Жените, които го познаваха

23.

– Миналата седмица казах, че ще се опитам да разчистя гаража, за да вкарам там колата. Да изхвърля куп неща. Мислите ли, че го направих? – Мъжът срещу Себастиан, когото другите наричаха Стиг, говореше от повече от десет минути, но изглежда, още не беше приключил. Приказваше ли, приказваше, сякаш огромното му тяло съдържаше неограничен брой думи. – Нямам сили. Не мога да правя нищо. Дори миенето на чиниите след ядене или изхвърлянето на боклука е тежко начинание. Знаете как е, когато изпаднеш в това състояние. Не стигаш доникъде. Доникъде...

Себастиан кимна. Не защото беше съгласен – той беше отписал мъжа като безинтересен и престана да слуша след трийсетина секунди – а защото си помисли, че ако кима в знак на съгласие, дебелакът ще осъзнае, че е обяснил доводите си и че не е необходимо да дава повече примери, за да докаже пълната си липса на инициативност пред групата. Тази сбирщина от увредени хора, която според Стефан можеше да го спаси. Четири жени и двама мъже, без да се броят Стефан и Себастиан. Стиг си пое дълбоко дъх и се накани да продължи многословния си досаден монолог, когато Стефан се намеси. Себастиан изпита чувство на огромна благодарност, макар че още му беше ядосан.

– Но ти имаш поставена диагноза лека депресия, Стиг. Ходи ли на лекар за лекарствата си?

Стиг поклати глава и за момент имаше такъв вид, сякаш щеше да си тръгне. След това обаче отново си пое дълбоко дъх – нещо, което опротивя на Себастиан само след петнайсетина минути.

Дъхът се превърна в звук.

Звукът се превърна в думи.

Порой от думи.

– Проблемът е, че не искам да гълтам толкова много хапчета. Опитах веднъж и получих тази реакция...

Себастиан се прозя и се изключи от бръщолевенето на Стиг. Как го търпяха другите хора, които мълчаливо седяха около него? Споделяха ли раздразнението на Себастиан, или само чакаха удобна възможност и те да си поемат дълбоко дъх и после надълго и нашироко да започнат да говорят за безинтересния си живот? Сигурно не ги беше грижа за баналните проблеми на другите? Себастиан хвърли на Стефан гневен, умоляващ поглед, но психотерапевтът съсредоточено слушаше Стиг. Спаси го слабата, почти незабележима жена срещу него, облечена с бяла блуза и джинси. Тя се наведе напред и с глас, малко по-силен от шепот, прекъсна монотонното дърдорене на шишкото.

– Но ако ти помагат да започнеш да правиш разни неща, тогава може би трябва да опиташ с лекарствата. Не е срамно да получиш помощ по този начин.

Останалите от групата кимнаха и издадоха звуци на съгласие. Себастиан не можа да реши дали защото са доволни, че някой друг е излязъл в светлината на прожекторите, или защото наистина бяха съгласни с думите й. Погледна жената. Тя вероятно беше на четиресет и няколко години, слаба, с хубава тъмна коса и дискретен грим. Семпло облечена. Нервно си играеше с огърлицата си, която беше твърде голяма. Тя погледна подред всеки от другите и след това продължи да говори. Себастиан имаше чувството, че жената иска да бъде забелязана, но няма смелостта да се изяви. Може би е била потискана твърде дълго? Свикнала е да й казват да мълчи? Той й се усмихна окуражително и се помъчи да улови погледа й, но тя изведнъж започна да гледа навсякъде другаде, но не и към него.

– Аз се разпознавам в твоята ситуация – каза жената. – Имаш чувството, че всичко се натрупва и че не можеш да свършиш нищо.

Себастиан продължи да й се усмихва, след като изведнъж осъзна, че може да получи от тази вечер повече, отколкото мислеше.

– Точно така, Анете – съгласи се Стефан. – Ако си в безизходно положение, трябва да намериш куража да опиташ нещо ново. Ти определено си направила това.

