Жените, които го познаваха

67.

Били спря до ямата за чакъл зад джипа на Урсула. Изключи двигателя и остана за момент в колата. Наблюдаваше как Урсула слиза, отваря багажника и вади оборудването си в два големи куфара. Ваня седеше до него. Беше си сложила слънчевите очила. Главата й клюмаше на облегалката и дишането й беше спокойно и равномерно.

Когато слязоха в подземния паркинг, тя му хвърли ключовете и каза:

– Ти карай.

И оттогава не беше проронила нито дума. Той шофираше мълчаливо през града и после се отправи на север. Когато поеха по магистрала Е18, я попита дали има нещо против, ако пусне радиото, но тя не отговори. Той включи на „Войс“. Снуп Дог. Ваня не възрази и Били предположи, че е заспала. Точно след Бро зави надясно по шосе 269 и с помощта на джипиеса намери пътя, водещ към каменоломната близо до Льовста. И пристигнаха на мястото. Той я разтърси леко за рамото.

– Събуди се. Пристигнахме.

– Будна съм – отговори Ваня, изправи се и се протегна.

Двамата слязоха от колата и тръгнаха към обгорелия форд.

Въздухът между купчините чакъл беше неподвижен. Навсякъде жужаха насекоми. Ваня предположи, че температурата е четиресет и пет градуса. Пред отцепения с лента район стоеше униформена полицайка на двайсет и пет години. Ваня отиде при нея, а Били продължи към форда.

– Йенифер Холмгрен – представи се полицайката и протегна ръка.

– Ваня Литнер, „Риксморд“. Ти ли откри колата?

– Да.

Ваня погледна към форда, или по-точно към онова, което беше останало от него. На места, където огънят не беше достигнал, можеше да се познае, че автомобилът е бил син. Иначе сега беше пепелявосив. Гумите и бронята се бяха разтопили, както и целият салон вътре. Вратите и покривът се бяха огънали от горещината. Всички стъкла бяха строшени. Багажникът беше отворен и предният капак липсваше. Може би нещо в двигателя беше избухнало. Урсула щеше да им каже. Тя обикаляше около колата и снимаше от всеки възможен ъгъл.

Ваня отново се обърна към Йенифер.

– Докосна ли нещо?

– Да. Отворих багажника.

– Защо го направи?

Откакто съобщи за откритието си и й казаха да стои там, където се намира, и да чака „Риксморд“, Йенифер разсъждаваше върху факта, че истинската причина да отвори багажника, защото се надяваше да намери труп в резултат на объркала се сделка между престъпни банди, ще прозвучи нелепо. Тя осъзна, че от „Риксморд“ ще си помислят, че търсенето на жертва на екзекуция в огряна от слънцето каменоломна извън Сигтюна е най-малкото крайно глупаво, а в най-лошия случай, професионална грешка. Въпреки че преди няколко години в багажника на горяща кола на магистрала Е6 в Халанд бяха открити два трупа. Йенифер би дала всичко да бъде в патрулната кола, пристигнала първа на местопроизшествието тогава. Днес багажникът на форда беше празен, но докато чакаше, тя измисли много по-основателна причина, за да обясни защо го е отворила.

– Издирваме изчезнало шестгодишно дете. Исках да проверя дали не се е скрило там. Толкова е горещо – добави Йенифер.

Ваня от „Риксморд“ кимна. Жестът показа на Йенифер, че обяснението й не само е прието, но и одобрено.

– Нещо друго? – попита Ваня.

– Не. Защо се интересувате от форда? Замесен ли е в нещо?

Ваня погледна униформената си колежка. Тонът й беше непогрешим – трепетно очакване, граничещо с вълнение.

– Намерихте ли детето? – поиска да знае Ваня, отбягвайки отговора.

– Кое дете?

– Онова, което търсите.

– Не. Още не.

– В такъв случай мисля, че трябва да продължите да го търсите.

Ваня се наведе, мина под полицейската лента и отиде при Урсула и Били.

Йенифер се загледа в нея. „Риксморд“. Там трябваше да бъде. Веднага щом завърши стажа си в Сигтюна, ще кандидатства в „Риксморд“. На колко години беше тази Ваня? Вероятно на трийсет. Само пет години по-голяма от нея. И не изглеждаше новопостъпила. Щом тя можеше да работи в „Риксморд“, тогава и Йенифер можеше. И щеше да го направи. Първо обаче трябваше да намери Люкас Рид. Недалеч имаше местност, известна сред местното население като Тресавището, което звучеше обещаващо.

