Жените, които го познаваха

87.

Утрото беше всичко, което Йени се бе надявала да бъде.

Будилникът на Томас иззвъня в шест и двайсет. Той стана веднага. Тя се престори, че спи, докато Томас тихо затвори вратата на спалнята, и после се протегна в леглото. Пет години. Женени. Всъщност бяха заедно от осем години. Винаги щастливи, особено сега. Йени знаеше, че това до голяма степен се дължи на бременността й. И на новата работа на Томас. Той не беше доволен от предишната си работа. Или по-скоро, беше доволен, докато не дойде новата шефка. Керстин Хансер. Тя зае поста, който Томас беше сигурен, че ще получи. Работата означаваше много за съпруга на Йени.

Той искаше да бъде най-добрият.

Искаше другите да осъзнаят, че той е най-добрият.

Понякога тя имаше чувството, че причината толкова малко хора да стигнат до това заключение е, защото Томас не е най-добрият. Може би той не беше толкова добър всеки път. В амбициозността му нямаше нищо лошо, но понякога усложняваше излишно живота си. Опитваше се да прикрива грешките и недостатъците си, които колкото и парадоксално да звучеше, ставаха все по-очевидни, колкото повече той се мъчеше да ги скрие. Обаче беше станал много отпуснат и открит. В споделянето на чувствата си. Поне у дома. Йени не знаеше как се справя с новата си работа, но фактът, че я получи, беше дар небесен. Преди това той се чувстваше недостатъчно добър и в работата, и у дома. Разочарованието, че тя не може да забременее, тормозеше и двамата. Подриваше отношенията им. Не че Йени някога се беше съмнявала, че всичко ще се оправи.

И след това го простреляха. В гърдите, ако питаш него. В рамото, ако питаш всеки друг. Но където и да беше попаднал куршумът, случилото се ги накара да се стреснат и да изтрезнеят. Да разберат кое е важно. Може и да звучеше банално, но беше вярно.

Работата бе важна, но не беше всичко.

Децата бяха важни, но осиновяването винаги беше възможност за избор.

Двамата заедно – това беше нещо незаменимо.

И сега отново всичко беше наред. Повече от всякога. Йени беше щастлива и беше сигурна, че и Томас е щастлив. Тя го чуваше, че работи в кухнята. Честно казано, Йени много добре знаеше какво ще бъде менюто за закуска. На всеки рожден ден и всяка годишнина от сватбата беше едно и също. В това нямаше нищо лошо, защото тя обичаше бъркани яйца, бекон, препечена филия с конфитюр от малини, пъпеш и ягоди, потопени в шоколад, но не беше изненада. Томас много рядко я изненадваше. Можеше да го направи днес, ако Йени не бе отишла да потърси флашка, която мислеше, че е в колата. Не я намери, но откри малка червена кутийка, в която можеше да има само някакво бижу. Оказа се пръстен. Красив пръстен. Тя щеше да се престори на изненадана, но щастието й щеше да бъде неподправено.

Йени чу, че Томас излезе – вероятно да вземе пръстена – и после се върна. И след това го чу да качва по стълбите. Реши да не се преструва, че спи. Вратата се отвори и тя му се усмихна.

Много го обичаше.

Йени закъсня за работа.

Това не беше краят на света.

Работеше в офиса по цяла седмица. Имаше много работа, но чувстваше, че е по-полезна там, отколкото навън, да посещава клиенти, където социалните контакти понякога отнемаха повече време, отколкото самата работа. Малко изоставаше и с учението. Изпитът за по-високо ниво на счетоводство наближаваше. Планът й беше да стане експерт-счетоводител. В момента тя имаше удостоверение, но това не означаваше много. Ако вземеше изпита, щеше да има повече възможности за работа и по-добра заплата. Тази вечер обаче нямаше да има време да учи. Беше убедена, че Томас е запазил маса в „Карлсон на покрива“. Обикновено го правеше.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата на кабинета й, която беше открехната. Йени вдигна глава и видя мъж с униформа на таксиметров шофьор.

– Йени Харалдсон?

– Да?

– Дойдох да ви взема.

– Моля?

– Дойдох да ви взема – повтори мъжът на вратата.

Йени погледна календара, който беше отворен на бюрото й. Нямаше никакъв ангажимент през целия ден, освен записка най-отгоре, че днес е годишнината от сватбата й.

– Сигурно има някаква грешка... – Тя отново погледна мъжа. – Къде ще ме водите?

– Мисля, че това е изненада – широко се усмихна той.

Йени предположи нещо, когато чу доволен смях зад него. На прага застанаха Вероника и Амелия, шефката и колежката й.

– Знаехте ли за това? – попита тя.

– Дойде малко по-рано, отколкото очаквахме – каза Вероника, поглеждайки скъпия си ръчен часовник, – но да, знаех.

– Аз също – добави Амелия. – И много ти завиждам!

– Къде ще ходя? – Йени почувства трепетна възбуда.

– Няма да кажем нито дума. – Изражението на Вероника стана сериозно. – Отиди и се отпусни. Ще се видим утре.

– Само да приключа тук и ще си взема нещата – каза Йени на шофьора.

Тя едва не скочи. Взимаха я от работа. И нямаше представа защо. Този път Томас наистина се беше постарал. Тя бързо запамети документа, върху който работеше, и го затвори. Отпусни се, беше казала Вероника. През пролетта в пощенската им кутия бяха пуснали листовки за „Хасло Спа“. Йени беше казала, че изглежда чудесно и че с удоволствие би отишла там. Запомнил ли го беше Томас? Дано. Тя взе сакото и чантата си. Това можеше да се окаже най-хубавата годишнина от сватбата.

– Готова съм.

– Тогава да тръгваме! – каза шофьорът, направи й знак, показвайки й да върви пред него, и пак се усмихна.

Йени си помисли, че той трябва да се усмихва по-често. Усмивката омекотяваше суровите му черти и отвличаше вниманието от грозния червен белег от лявата страна на лицето му.

Двамата излязоха заедно.