Анете кимна и продължи да говори. Себастиан я наблюдаваше как засия от похвалата и се осмели да превзема все по-голямо пространство и да споделя преживяванията си. Тя и Стефан се познават добре, помисли си той, докато я слушаше. Анете беше стара пушка, пациентка, която ходи на терапия толкова отдавна, че е започнала да говори като психотерапевта. Насърчителното кимане на Стефан потвърди теорията му. Незабележимата дребничка Анете отдавна посещаваше Стефан. Себастиан се усмихна. Стефан държеше на пациентите си. И той беше доловил слабостта на Стефан преди два часа, когато психотерапевтът дойде да го търси под дървото на „Сандхамнсгатан“ 44.

Стефан беше твърде грижовен, за да бъде истински професионалист.

Твърде много, за да бъде истински ефективен.

Незабележимата Анете определено беше един от пациентите, за които Стефан се грижеше. Себастиан виждаше това от взаимодействието между тях. Той отново се усмихна на тъмнокосата жена. Идеално. Много добре знаеше как ще покаже на Стефан, че не е възможно да включи Себастиан Бергман в групова терапия и да му се размине безнаказано.

Групата седя в кръг седемдесет и пет минути, когато най-после дойде време за задължителното кафе, преди да се разотидат. Стефан обобщи вечерта с добре подбрани клишета за взаимопомощта и благотворното въздействие на общуването, опитвайки се да предаде на Себастиан с многозначителен поглед, че не е дал принос на никакво ниво. Себастиан отвърна с прозявка. Когато станаха, той бързо се приближи до масата за кафе и жената. Стефан започна дискусия със Стиг и един по-млад мъж, който настояваше да нарича алкохола „пиячка“, а съпругата си – „госпожата“ или „онази, на която трябва да се подчинявам“. Идеална компания за Стефан, помисли си Себастиан, докато гледаше Анете. Тя мина покрай масата, без да си вземе нещо, и изглежда си тръгваше. Себастиан забърза след нея.

Анете се отправи към изхода, без да е сигурна дали да остане за кафето. Обикновено оставаше. Смяташе, че това е идеален завършек на вечерта. Тя беше присъствала на тези срещи най-дълго от всички останали. Тук беше значима. Стефан веднъж я нарече истинска професионалистка в груповата терапия и въпреки че думите бяха изречени шеговито, тя ги носи в себе си няколко седмици.

Истинска професионалистка. Анете.

Никой не й беше казвал такова нещо. Тя знаеше, че това е нейното място. Когато седеше в кръга, нямаше смелостта да се изяви, да бъде видяна, да играе ролята си и по време на кафето след това обичаше да търси коментари от другите участници и да даде положителна оценка за приноса им към вечерта. Тази вечер обаче беше различно. Заради новия мъж, който седеше срещу нея. Начинът, по който я гледаше. Сякаш проникваше в мислите й. Не можеше да го опише другояче. Когато Анете започна да говори, той слушаше и я гледаше. Не снизходително, а по-скоро еротично, сякаш я разсъбличаше с поглед, макар и интелектуално, не сексуално. Анете не можеше да изрази с думи чувството. Не беше изживявала такова нещо.

Той вникваше в нея.

Това беше вълнуващо и същевременно страшно и когато сеансът приключи, тя реши да си отиде право у дома. Знаеше обаче, че не върви достатъчно бързо към изхода. С периферното си зрение Анете видя, че мъжът идва към нея. Уверен. Целеустремен. Тя осъзна, че той иска да се срещне с нея. Трябваше да бъде готова. Щеше да съжалява, ако поне не се опита да каже няколко думи. Мъжът мълча цяла вечер, но сега заговори:

– Няма ли да останете за кафето?

Гласът му й хареса.

– Не знам. Аз... – Анете разсъждаваше трескаво. Не искаше да прозвучи така, сякаш му отказва, но не желаеше и да изглежда слаба и нерешителна. Искаше да остане за кафето, но как да го каже? Нали вече излизаше през вратата, когато той я спря.

– Хайде, сигурно имате време за една чаша и кейк, поставен в красива пластмасова формичка.

