Жените, които го познаваха

79.

Чакаха я.

Пазачът отвори портата веднага щом я видя. В „Льовхага“ имаше само един вход – през малкия пост на охраната. При първите си две посещения тя трябваше да покаже служебната си карта през прозорчето, но сега я познаха и й направиха знак да влезе. Ваня тръгна по пътеката към главната сграда, покрай високата ограда с бодлива тел отгоре. От другата страна имаше открито пространство. Някои от затворниците седяха навън в двора и се наслаждаваха на слънцето. Беше твърде горещо да играят футбол. Бяха свалили връхните си дрехи и лежаха и си почиваха. Единият се надигна и я погледна.

– При мен ли идваш? – извика той и раздвижи мускулите си.

– Мечтай си! – отвърна Ваня и продължи към втората порта във втората ограда, също с бодлива тел отгоре. Това беше бариерата, която отделяше секцията с максимална охрана от другите сгради. Този път пазачът настоя да види документите й и тя трябваше да предаде пистолета си. Но той също я очакваше.

– Бързо дойдохте – рече пазачът. – Казаха, че вероятно ще пристигнете чак към дванайсет.

– Нямаше почти никакво движение.

– Харалдсон ми каза да ви заведем направо в стаята.

– Той няма да бъде там, нали? – Ваня не можа да прикрие неудоволствието си от мисълта.

– Не, но ме помоли да му кажа, когато дойдете. – Пазачът заключи пистолета й в сивия сейф, извади ключа и се обади на колегата си по радиопредавателя. – Посетителката на Едвард Хинде дойде.

Ваня кимна и отиде да чака на чакълената площ пред поста на охраната. След няколко минути дойде да я вземе друг пазач. Той я поведе към огромна блиндирана порта и я отвори. Минаха през още две охранявани врати, завиха наляво по коридор и се качиха по стълби. Изглежда не отиваха в същата стая като последния път, въпреки че й беше трудно да определи със сигурност. Отвътре „Льовхага“ изглеждаше еднакъв навсякъде – институционално светлосиньо и слабо осветление. Най-сетне пазачът спря.

– Изчакайте тук. Тъй като сте сама, трябва да се уверим, че затворникът е добре окован, преди да влезете.

Ваня кимна, но се запита дали щяха да вземат същите мерки за сигурност, ако тя беше мъж. Вероятно не. Но може би не трябваше да се изненадва. Хинде определено имаше особени взаимоотношения с жените. Макар да бе убедена, че може да се грижи за себе си, Ваня беше благодарна. Тя изпитваше уважение към опасността, въпреки че никога нямаше да признае пред никого, че е малко нервна. Влезе в малка чакалня и седна на канапето. В стаята беше тъмно и задушно. Единствената светлина проникваше през малък прозорец с решетка високо на стената. Ваня се облегна назад на твърдото канапе. Опита се да успокои нервите си. Днес всичко се беше случило със светкавична бързина. Съвещанието, прекъснато от Хинде, и бързото, неочаквано пътуване до Льовхага“. И поведението на Себастиан. Той наистина премина всякакви граници и изглежда вече не разбираше какво става и не можеше да се държи нормално. Торкел й се беше обадил няколко минути след като тя потегли, за да й каже, че Себастиан е тръгнал след нея с колата на Урсула. Ваня включи синята лампа и за щастие не видя волвото в огледалото за обратно виждане.

Радваше се, че Себастиан ще бъде с тях още малко. Това беше единственият положителен аспект в тази ситуация. Разбираше, че той е изключително стресиран от случилото се. Колкото и студен и емоционално неуравновесен да беше, бе очевидно, че това му е оказало значително въздействие. Но пак беше лудост да го оставят близо до разследването. Ваня така и нямаше да разбере защо Торкел, когото все още уважаваше, го защитава толкова дълго време. Тя обаче не познаваше Себастиан от славните му дни. Не го беше виждала в разцвета му. Защото Торкел не беше идиот. С изключение на тази грешка в преценката, той беше най-добрият шеф, който бе имала, и тя реши да не прави голям въпрос от случилото се. Някога книгата на Себастиан наистина я беше смаяла. Той беше притежавал нещо. Но вече не. И сега Торкел също го беше осъзнал.

Най-после.