Ваня се приближи до обгорелия форд и надникна вътре. Пълна бъркотия от разтопена пластмаса, почернели жици и изкривен метал. Урсула все още правеше снимки, но обикновено бързо преценяваше най-важните елементи на местопрестъплението. Ваня се изправи.

– Нещо интересно?

– Използвано е много силно запалително вещество. Няма следи от тяло в колата. – Урсула спусна фотоапарата и погледна Ваня над покрива. – Не искам да изпреварвам нещата, но не хранете големи надежди.

Ваня въздъхна. Регистрационните табели бяха обгорели до неузнаваемост и беше невъзможно да се разчетат с невъоръжено око. Не знаеха дори дали това е въпросният форд. Може би стояха тук и губеха ценно време, защото някой не си беше направил труда да закара старата си таратайка до автоморгата.

– Ще се разходя по пътеката да проверя дали ще открия нещо. – Били очевидно си мислеше същото. Нямаше какво толкова да правят тук. Поне в момента.

– Какво например?

– Не знам. Нещо. Каквото и да е. Не е необходимо всички да стоим тук и да гледаме.

Той се отдалечи от колата, провря се под полицейската лента и тръгна. Ваня остана на мястото си. Като се замислеше, беше малко прибързано и тримата да се втурнат насам, но отчаяно искаха да постигнат пробив в разследването. Нуждаеха се от нещо и се надяваха, че ще го намерят. Тук обаче нямаше нищо. Никакъв шанс да открият отпечатъци. Никакви свидетели. Никакви камери за наблюдение. Урсула щеше да огледа колата. Какво друго трябваше да се свърши? Нямаше смисъл всичките да стоят и да гледат, както беше казал Били. Някой обаче трябваше да го направи и очевидно това беше нейна работа. По дяволите, колко горещо беше.

Били вървеше по пътеката и оглеждаше местността наоколо. Не знаеше какво търси, нито какво се надява да намери. Ако им провърви, извършителят може да е допуснал грешка тук. Едва ли е предполагал, че ще ги повикат на това място. Може би беше изхвърлил празна туба, която да доведе до бензиностанция с камери за наблюдение... Това несъмнено беше пожелателно мислене, но поне търсенето по горската пътека беше по-добро, отколкото да гледа обгорялата кола и сприхавата Ваня.

Били извървя осемстотин метра, без да открие нищо, и стигна почти до главния път. На стотина метра по-нататък и вляво от кръстопътя имаше усамотена къща, направена от боядисано в червено дърво и с бели стрехи и рамки на прозорците. Солидни каменни основи. Стръмно скосен покрив с керемиди. Две коли на алеята отпред. Велосипед с три колела и играчки в градината. Там определено живееше някой. Били се отправи към къщата, но само след няколко крачки чу шумолене между дърветата вдясно зад себе си. Той се обърна рязко и инстинктивно сложи ръка на оръжието си, но се отпусна, когато видя жена на четиресет години, която вървеше към него и водеше куче. Сетер. Кафяв. Дългокосмест. Беше му горещо, защото бе изплезил език.

– От полицията ли сте? – попита жената, когато стъпи на пътеката на няколко метра от Били. Кучето дишаше тежко и се дърпаше на каишката. Искаше да отиде при Били и да го поздрави.

– Да.

– Защо сте тук? Цял ден виждам полицаи. – Жената и кучето се приближиха до Били, който се наведе и погали по тавата развълнуваното животно.

– Някои търсят дете, което е в неизвестност.

– Кое дете?

– Не знам. Момченце от района. Аз съм тук, защото горе в каменоломната е намерена изгоряла кола.

– Разбирам.

– Тук ли живеете? – попита Били и се изправи. Сетерът започна да проявява твърде голям интерес към ръцете му и да ги ближе като луд. Били предположи, че е от липса на сол.

– Да. Ей там. – Жената посочи червената къща на кръстопътя.

– Как се казвате?

– Карина Торстенсон.

– Аз съм Били Русен. Знаете ли нещо за това?

– За колата ли?

– Да.

– Не.