Мъжът я спаси. Разбра, че тя си тръгва. Убеди я да остане. Щеше да бъде грубо да откаже. Анете му се усмихна благодарно.

– Да, предполагам.

Те се върнаха заедно при масата за кафе.

– Себастиан Бергман – представи се той и протегна ръка.

Тя я стисна непохватно. Дланта му беше топла, а усмивката – още по-топла, ако това беше възможно.

– Анете Вилен. Приятно ми е да се запознаем. – Цялата й стеснителност се изпари, когато той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото. Погледна я и Анете почувства нещо повече от това, че някой я гледа. Много повече. Той я виждаше като жената, която тя искаше да бъде. – Не казахте много тази вечер — отбеляза, докато той й наливаше кафе.

– Казах ли изобщо нещо? – усмихна се Себастиан.

– Не мисля.

– По-добър съм в слушането.

– Необичайно е да идвате тук, за да слушате. Повечето хора искат да говорят за себе си. – Анете се отдалечи от масата за кафе. Не искаше другите да я безпокоят.

Себастиан я последва.

– Откога сте в групата?

Тя се запита дали да му каже истината – а именно, че вече не си спомня. Не, това щеше да прозвучи жалко. Немощно. Той щеше да добие погрешна представа за нея. Щеше да я прецени прибързано. Реши да излъже.

– От шест месеца. Разведох се, изгубих работата си, после синът ми се влюби и замина за Канада. И аз се озовах... във вакуум.

Твърде много информация твърде скоро. Себастиан не я беше попитал защо е тук, а от колко време идва. Анете повдигна рамене, сякаш да омаловажи проблемите си.

– Реших да говоря за нещата, но постепенно намалявам посещенията – побърза да добави тя. – Човек трябва да продължи по-нататък, нали? – Усмихна му се.

Себастиан погледна към Стефан, който все още беше погълнат от разговора с двамата мъже. Анете изведнъж изпита чувството, че вече му е омръзнала и че той търси повод да се извини и да си тръгне, че срещата им скоро ще свърши, и започна да диша по-тежко. Почувства паника, произлизаща от най-съкровения й страх, че каквото и да направи и колкото и усилия да полага, е обречена вечно да бъде сама.

После обаче Себастиан отново се обърна към нея с очарователната си усмивка.

– Е, защо сте тук? – попита тя с тон, който според нея беше естествен и непринуден.

– Стефан мисли, че може да ми е от полза.

– Какво го кара да мисли така? Какво ви се е случило?

Себастиан се огледа наоколо, преди да отговори.

– Не мисля, че сме стигнали до това във взаимоотношенията си.

– Така ли?

– Не. Но може да стигнем дотам.

Прямият му отговор я изненада.

– Имате предвид тук, в групата?

– Не. Имам предвид някъде другаде, само вие и аз.

Тя се възхити на самочувствието му. Не можа да сдържи усмивката си и смело го погледна в очите.

– Сваляте ли ме?

– Може би. Притеснява ли ви това?

– Повечето хора не идват тук, за да срещнат някого.

– Добре, това означава, че има по-малко конкуренция – отвърна Себастиан и направи малка, но решителна крачка към нея. Анете долови уханието на одеколона му. – Но мога да си тръгна, ако мислите, че престъпвам границите на благоприличието.

Анете пое риска. Тя докосна рамото му и осъзна колко отдавна не е докосвала друг човек.

– Не е необходимо. Искам да знаете, че и аз съм добър слушател.

– Не се съмнявам. Но аз не се интересувам от говорене.

Този път Анете не отмести поглед встрани. Дързостта му й вдъхна смелост.

Себастиан кимна на Стефан, докато двамата с Анете излизаха.

Беше твърде лесно.

Обаче щеше да се възползва.