Ваня трябваше да се съсредоточи върху спирането на убийствата и подобряването на отношенията си с Били. Той й липсваше. Възможно ли беше новата му приятелка да има нещо общо с факта, че Били вече не е доволен да се занимава само с техническите аспекти на разследването, за които го използваха Ваня и останалите от екипа? Може би това не беше лишено от логика. Ваня го приемаше за даденост и не винаги го питаше за мнението му. В същото време по-рано те винаги бяха честни един с друг. Тя не разбираше именно това. Защо сега става така? Защо Били не е доволен и защо не казва нищо? Ваня вярваше и се надяваше, че взаимоотношенията им се основават на откровеността, но явно не беше така. Тя реши да поговори с Били, когато има възможност.

Вратата се отвори и Ваня стана да погледне. Пазачът се беше върнал.

– Затворникът е готов.

Тя тръгна след него. Чувстваше се напрегната. Изправи рамене и се постара да изглежда спокойна. Беше се срещала с Хинде само веднъж, но ясно бе разбрала едно. Той проникваше в хората. Четеше мислите им. Не можеше да влезе при него, ако изглежда нервна или напрегната.

Трябваше да блъфира и да го надхитри.

Стаята беше друга. По-малка от онази, която бяха използвали предишния път. Нямаше прозорци. Същите светлосини стени като в коридора. Приличаше на килия, която вече не се използва. Два стола и маса в средата, нищо друго. Хинде седеше с гръб към Ваня. Ръцете му бяха оковани за солидната метална маса, която на свой ред бе завинтена за пода. На полицаите не се разрешаваше да отидат толкова далеч с някой арестант. Адвокатът на заподозрения щеше да се погрижи за това, ако не друго. Тук обаче нямаше адвокати. Това беше затвор. И разговорът не беше обикновен. Вероятно Харалдсон бе настоял за строгите мерки за сигурност. Ваня се зачуди как е успял да уреди срещата за толкова кратко време. Себастиан още не беше получил заповед за посещение. Хинде сигурно беше казал нещо на Харалдсон. Мисълта, че Харалдсон може да повлияе на разследването по някакъв начин, не беше приятна.

Хинде не помръдна, въпреки че сигурно бе разбрал, че тя е в стаята. Единственият звук се разнесе от лъскавите вериги, които издрънчаха, когато той леко премести ръцете си.

Пазачът даде на Ваня малка черна кутия с червен бутон.

– Това е паник бутон. Аз ще бъда навън до вратата. Почукайте, щом приключите.

Ваня взе алармата и я огледа недоверчиво. Пазачът се усмихна.

– За всеки случай. Според правилата би трябвало да сте двама. И Харалдсон иска да ви види веднага след разговора. За да докладвате.

– Разбира се. – Тя кимна, въпреки че нямаше никакво намерение да казва нещо на Харалдсон. Поне докато не разбереше повече за ролята му във всичко това.

Пазачът затвори вратата.

Ваня погледна още веднъж неподвижния гръб на Хинде.

– Тук съм.

– Знам – отговори той, без да се обръща.

Тя заобиколи масата, вървейки на разстояние. За пръв път го погледна в очите. Хинде й отправи дружеска усмивка, сякаш седеше в ресторант на чашка кафе, а не окован с белезници за маса в заключена стая.

– Радвам се, че дойде. Моля, седни. – Той кимна към стола срещу себе си.

Ваня не му обърна внимание.

– Какво искаш?

– Не хапя.

– Какво искаш?

– Да побъбрим малко. Вече не виждам жени, затова, ако получа възможност, поне трябва да опитам. И ти щеше да правиш същото на мое място.

– Никога няма да бъда на твое място.

– Не съм толкова ужасен, колкото ме изкарва Себастиан. Има причини за всичко.

Ваня пристъпи към него и повиши тон:

– Не съм дошла да бъбрим, а защото ти каза, че имаш да ми съобщиш нещо. Но това, изглежда, са глупости.

Тя се обърна, тръгна към вратата и вдигна ръка да повика пазача.

– Ще съжаляваш, ако го направиш.

– Защо?

– Защото аз знам кой уби онези жени.

Ваня спусна ръката си и се обърна с лице към него.

– Откъде знаеш?

– Тук научаваш разни неща.

– Глупости.

– Ясно ти е, че знам. – За пръв път Хинде се обърна и я погледна. – Ти го видя в очите ми последния път, когато беше тук.

