Жените, които го познаваха

12.

Ваня живееше в апартамент на хълма над Фрий Порт. Себастиан беше сигурен, че апартаментът е тристаен. Наблюдаваше го от малко възвишение на разстояние стотина метра. Сградата беше модерна, бледожълта. Седем етажа. Ваня живееше на четвъртия. Доколкото виждаше Себастиан, в момента никой не се движеше из жилището й. Тя вероятно още спеше. Или вече беше на работа. Всъщност нямаше значение, след като не можеше да я види. Той беше дошъл тук предимно защото не знаеше къде другаде да отиде.

Допреди няколко седмици всичко беше различно.

Себастиан си беше втълпил, че трябва да я вижда. Нуждаеше се от това. Да я вижда какво прави. Беше решил, че трябва да намери по-добра видимост, и за да го постигне, се беше опитал да се покатери на едно от големите листата дървета в долчинката под възвишението. Преодоля първия метър по-успешно, отколкото очакваше. Успя да се хване здраво за два клона по-горе и продължи. След това забеляза подходящ клон още по-нагоре и след като опипва слепешком наоколо известно време, съумя да се изкатери още няколко метра. Слънцето блестеше през листата, които ухаеха чудесно на свежо. Себастиан изведнъж се почувства като малко момче на приключение. Откога не се беше катерил на дърво? От много, много години. Обаче беше добър в това.

Пъргав.

Бърз.

Баща му не го насърчаваше. Той беше на мнение, че Себастиан трябва да посвещава времето си на интелектуални предизвикателства и да развива мускулатурата си и артистичните и творческите си таланти. Майка му се тревожеше повече за състоянието на дрехите му. Никой от тях не беше доволен, че Себастиан се катери по дърветата, затова той го правеше често. Колкото е възможно по-често. И сега отново се наслаждаваше на чувството, че прави нещо авантюристично и забранено.

И след това погледна към земята и осъзна, че дори от тази височина ще му бъде доста трудно да слезе, без да се нарани. Пъргавината и бързината вече не бяха първите качества, които ти идват наум, когато си помислиш за Себастиан. Точно когато осъзна тази стряскаща и ужасяваща истина, сакото му се закачи за остър стърчащ клон зад него и той загуби равновесие. Изведнъж малкото момче, отправило се на приключение, бе заменено от мъж на средна възраст в лоша физическа форма, който висеше няколко метра над земята и се потеше под мишниците. Себастиан бе принуден да пожертва илюзията за младежка дързост и сакото си. Той се смъкна с усилия по ствола и после се плъзна или по-скоро се свлече надолу към по-ниските клони, където успя да сложи доста болезнен край на бързото си спускане. Запълзя по земята. Краката му трепереха. Сакото му беше скъсано и имаше дълги, болезнени охлузвания по вътрешната страна на краката.

След произшествието се задоволи да стои на вече познатото възвишение, за да наблюдава апартамента на Ваня.

Това беше достатъчно.

И определено достатъчно безумно.

Себастиан дори не смееше да си помисли какво би станало, ако Ваня случайно бе погледнала навън и го беше видяла да виси на дървото пред дома й.

Жилището й изглеждаше прекрасно. Модерни завеси. Червени и бели цветя на прозорците. Малки лампи с ключове за регулиране силата на осветлението на первазите. Обърнат на североизток балкон, където в хубави дни тя пиеше кафето си между седем и двайсет и осем без петнайсет сутринта. Това означаваше, че Себастиан трябва да приклекне зад хвойновите храсти. Не си беше представял, че ще ги опознае толкова добре. Дъщеря му очевидно беше жена, която се придържа към установената практика. В делничните дни ставаше в седем, а през уикендите – в девет. Вторник и четвъртък отиваше да тича преди работа. Шест километра. В неделя удвояваше разстоянието. Често работеше до късно и рядко се прибираше вкъщи преди осем вечерта. Не излизаше много. Ходеше да изпие по едно питие един-два пъти месечно. С момичета. Нямаше гадже, доколкото можеше да прецени Себастиан. В четвъртък Ваня вечеряше с родителите си на „Стуршерсгатан“ 12. Отиваше там сама, но Валдемар Литнер обикновено я изпращаше.

Баща й.