Започнаха да се целуват само няколко минути след като се качиха в таксито. Целувките на Анете бяха плахи. Тя отказа да го посрещне с език. Знаеше, че не умее да се целува добре. И не можеше да повярва, че мъжът, който гали тила й, наистина я желае. Вероятно изведнъж щеше да се отдръпне и да я погледне не с топлота и страст, а студено и презрително. Пак щеше да се усмихне, но този път гадно. Щеше да я попита какво може да му даде и сам да изрече очевидния отговор – нищо. Ако успееше да си наложи да не си тръгне, можеше да се убеди, че това няма значение и за нея. Нямаше да боли толкова, когато той я остави. Беше проработвало преди.

Себастиан усети, че Анете се скова, когато ръката му се плъзна по тялото й. Но не го отблъсна. Сексуална невротична, уморено си помисли той и се запита дали да не се извини и да слезе от таксито. В Анете обаче имаше нещо съблазнително. Уязвимостта й го възбуждаше, караше го да забрави собствената си слабост и подхранваше егото му. За него нямаше значение дали тя е неспособна да се отпусне и да се забавлява. Той не беше тук заради нея. Тя беше само за разсейване.

Приемлив завършек на един скапан ден.

Част от стратегия за отмъщение.

Себастиан я целуна отново.

Апартаментът на Анете беше в Лилехолмен, на пет минути от наскоро построения търговски център, с изглед към магистралата „Есингеледен“. Щом влязоха вътре, тя като че ли се поотпусна. Дневната беше в пълен безпорядък. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи. Анете се извини, бързо разчисти леглото и изтича от стаята с ръце, пълни с дрехи.

– Не е необходимо да разтребваш заради мен – каза Себастиан, седна на леглото и събу обувките си.

– Не очаквах компания – отвърна тя.

Той огледа стаята. Съвсем обикновена дневна, но с детайли, които говореха нещо за обитателката. Първо, голямото единично легло до стената под прозореца. Себастиан беше забелязал друга стая, когато влезе в апартамента. Защо Анете не спеше там? Тя беше споменала, че живее сама, и на пощенската кутия имаше само едно име.

На второ място – колекцията от плюшени играчки върху лавиците. Животни във всевъзможни размери и цветове. Мечета, тигри, делфини, котки. Играчки и твърде много възглавници, меки одеяла и постелки. Стаята излъчваше сигнали на копнеж към сигурност, желание за топъл, приветлив предпазен пашкул, който да попречи на студената, сурова действителност да влезе. Себастиан се погледна в огледалото, което беше подпряно на стената. Анете бе поканила студената, сурова реалност в живота си, но още не го знаеше.

Той се запита какво й се е случило, за да придобие толкова ниско самочувствие и този прекален копнеж по сигурността. Някаква травма, лоша връзка, грешен избор в живота или нещо по-неприятно – нападение или насилие от страна на родител? Себастиан не знаеше, нито имаше сили да разбере. Той искаше секс и няколко часа сън.

– Може ли да преместя огледалото? – попита я и го вдигна. Мисълта да се види, докато прави секс с Анете в тази стая, направо го уплаши. Предпочиташе да се мушнат под завивките и да угасят лампата, преди да правят каквото и да било.

– Сложи го в коридора – отговори тя от банята. – Винаги го премествам в дневната, когато пробвам дрехи.

Себастиан изнесе огледалото и бързо намери кукичката, на която обикновено беше окачено.

– Обичаш ли дрехите?

Той се обърна, когато чу гласа. Беше различен. Анете бе облякла секси черна дантелена рокля и си бе сложила тъмно червило. Изглеждаше съвсем различна. Жена, която един мъж би забелязал.

– Аз ги обожавам – добави тя.

Себастиан кимна.

– Изглеждаш добре с тази рокля. Много добре. – Говореше искрено.

– Наистина ли го мислиш? Това е любимата ми рокля.

Анете пристъпи към него и го целуна. С език. Себастиан отвърна на целувката, но сега тя го прелъстяваше. Той се остави това да се случи. Анете взе каквото искаше от него. Себастиан се опита да съблече роклята, за да почувства тялото й, но тя не му позволи. Държеше да бъде с нея. Той разбра, че за нея е важно да се люби, облечена с тази рокля.