Ваня се вцепени. Гадаеше ли Хинде, или наистина бе забелязал някаква нейна реакция на предишното й посещение? Беше ли доловил прозрението, което тя усети само като чувство? Ако беше така, той беше по-проницателен от всеки друг, когото познаваше Ваня. По-добър и по-опасен.

– Ако си знаел последния път, когато бяхме тук, защо не каза нищо?

– Не бях сигурен, а сега съм сигурен.

– Как така?

– Говорих с въпросния човек. Той работи тук. Призна си. Всъщност се похвали. Аз съм неговият идол. Представяш ли си?

– Не. Как се казва?

– Първо искам да знам нещо за теб. Нещо лично. На майка ли си приличаш повече или на баща си?

– Нямам намерение да обсъждам лични работи с теб.

– Това е само въпрос.

– Но що за проклет въпрос?

Ваня отново го заобиколи. Той я проследи с поглед. Усмивката му беше изчезнала. Изражението му все още беше дружелюбно, но в същото време ужасяващо натрапчиво. Тя чувстваше, че Хинде се опитва да проникне в съзнанието й. Да прочете мислите й. Да я проучи.

– Интересно ми е, това е всичко. Аз приличах повече на майка си. Така казваха хората, докато растях.

Ваня поклати глава.

– Мисля, че приличам повече на баща си. Кой е убиецът?

Хинде я погледна и после затвори очи. Нарочно се отнесе в мислите си и си пое дълбоко дъх. Представи си човека. Баща й. Опита се да види пряката генетична линия между мъжа, когото мразеше, и дъщеря му, която сега стоеше тук с него в тази стая. Трябваше да вземе решение. Дали да й каже? Да разкрие ли мръсната малка тайна, която беше твърде очевидна, след като я разбереш? Ваня имаше неговите очи. Неспокойната му енергия. Най-много от всичко Хинде искаше да й отнеме нея. Да я пречупи. Да я оскверни. Трябваше да си напомни, че победата се печели бавно и с постоянство.

Планиране. Търпение. Решителност.

Крайъгълните камъни.

– Съгласен съм – замечтано каза Едвард. – И аз мисля, че повече приличаш на баща си.

– Последен шанс, и после си тръгвам. Кажи ми име.

Хинде кимна на себе си и се наведе напред.

– Не само дразнех Себастиан, когато казах, че искам да те докосна – каза той с тих, многозначителен тон.

Ваня застана пред него и скръсти ръце на гърдите си.

– Никога няма да ме докоснеш.

– Може би, но имам нещо, което ти искаш. От опит знам, че хората са готови да отидат доста далеч, за да получат онова, което искат. Не си ли съгласна?

Едвард разтвори дясната си ръка, която дотогава беше свита в юмрук. На дланта му имаше малко, старателно сгънато листче, не по-голямо от нокът на палец.

– Ето го. Само на метър и нещо от теб. – Той отново й се усмихна.

Изведнъж се наведе с мълниеносна бързина и захапа листчето. Изправи се и й показа бележката, твърдо стисната между предните му зъби.

– Ще я глътна за две секунди. И после ще изчезне завинаги и аз няма да пророня нито дума повече. Още ли не ми позволяваш да те докосна? – попита той.

Ваня все още стоеше със скръстени ръце, приковала очи в листчето.

– Не гърдите ти. Само косата – добави Едвард. – Това не е голяма саможертва за теб, нали?

Той бавно разтвори лявата си ръка и я вдигна към Ваня. Ръката му се повдигна няколко сантиметра и после веригата я спря. Пръстите му се раздвижиха настойчиво, примамливо.

– Моля те, Ваня. Сложи тук косата си.

Ваня не знаеше какво да направи. Можеше ли късчето хартия наистина да даде отговора, който търсеха толкова отдавна? Или беше само номер? Себастиан я бе предупредил да не се връзва на игричките на Хинде и тя беше склонна да се вслуша в този съвет.

– Откъде да знам, че не лъжеш?

– Аз винаги удържам на обещанията си. Би трябвало да го знаеш, ако си ме проучила. Изборът е твой.

Едвард й се усмихна широко. Бележката все още се виждаше ясно между зъбите му, а пръстите на лявата му ръка подканваха закачливо.