Двамата бяха близки и това беше очевидно, докато се разхождаха заедно. Много близки. Често се смееха, винаги се разделяха с нежна, любяща прегръдка и Валдемар я целуваше по челото, преди да си тръгне. Неизменно. Отличителната марка на взаимоотношенията им. Картината би била красива, ако се изключеше едно. Истинският й баща стоеше наблизо и ги гледаше. Тези моменти причиняваха най-силна болка на Себастиан. Странна болка.

По-лоша от завист.

По-голяма от ревност.

По-мъчителна от всичко друго.

Болка по живота, който никога не беше изживял.

Преди две седмици, когато Себастиан видя Ваня и Валдемар да обядват в италиански ресторант недалеч от Главното управление на полицията, му хрумна идея. Не беше най-приятната, която бе измислял. Всъщност тъкмо обратното. Но го накара да се почувства по-добре. Поне тогава.

Докато седмиците минаваха, завистта, която Себастиан изпитваше към Валдемар, постепенно се видоизмени в гняв, а после в нещо, което можеше да бъде описано само като омраза. Ненавист към високия, слаб, елегантен мъж, който можеше да се разхожда с дъщеря му. Неговата дъщеря! Себастиан трябваше да получава онези нежни прегръдки. Той трябваше да получава любовта.

Себастиан!

Никой друг!

На няколко пъти си помисли да й разкаже всичко, но винаги се отказваше в последната минута. Обмисляше идеята да се сближи с Ваня по някакъв начин и после, когато изградят връзка, да й каже истината. Това поне щеше да му даде възможност да бъде с нея. Да я опознае. Тя вероятно щеше да си помисли, че той я е излъгал, но не това го спираше. Големият проблем беше, че независимо кога или при какви обстоятелства й каже истината, това ще разруши връзката й с Валдемар и Ваня ще намрази Себастиан. И без това вече го ненавиждаше.

Нищо не беше лесно, когато ставаше въпрос за Ваня.

Освен ако, разбира се, самата тя не започне да изпитва съмнения към фалшивия си баща. Би помогнало, ако Себастиан направи така, че Ваня сама да свали Валдемар от пиедестала, на който той беше дръзнал да се постави. Не беше невъзможно. Ами ако Ваня започне да открива някои неща за Валдемар, мръсни малки истини, тайни, които петнят името му и помрачават ореола му? Няма нищо по-убедително от личните преживявания и разкрития, за да накараш някого да промени мнението си. Себастиан знаеше това. Често единствено личният опит в някаква ситуация може да те накара да прозреш реалността. Следователно действията винаги са по-внушителни от думите, а личните действия са най-внушителни.

Ако Ваня направи сама такова откритие, тогава може да започне да поставя под съмнение характера на Валдемар. Да мисли, че той може би не е идеалният баща. Че може да е нещо друго. Нещо много по-лошо.

Ако Себастиан можеше да помогне на Ваня да стигне до такова прозрение, това щеше да доведе до отчаяние и объркване. Тя щеше да се почувства самотна и разочарована и щеше да бъде отворена за други влияния, отворена за истината, и вероятно дълбоко в душата си дори щеше да я приветства. Да приветства бащата, който я чака и който тайно е бил наблизо. В този момент тя дори може да се хвърли в обятията му, защото ще се нуждае от него. Наранена и объркана, Ваня щеше да бъде готова за Себастиан.

Планът изглеждаше добър. Сложен и труден за изпълнение, но щеше да промени живота им, ако успееше.

Проучването беше изключително важно. Никой не е съвършен. Всеки крие нещо. Въпросът е да го откриеш. И после да го разобличиш по възможно най-добрия начин.

Планът беше толкова злостен, че дори Себастиан се поколеба малко.

Ако се разбереше, че е замесен по някакъв начин в очернянето на името на Валдемар, всички шансове на Себастиан за взаимоотношения с Ваня щяха да се изпарят безвъзвратно. Ако обаче планът му успееше, това щеше да бъде повратната точка, която търсеше. Спотайвайки се във входа на сградата срещу италианския ресторант, той реши, че Ваня си заслужава. Че тя си струва да се бори за нея.

Себастиан и без това нямаше свой живот.

Той прогони съмненията и се прибра вкъщи, за да потърси един телефонен номер, който много отдавна не беше използвал. Номерът на бившия му главен инспектор, който беше пълна противоположност на Торкел Хьоглунд.

Импулсивен, безскрупулен, напълно подготвен да гази през трупове, ако се наложи.

