение на Ваня, Едвард обмисли ситуацията. Този път в гласа на Себастиан имаше нещо повече от гняв и нетърпение. Имаше нещо покровителствено. Любовници ли бяха? Тя сигурно беше двайсетина години по-млада от него. Себастиан, когото Хинде познаваше от края на деветдесетте години, обикновено сваляше жени на своята възраст. Това можеше да се е променило, разбира се. В държането им един към друг обаче нищо не предполагаше, че имат връзка. Напротив, Ваня излъчваше определена студенина към колегата си. В погледите, които му хвърляше, нямаше съпричастност и езикът на тялото й беше негативен. Може би го прикриваха добре? Струваше си да разбере.

– Спите ли заедно?

– Категорично не – отговори Ваня.

– Това няма нищо общо с теб – едновременно е нея каза Себастиан.

Едвард остана доволен. Отговорът на Себастиан беше антиреакция, за да си възвърне контрола, а този на Ваня беше прям и породен от чувства. Искрен. Те не бяха любовници. Тогава защо беше покровителственият тон? Имаше ли нещо повече? Хинде отново заговори на Ваня:

– Ако се наведеш напред и сложиш косата си тук...

Той обърна дланта си нагоре и я сви в шепа в неприличен жест.

– Ще отговориш ли на въпросите ми, ако го направя? – Ваня отмести назад стола си, сякаш се готвеше да стане.

– Мамка му! – извика Себастиан и заповяда: – Седни!

Очевидно беше обезпокоен от вероятния сценарий. Време беше Хинде да вдигне залога.

– Косата ти – един отговор. На какъвто въпрос искаш. – Той погледна Ваня. Лицето му сияеше от пълна искреност. – Гърдите ти – три отговора.

Себастиан скочи с такава сила, че прекатури стола, хвърли се през масата, сграбчи обърнатата нагоре ръка на Хинде и стисна пръстите му. Силно. Болеше, но Едвард не показа нищо. Болката не беше нещо ново за него. Той умееше да я контролира. По-трудно беше да прикрие радостта, която изпита, че е засегнал чувствата на Себастиан.

– Не чу ли какво казах – изсъска Себастиан близо до ухото му. Мрачният му гневен поглед беше на сантиметри от лицето на Хинде. Едвард долови дъха му и усети потта на дланта му. Беше победил.

– Да, чух. – Дръпна ръката си и Себастиан отслаби хватката. Хинде се облегна назад. Доволен. Лека усмивчица трептеше в ъгълчетата на устата му. Той победоносно погледна Себастиан в очите. – Въпреки че не игра, ти току-що загуби.

Ваня и Себастиан мълчаливо вървяха през отделението с максимална охрана. Избликът на Себастиан беше сложил край на разговора с Хинде. Едвард не пророни нито дума повече. Само седеше облегнал се назад на стола с онази доволна усмивчица на лицето, без да откъсва очи от Себастиан.

Ваня и Себастиан се отправиха към изхода, придружени от надзирател.

– Мога да се грижа за себе си – наруши мълчанието тя.

– Нима? Щеше да е хубаво, ако го беше показала. – Той не забави крачка. Все още беше вбесен. Хинде беше прав. Себастиан беше загубил. Не, Ваня го принуди да загуби. Това не беше по-малко дразнещо, но беше различно. Тя не разбираше, че никога не трябва да се дава нищо на Хинде. Не се пазариш с него. В предложенията му винаги имаше скрит мотив, а в обещанията му – предателство. Може би грешката беше на Себастиан. Той не беше подготвил добре Ваня за срещата с Хинде. И това също го ядоса.

– Не получих голям шанс, нали? – Ваня подтичваше, за да го настигне. – Великият Себастиан Бергман се втурна да спасява беззащитната женичка.

Те стигнаха до изхода – тежка метална врата с прозорче в средата. Надзирателят, който ги придружаваше, правеше всичко възможно да не изглежда заинтересуван от разговора им. Той почука на вратата. На прозорчето се появи лице и ги огледа внимателно, за да установи, че имат право да напуснат отделението и че няма заплаха.

Себастиан се обърна към Ваня за пръв път, откакто бяха излезли от стаята за посещения с Хинде.

– Сериозно ли мислиш, че щяхме да научим нещо, ако му беше позволила да докосне циците ти?

– А ти сериозно ли мислиш, че щях да му позволя да ме докосне?

Вратата избръмча и се отвори. Двамата излязоха от отделението с максимална охрана и продължиха по коридора. Ваня не знаеше какво я ядоса най-много. Имаше да избира от много неща, всичките свързани със Себастиан. Той я беше подценил, беше употребил думата „цици“ като футболен хулиган, смяташе, че тя се нуждае от закрила, вървеше прекалено бързо и й нямаше доверие.

– Преструвах се. – Тя отново го догони. – Ако ти не беше връхлетял като шибан рицар в лъскави доспехи, това можеше да доведе до нещо.

– Нямаше да доведе до нищо.

– Откъде знаеш? Ти се намеси веднага.

– Ти не можеш да играеш с Хинде.

– Защо?

– Той е много по-умен от теб.

Ваня забави крачка и го остави да върви напред. Вгледа се в него и реши да не си прави труда да степенува дразнителите. Мразеше всичко в Себастиан. Точка по въпроса.