Жените, които го познаваха

55.

Навън беше идеална лятна вечер, все още светло и топло, но както обикновено, затворниците от крилото с максимална охрана се подготвяха за нощта. Някои вече бяха влезли в килиите си, но други седяха в общата стая. Заключваха ги в седем. Те сметнаха, че това е твърде рано, когато ги уведомиха, че вечерните им занимания са намалени с два часа, но протестите им бяха напразни.

Едвард Хинде винаги влизаше последен в умивалнята. Тази вечер обаче не беше сам, а в компанията на един новодошъл затворник, който още не знаеше установения ред в отделението и вече два дни подред идваше в умивалнята в седем без петнайсет. Поведението му дразнеше Едвард, който реши, че когато му се удаде възможност, ще му даде да разбере, че умивалнята е само негова в този час. Ветераните знаеха това и мълчаливо излизаха, преди да дойде Хинде. Едвард стоеше пред огледалото и миеше лицето си. В помещението имаше десетина умивалника под нечупливо огледало, което минаваше по цялата дължина на облицованата с плочки стена. От другата страна, малко по-нататък, бяха душовете и тоалетните. Хинде се беше втренчил в мокрото си лице и дори не погледна двамата надзиратели, които минаха покрай него.

– Заключваме след петнайсет минути – извикаха те и отидоха в общата стая, за да предадат същото съобщение. Всяка вечер беше абсолютно едно и също и Едвард вече не си правеше труда да слуша. Установеният ред се беше вкоренил в тялото му, почти до секунда, и той вече не се нуждаеше от напомняне. Знаеше точно кога да се събуди, кога да яде, да ходи до тоалетната, да разговаря и да се къпе. Единствената положителна страна на това беше, че еднаквата схема на всеки ден му даваше време да се съсредоточи върху най-важното и значимото вместо върху ежедневния живот, който водеше на автопилот.

Хинде взе черната си електрическа самобръсначка – една от малкото вещи, които все още ненавиждаше. Искаше да се избръсне както трябва, но бръсначите бяха изключени в отделението с максимална охрана. Той копнееше за деня, когато отново ще почувства наточеното острие върху кожата си. Това означаваше свобода. Да държи нещо остро. Може би затова жадуваше най-много за метално острие в ръката си.

Включи самобръсначката.

В огледалото видя, че надзирателите изключиха монтирания на стената телевизор и кимнаха на тримата мъже, които седяха на канапетата в общата стая, за да им покажат, че е време да се приберат в килиите си. Същите трима както обикновено. Те станаха, без да възразят, и тръгнаха по дългия коридор. Зад тях беше единственият вход и изход от отделението. Хинде чу изщракването на ключалката, когато дойде чистачът. По същото време както винаги. Затворниците сами почистваха килиите си, но общите площи бяха дадени на фирмата „Почистване JC“. Преди много време затворниците трябваше да почистват и общите пространства, но това бе приключило преди десет години след ожесточен спор кой всъщност трябва да го прави. Двама затворници бяха ранени сериозно. Оттогава работата беше поета от външна фирма за почистване, но служителите й идваха, след като затворниците се приберат в килиите. Чистачът, висок, слаб мъж на трийсет и няколко години, буташе голяма метална количка с препарати и парцали. Той кимна на надзирателите, докато минаваше покрай тях в коридора. Те го поздравиха радушно, защото го познаваха. Мъжът почистваше помещенията в затвора от няколко години.

Чистачът вкара количката в умивалнята, откъдето обикновено започваше. Застана на почетно разстояние, за да изчака Хинде и новия затворник да си тръгнат. Спазваше правилата. Всички затворници трябваше да бъдат в килиите си със заключени врати, преди да започне да чисти. Надзирателите дойдоха след минута и нещо и погледнаха мъжете в умивалнята.

– Хайде, вие двамата. Време е.

– Часът е шест и петдесет и осем. – Едвард спокойно прокара пръсти по избръснатата си брадичка. Знаеше точно колко е часът. Все още не благоволяваше да погледне надзирателите.

– Откъде знаеш? Нямаш часовник.

– Греша ли?

Хинде видя в огледалото, че единият надзирател погледна часовника си.

– По-малко приказки, повече действие.

Това означаваше, че Едвард е прав. Той се подсмихна. 18:58. Оставаше малко повече от една минута. Хинде сложи самобръсначката в светлокафявата си тоалетна чантичка, дръпна ципа и за последен път наплиска с вода лицето си. Новият затворник го дразнеше. Все още стоеше там и с нищо не показваше, че ще тръгва. Едвард мразеше хора, които не спазват часовете. Всеки момент надзирателите отново щяха да ги подканят да се приберат в кишите си, но Хинде ги изпревари. Той се обърна и излезе от умивалнята с мокро лице. Приближи се до количката и кимна на чистача.

– Добър вечер, Ралф.

– Добър вечер.

– Как е времето навън?

– Същото като вчера. Горещо.

Едвард погледна купчината хартиени кърпи, които Ралф щеше да сложи в белите пластмасови кутии в умивалнята.

– Може ли да взема няколко кърпи?

Ралф кимна неспокойно.

– Разбира се.

Хинде се наведе и взе най-горните три кърпи. В същия момент надзирателите пристъпиха крачка напред. Вниманието им бе насочено към новия затворник, не към Едвард.

18:59.

– По-живо, имаш една минута!

Те се бяха изправили застрашително на вратата, за да покажат кой командва парада. Хинде не ги погледна. Той вече вървеше към килията си.

18:59:30.

Едвард чу, че надзирателите влизат в умивалнята. Надяваше се, че те ще накарат онзи тип там вътре да се замисли. Ще му причинят болка. От личен опит знаеше, че болката е най-добрият начин да научиш нещо. Няма нищо по-въздействащо от болката. Но това беше Швеция. В тази страна нямаха куража да използват болка. Вероятно щяха да го накажат с предупреждение, по-кратка почивка на двора или отнемане на някоя и друга привилегия. Хинде се опасяваше, че ще трябва да се справи сам с новия затворник. Надзирателите нямаше да успеят. Той се убеди още повече в това, когато ги чу, че се впускат в шумен спор. Влезе в килията си с трите хартиени кърпи.

Точно навреме.

19:00.

Вратата се затвори зад него.

Хинде седна на леглото и внимателно сложи хартиените кърпи на нощното шкафче. Обичаше този момент, когато заменяше със своя установената практика в „Льовхага“ Когато времето ставаше негово. Щеше да започне след два часа. Той бавно взе средната хартиена кърпа и я разгърна, изпълнен с трепетно очакване. Под гънката от вътрешната страна някой беше написал с блед молив: „5325 3398 4771“.

Дванайсет цифри, които представляваха свободата.