Бяха го изритали от „Риксморд“, когато се оказа, че е извършвал лично наблюдение на бившата си съпруга и е подставил доказателства, за да се опита да натопи новия й съпруг за свързани с наркотици нарушения с единствената цел да вземе попечителството над децата си. Той беше човекът, от когото Себастиан се нуждаеше в момента.

Троле Хермансон.

Той отговори, след като телефонът иззвъня девет пъти. Отначало искаше да бъбрят за едно време, но Себастиан му даде ясно да разбере, че не се интересува, и накратко обясни какво иска. Завърши с обещанието, че ще му плати няколко хиляди крони, но Троле отхвърли предложението. Хермансон изглеждаше искрено доволен от мисълта, че ще има какво да прави. Трябваха му само няколко дни.

Това беше преди две седмици.

Оттогава Троле го търси няколко пъти, но Себастиан не отговори. Седеше неподвижно в апартамента си и слушаше как телефонът звъни ли, звъни. Само Троле можеше да звъни толкова много пъти, преди да се откаже. Себастиан вече не беше сигурен какво точно иска да знае. Ако продължеше, щяха ли да останат граници, които да не е преминал?

Усещаше, че го обзема умора. Часовете на възвишението пред апартамента на Ваня. Сексът. Снощи беше Елинор, а предишната нощ и утре – някоя друга. Празният му апартамент. Безсмисленият живот. Трябваше да прави нещо. Каквото и да е. Да промени нещата. Той извади мобилния си телефон и набра номера.

Троле отговори веднага.

– Чудех се кога най-после ще се обадиш – каза той с дрезгав, сънен глас.

– Трябваше да свърша някои неща – отвърна Себастиан и започна да се отдалечава от блока на Ваня, притиснал телефона до ухото си. – Нямаше ме.

– Не ме лъжи. Следил си я. Дъщерята.

Себастиан се вцепени, но после осъзна, че Троле говори за дъщерята на Валдемар. Разбира се.

– Откъде знаеш?

– Защото съм по-добър от теб.

Себастиан си представи как бившият му колега се усмихва самодоволно в другия край на линията.

– Не ти казах да проверяваш нея – троснато отговори той.

– Знам, но съм старателен. Ченге от старата школа.

– Откри ли нещо?

– Това-онова, но нищо мръсно. Човекът, изглежда, е образец на добродетел. – Троле млъкна и Себастиан чу шумолене на листове, които по всяка вероятност бяха натрупани на купчина пред него. – Името му е Ернст Валдемар Литнер. Роден е в Гьотеборг през 1953 година. Започнал да учи в Техническия университет „Шалмерш“, а после се прехвърлил икономика. Оженил се за Ана Ериксон през 1981 г. Между другото, тя не приела фамилното му име. Няма бивши съпруги или други деца. Няма полицейско досие. Работил като счетоводител няколко години, а от 97-а се занимавал и с други неща, включително данъчни съвети. Сигурно печелел добре, защото платил депозита за апартамента на Ваня и следващата година купил голяма лятна вила във Ваксхолм. Няма любовници, мъже или жени, доколкото можах да открия, но някой хаква компютъра му, затова ще видим. Миналата година се разболял.

– От какво?

– Някаква клетъчна мутация в белите дробове. Рак, онова, което довършва всички ни накрая. Майка ти от какво умря?

Себастиан не реагира на намека, че Троле очевидно е проверявал и него, и потрепери въпреки жегата. Валдемар беше болен от рак? Не можеше да е вярно. Мъжът, откраднал дъщеря му, изглеждаше жизнен. Вероятно това беше маска, която си слагаше пред Ваня, полагайки усилия заради нея.

– В ремисия е от пролетта – продължи Троле. – Каквото и да означава това. Връзката ми не успя да вземе епикризата, но той е записан само за обикновени контролни прегледи, затова сигурно е извън опасност.

Себастиан изсумтя разочаровано.

– Добре... Нещо друго?

– Не. Но още съм в началото. Мога да се разровя много по-надълбоко, ако искаш.

Себастиан се замисли. Положението беше по-лошо, отколкото си представяше. Валдемар не само че беше обичан от дъщеря си, но и бе оцелял от рак. Светец, който се бе върнал при семейството си от преддверието на смъртта.

Себастиан нямаше шанс. Всичко свърши.

– Не, не е необходимо. Благодаря ти.

Дотук с този план.