Жените, които го познаваха

50.

Високият мъж седеше в колата си на „Стуршерсгатан“, на трийсетина метра от номер 12. Нова кола. Някой го беше отървал от форда веднага щом Себастиан Бергман хукна към него на улицата пред Главното управление на полицията. Сега имаше сребриста „Тойота Аурис“. Не знаеше какво се е случило с предишната кола, нито откъде се е появила новата. Вероятно беше открадната. Във fygorh.se имаше съобщение, което му казваше откъде и кога да отиде да я вземе. Високият мъж отиде на мястото в определения час и автомобилът беше там, с ключовете на стартера. Вече можеше да продължи да следи Себастиан, но този път от по-голямо разстояние. Той беше по-внимателен, но Себастиан, изглежда, не го търсеше. Нито веднъж не се беше озърнал, нито обикалял, за да затрудни преследвача. За момент на високия мъж му хрумна, че това може да е клопка. Че липсата на интерес от страна на психолога към заобикалящата го среда, може да се дължи на това, че около него се движат други полицаи, за да засекат човека, който го преследва. Но изглежда не беше така, иначе високият мъж щеше да забележи.

Те бяха намерили номер четири. В апартамента. Вестниците вдигнаха голям шум. Високият мъж си купи всички сутрешни и вечерни издания онзи ден. Те бяха до него на предната седалка. Той копнееше да се прибере вкъщи, за да ги прочете. Когато видя бързите актуализации в интернет, мъжът осъзна, че трябва да разшири и да усъвършенства ритуала, който съпътстваше съхраняването на всичко написано за него.

С номер четири не мина съвсем гладко. Тя беше нова позната, доколкото той разбра. Психотерапевтът на Бергман го взе от възвишението пред блока, където живееше Ваня Литнер, и двамата отидоха на някакво събиране. Бергман излезе два часа по-късно и се качи в такси с жената, която трябваше да стане номер четири. Отидоха в апартамента й. Високият мъж ги проследи до стълбището и успя да разбере на кой етаж се качиха, но беше невъзможно да види в кой апартамент. Докато Себастиан беше вътре с жената, високият мъж се върна в колата си и започна да търси. Беше си записал имената от пощенските кутии за третия етаж и не след дълго установи, че там живее само една неомъжена жена. Анете Вилен. Разбира се, съществуваше известен риск Себастиан да е избрал някоя сламена вдовица и да е в леглото с една от омъжените или извънбрачно съжителстващи жени, които високият мъж откри. Най-вероятно обаче беше с Анете Вилен и той смяташе да започне с нея.

Себастиан излезе от сградата в пет часа сутринта. Изглеждаше уморен, направо изтощен. Високият мъж го наблюдава, докато той се скри от погледа му. Време беше да се увери. Нямаше място за грешка. Слезе от колата, влезе в блока и се качи по трите реда стъпала. И тук нещата станаха сложни. Позвъняването на вратата по това време на утрото можеше да привлече нежелано внимание. Някой съсед можеше да се събуди и да надзърне през шпионката, а мъжът дори нямаше да разбере. Но как иначе да се увери? Той почука леко. Никаква реакция. Почука отново, този път по-силно и продължително. Отвътре се чуха стъпки.

– Кой е? – попита сънен глас от другата страна на вратата.

– Съжалявам, че ви събудих, но търся Себастиан – тихо каза високият мъж, извръщайки лице от шпионката, без да изглежда подозрителен.

– Кой? – Жената очевидно не се беше разсънила напълно.

– Себастиан Бергман. Той трябва да е тук.

– Един момент...

Последва тишина. Периодът от време, който беше необходим на Анете Вилен, за да открие, че е сама. Това беше достатъчно за високия мъж. Тя беше отишла да потърси Себастиан, следователно той трябва да е бил там. Само това му трябваше да знае. Вече беше отстъпил встрани от вратата, когато жената каза:

– Няма го. Тръгнал си е...

Мъжът чу изненадата и разочарованието й дори през солидната дървена врата. Тя звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

– Добре. Извинете за безпокойството.

Мъжът забърза надолу по стълбите, преди на Анете да й хрумне да отвори вратата, за да говори с него. Да го попита кой е и откъде знае, че Себастиан е бил тук. Високият мъж нямаше работа в апартамента. Още не. Първо трябваше да докладва и да получи заповеди. После щеше да дойде пак.

Той се прибра в дома си и получи заповедите. Анете щеше да бъде номер четири.

Високият мъж се върна с колата до жилищната сграда, паркира на известно разстояние, преметна през рамо черната спортна чанта и тръгна. Качи трите реда стъпала и отново почука на вратата. Анете си беше вкъщи, но не отвори. Искаше да знае кой я търси.

– Аз съм. Идвах сутринта да търся Себастиан...

Високият мъж имаше план как да я накара да отвори вратата.

Той винаги имаше план. Нов план за всяка жертва. Беше пределно ясно, че заминаването на Себастиан сутринта не е било по взаимно съгласие. Беше се изнизал, докато Анете е спяла. Беше я изоставил. Зарязал. Мъжът щеше да се възползва от това.

– Аз работя с него – тихо продължи той, долепил устни до вратата. – Себастиан се чувства неудобно за тази сутрин, че се е измъкнал така.

Мълчание от другата страна на вратата. Поне не му каза да върви по дяволите.

– Себастиан не го бива много в... сутринта след това. Но ако може да вляза, ще се опитам да ви обясня.

– Той ли ви изпрати? – възмутено попита тя.

Високият мъж се изсмя, сякаш Анете беше казала нещо не само забавно, но и немислимо.

– Не, не, ще се вбеси, ако разбере, че съм дошъл. – Важно беше да покаже, че с жената са в един отбор. Двамата срещу Себастиан Бергман. – Той е пълен идиот в някои ситуации.

Не последва реакция. Беше ли прекалил? След това обаче веригата издрънча и вратата се отвори.

Високият човек влезе в апартамента.

Сега той беше на „Стуршерсгатан“. Отново. Себастиан беше ходил там няколко пъти. Не влизаше вътре, а стоеше отвън. Предимно в четвъртък, когато Ваня Литнер отиваше да посети хората, които сигурно бяха нейните родители. Ана Ериксон и Валдемар Литнер. Днес обаче Себастиан изчака, докато Валдемар излезе от сградата, и тогава влезе. Спеше ли с майката на Ваня? Може би. Всичко беше възможно. Високият мъж така и не можеше да разбере каква е връзката между Себастиан и това семейство. Беше сигурен, че той няма сексуална връзка с Ваня и затова не бе докладвал колко време прекарва пред жилищния й блок.

Той се наведе напред и погледна номер дванайсет. Надяваше се, че Себастиан скоро ще излезе. Вярно, беше в разгара на лятото, но скоро щеше да падне мрак. Като в килера. Когато голямата електрическа крушка угасне.