Ваня се опита да анализира ситуацията, която беше екстремна във всяко отношение. Рискът всичко това да е клопка, беше значителен, но в същото време тя чувстваше, че Хинде казва истината. Ваня не виждаше как това би могло да доведе до заложническа ситуация. Хинде беше здраво окован. Тя имаше паник бутон. Безпокойството, което изпитваше отначало, сега се примеси със странно любопитство, почти безразсъдство. Ако се обърнеше и си тръгнеше, можеше да съжалява вечно. Защото ако късчето хартия между зъбите на Хинде беше решението, тогава си заслужаваше. Ако той казваше истината, Ваня не само че щеше да спаси живота на бъдещи жертви, но и да е човекът, успял да вземе решаващо важна информация от Едвард Хинде. Сама. Само тя. Никой друг. Това щеше да направи присъствието на Себастиан в екипа излишно отсега нататък. Защото ако Ваня решеше случая, на кого щеше да е необходим отново Себастиан Бергман?

Тя сложи пръста си върху паник бутона. Можеше да го натисне за част от секундата. Пазачът щеше да влезе в стаята може би след трийсетина секунди. Хинде нямаше да може да премести дясната си ръка, за да я хване. Една ръка. Ваня лесно щеше да се дръпне. Вероятно това щеше да й струва кичур коса, но щеше да може да го направи. Щеше да се изложи на сравнително ниско ниво на риск за минута и нещо.

Тя реши да изпълни желанието му. Бавно се наведе напред, като стоеше колкото е възможно по-далеч от Хинде, и му позволи да стигне до краищата на косата й с лявата си ръка, ако я протегне, доколкото позволяват веригите. Чу потракването на метал точно преди пръстите му да докоснат русата й коса, и го погледна в очите. Какво видя там?

Трепетно очакване?

Щастие?

Пръстите му нежно погалиха меката като коприна коса. Беше по-тънка, отколкото си беше представял. Лека. Едвард долови уханието на шампоан с аромат на плодове и се наведе малко напред да го помирише. Изведнъж изпита желание Ваня да е прикована с белезници за масата вместо него. Искаше му се по-голяма свобода на движенията, за да може да я почувства. Както трябва. Развълнува се повече, отколкото беше очаквал, и се наложи да положи усилия, за да прикрие чувствата си. Майка му също имаше руса коса. По-дълга от тази на Ваня. Но не беше толкова мека. Тази коса предизвикваше в него желание да я дръпне. Силно. Но не можеше да има всичко. Не и в момента.

Планиране. Търпение. Решителност.

Засега трябваше да се задоволи само с това. Хинде без желание отдръпна ръката си и изплю късчето хартия, което тупна в средата на масата. Изражението му беше мило, доколкото можеше да се престори, когато погледна Ваня.

– Виждаш ли, удържам на обещанията си. – Облегна се назад и спусна ръка, за да покаже, че това е всичко. Ваня се изправи, грабна бележката и без да я разгъва, се отправи към вратата. – Пак ще се видим, Ваня.

– Много се съмнявам. – Тя удари по вратата. – Приключих тук!

Пазачът отвори след няколко секунди и Ваня излезе от малката стая. Хинде седеше неподвижно на стола. Още си спомняше уханието й.

Винаги удържам на обещанията си, помисли си той.

Пак ще се видим, Ваня.

Ваня не искаше да показва на пазача бележката, затова попита къде са тоалетните. Онези за посетители бяха един етаж по-горе, в административната зона. Потискащите цветове бяха едни и същи навсякъде в „Льовхага“, но поне тоалетните бяха почистени наскоро.

Ваня седна върху капака на седалката и разгърна листчето. Там с молив и с главни букви беше написано име: РАЛФ СВЕНСОН.

Стори й се познато. Не фамилията, а малкото име – Ралф. Беше го прочела някъде. Но къде? Ваня извади мобилния си телефон и позвъни на човека, който може би знаеше. Били. Той отговори веднага.

– Здравей. Може ли да провериш едно име? Ралф Свенсон. Имаш ли възможност? – добави тя.

– Хинде ли ти го каза?

Били, изглежда, не чу последните й думи, и веднага започна да трака по клавиатурата.

– Хинде каза, че това е убиецът. Мисля, че името ми е познато отнякъде.

– И на мен. Изчакай.

Били млъкна. Тракането продължи. Ваня барабанеше нервно с пръсти, докато го чакаше да се обади отново. Въпросът беше дали информацията е надеждна, но в момента тя не можеше да се тревожи за това. Най-важното беше да проучат основно този човек. Да открият всичко, което могат, за Ралф Свенсон. Били заговори отново. Ваня веднага усети, че той е развълнуван.

– Ралф Свенсон не е служител на затвора, но е в списъка на онези, които имат пропуск за „Льовхага“. Проверихме го, но нямаше нищо за него.

– Разбери всичко, което можеш. Ще ти звънна от колата. Кажи на Торкел.

Ваня затвори и стана. Пусна водата в тоалетната, изми ръцете си за по-сигурно и излезе. Пазачът стоеше на известно разстояние и веднага се опита да привлече вниманието й.

– Приключихте ли?

– Да. Трябва да тръгвам.

– Ами Харалдсон? Казах му, че идваме.

– Предайте му да се обади в „Риксморд“, ако е нещо важно. Закъснявам.

Ваня се отправи към изхода. Вече нямаше време за кретени.

Били й се обади, преди тя да успее да вземе пистолета си от поста на охраната. Говореше бързо и на фона се чуваше гласът на Торкел.

– Торкел иска да знае колко надеждна е информацията. Мислиш ли, че имаме основателна причина да арестуваме Свенсон?

– Не знам колко е надеждна. Хинде ми даде името. Откри ли нещо?

– Не много. Свенсон е роден през 1976 година. Живее във Вестерторп. Няма криминално досие. Работи в „Почистване ЛС“ от седем години. Говорих с шефа му, който само го хвалеше. Единствената вероятна следа е, че миналата година са му предложили работа като чистач в болница по-близо до дома му, с по-висока заплата и по-малко работни часове, но той отказал. Отговорил, че е доволен в „Льовхага“.

– Тук ли е сега?

– Не. Отишъл си вкъщи, защото не се почувствал добре вчера на обяд.

Ваня кимна и се извърна така, че пазачът, който беше зает със сейфа, да не я чуе.

– Има ли достъп Свенсон до секцията на Хинде?

– Да, той работи и в общата секция, и в отделението с максимална охрана.

– Това би трябвало да е достатъчно. Той е заподозрян и ние имаме доказателства за възможен контакт.

Тя чу, че Били говори на Торкел. След малко Били продължи:

– В момента Торкел говори с прокурора за заповед за обиск на жилището на Свенсон и иска да знае какво точно ти е казал Хинде.

– Той не каза много. Само че Ралф си признал пред него. Похвалил се с убийствата. Хинде бил неговият идол.

– Може би се опитва да го натопи.

– Може би, но аз мисля, че е Свенсон. Не смятам, че Хинде лъжеше.

– Нещо друго?

– Не.

Имаше друго, което никой не трябваше да знае. Подробностите за срещата й с Хинде определено спадаха към тази категория. Как се беше сдобила с информацията. Бездруго нямаше да повлияе върху получаването на съдебна заповед за обиск.

– Защо ни помага Хинде? Каза ли ти? – попита Били.

Ваня не отговори веднага. Беше толкова развълнувана от факта, че Хинде се е свързал с тях, че напълно бе пренебрегнала въпроса защо го е направил.

– Не. Защото е спазващ закона гражданин?

– Малко вероятно, нали?

– Важно ли е?

– Може би не.

– Ако се окаже важно, тогава ще разберем. – Ваня се обърна към пазача, взе пистолета си и го пъхна в кобура. – Обади ми се, щом пристигне заповедта за обиск. Сега се връщам в Стокхолм.

Тя затвори и благодари на пазача за помощта. Той посочи голямата порта.

– Там има един човек, който пита за вас. Той няма заповед за посещение.

Ваня веднага се досети кой е човекът.

За секунда си помисли, че може би предпочита Харалдсон.

И двамата бяха кретени.

Себастиан стоеше до колата на Урсула и гледаше високите стени и неприветливите сгради. Беше спрял точно пред главната порта, колкото е възможно по-встрани от пътя. Такъв компромис беше постигнал. Служителите бяха излезли и той влезе в разгорещен спор с тях. Те твърдяха, че е препречил входа на „Льовхага“ и няма нито полицейска карта, нито заповед за посещение. Той подчерта, че те са безмозъчни писарушки, и настоя да влезе. След няколко минути крещене те поклатиха глави и се върнаха вътре, оставяйки го там.

Себастиан крачеше нервно напред-назад по пътя. Подритваше чакъла покрай тротоара от безсилие. Откъсна няколко глухарчета и перна с палец семената им, както правеше, когато беше малък. Трябваше да прогони мисълта за абсурдната бюрокрация в „Льовхага“, като извършва простички физически действия, и преди всичко да потисне безпокойството си за Ваня. Онези кретени зад оградата дори не искаха да потвърдят, че тя е вътре, макар Себастиан да виждаше колата й. Оставиха го да стои пред портата, нищо повече. Точно както останалата част от живота му. Беше заседнал в ничия територия, където вече никой не си правеше труда да спори с него.

Отдалечаваше се от центъра на събитията. Включването в разследването трябваше да му даде възможност да бъде близо до Ваня. Да си създаде живот. Може би да реши случая, макар че в началото това не беше истинският му мотив. Всичко това обаче беше преди Хинде. Преди нещата да се превърнат в личен сблъсък. Преди всички врати да започнат да се затръшват в лицето му. Защото не само стоманената порта на, Льовхага“ беше затворена за него. Той се беше обадил на Торкел от колата, надявайки се, че ще съумее някак да го убеди да спре Ваня. Торкел не отговори. Не му звънна по-късно. Нито пък Били. И за всичко сам си беше виновен. Успял беше да настрои всички срещу себе си. Не можеше да обвинява никой друг, колкото и да му се искаше. В същото време безпокойството му за опасността, в която можеше да се окаже Ваня, намаля. Тя беше разумна и не би поела излишен риск. Хинде не би се интересувал от нещо толкова банално като обикновен заложнически сценарий. Не, той винаги имаше по-големи планове. Единственият въпрос беше какви са тези планове.

Себастиан чувстваше, че Хинде знае истината. Затова бе поискал разрешение да се срещне с Ваня.

Щеше ли да й я каже?

Или и това беше твърде банално за него?

Неприятно му беше, че не знае. Себастиан отново започна да крачи. Мина покрай портата и надникна вътре. Изведнъж забеляза Ваня. Тя бързаше през двора към колата си. Дали да я извика? Да й махне с ръка? Или да стои там? Какво беше научила? Той видя, че тя погледна към него, но не реагира по никакъв начин. Все едно го нямаше. Липсата й на интерес го зарадва.

Тя не знаеше.

Ако знаеше, в очите й щеше да блести гняв или отвращение, не пълно безразличие. Това вероятно не беше повод за празнуване при нормални обстоятелства, но като се имаше предвид сегашното положение, беше възможно най-добрият вариант. Себастиан осъзна, че се усмихва. Всъщност се хилеше.

Ваня не можа да повярва на очите си, докато караше към портата. Наистина ли Себастиан стоеше там, блокирал пътя и с презрителна усмивка на лицето? Тя смъкна стъклото и подаде глава.

– Извинявай, но си застанал на пътя ми.

– Искам да говоря с теб – осмели се да каже той.

– Аз пък не искам.

Ваня спря колата на няколко сантиметра от него. Себастиан не смееше да помръдне. Ако го стореше, тя вероятно щеше да настъпи газта и да изчезне.

– Трябва да знам. Какво искаше Хинде?

– Даде ми името на убиеца.

Тънката усмивчица, която играеше на устните на Себастиан, мигновено изчезна. Той не очакваше това.

– Какво? Как така?

– Хинде каза, че знае кой е убиецът. Някой си Ралф Свенсон, чистач в „Льовхага“ Знаем, че е имал възможност да бъде във връзка с Хинде.

– И ти му вярваш?

– Нямам причина да не му вярвам. Ние проследихме всяка улика, нали?

– Защо ти е казал?

– Въпросът е защо не е казал на теб. Нали ти си експертът? Онзи, който знае как да го накара да говори.

Ваня не можа да прикрие злорадството в гласа си. Дори не се опита. Без да мисли, Себастиан се приближи до нея.

– И Хинде няма нищо общо с това? Наистина ли му вярваш?

– Аз съм полицай. Нямам мнение. Разследвам. Извини ме.

Ваня сложи крака си на педала на газта. Гумите се вкопчиха в настилката, изсвирвайки, и колата се стрелна напред. Себастиан инстинктивно отскочи встрани и се вгледа в нея, докато тя се отдалечаваше.

Отново изоставен.

Започваше да свиква.