– Дошла е тук някъде между десет вчера сутринта и... – Били млъкна. Те всъщност не знаеха кога фордът е бил докаран в каменоломната. Колата беше студена и това изключваше последните десет часа, но иначе можеше да е оставена по всяко време. Той повдигна рамене. – По някое време през нощта. Видяхте ли нещо необичайно през този период?

Карина вече клатеше глава.

Били опита още веднъж.

– Може би докато сте били навън и сте разхождали кучето... Забелязахте ли друга кола? Или някой, който не се вмества в обстановката?

– Срещнах един мъж, докато берях гъби. – Жената кимна замислено. – Вчера.

Били си пое дълбоко дъх. Най-после! Някой, който е видял нещо. Досега извършителят беше като проклет призрак, но Карина Торстенсон беше видяла някого.

Докато беряла гъби.

В разгара на знойно лято.

През юли...

Тя забеляза недоверчивото му изражение.

– Пачият крак е започнал да никне. В момента е малко сухо, но в края на пролетта беше доста влажно, затова ги има тук-там...

– Карина погледна към ясното синьо небе. – Но разбира се, ще е хубаво да завали малко дъжд.

– Мъжът, когото сте срещнали... – Били реши все още да не я отписва и я подсети за основната тема на разговора.

– Той дойде оттам. – Тя посочи с палец през рамо.

– От каменоломната?

– Да.

– Спомняте ли си как изглеждаше? – Били извади химикалка и тефтерче и отгърна на чиста страница.

– Висок. Не беше облечен за гората. С кожено яке. Дълга коса, завързана на опашка. Голям белег през едното око.

Били спря да пише. Голям белег. Като на Роланд Юхансон.

– На лявото око ли? Спускащ се надолу по лицето? – Той прокара химикалката по лицето си, за да й покаже какво има предвид. Карина кимна. Били си записа. – Видяхте ли накъде отиде? Взе ли го някой?

– Не. Той се качи на автобуса.

– Кой автобус?

– Номер 557. За Кунсанген. Този автобус минава оттам. – Тя посочи по-нататък по главния път и Били видя спирката на петдесетина метра от къщата й.

– Спомняте ли си колко беше часът? – Той се задъха. Ако знаеха часа, можеше да открият автобуса, шофьора и може би къде е слязъл мъжът.

Карина се замисли.

– Дванайсет и петнайсет-двайсет. Сигурно е хванал автобуса в дванайсет и двайсет и шест.

– Благодаря! – Били едва сдържа желанието си да я прегърне.

– Благодаря! – Той прибра тефтерчето и хукна.

Не се наложи да тича много надалеч. След няколкостотин метра Били срещна Ваня с колата. Тя намали и смъкна стъклото.

– Къде отиваш? – попита той.

– Урсула се справя сама там горе. Ние не правим нищо полезно.

– Добре... – Били се качи, сложи си предпазния колан и Ваня потегли. – Роланд Юхансон е бил тук.

Тя го погледна и инстинктивно намали скоростта. Беше изненадана.

– Онзи, който е бил в „Льовхага“ по едно и също време с Хинде?

– Да.

– Откъде знаеш?

– Срещнах една жена, която живее на кръстопътя. – Той посочи червената къща, покрай която минаваха. – Тя го видяла тук вчера.

– Свидетели ли отиде да разпитваш?

Били онемя. Очакваше въпроси от Ваня. За разследването. За Юхансон, за свидетелката. А тя питаше защо е напуснал каменоломната и в гласа й прозвуча упрек.

– Не. Отидох да огледам пътеката и я срещнах случайно.

– И я попита за колата?

Били въздъхна. Информацията, която бе научил, беше добра новина.

Голяма новина.

Може би решаващо важна новина.

Подреди приоритетите си, помисли си той.

– Не. Само вървях по пътя. – Били направи всичко възможно да овладее раздразнението си, но чу престараването в обяснението си. – Тя разхождаше кучето си и ме попита какво правя тук. Обясних й и жената ми каза, че видяла мъж с голям белег, който идвал от каменоломната през въпросното време. Какво трябваше да направя? Да я накарам да мълчи, докато дойдеш и ти да я чуеш?

– О, не, напоследък ти и без това вършиш всичко сам.

Ваня зави наляво по главния път и настъпи газта. Още критики. За какво по-точно? Били не можеше да разбере какво лошо е направил. Вярно, беше отказал да й помогне с търсенето, но това беше всичко. Той беше амбициозен, искаше да се развива. Да се промени. Реши да подхване въпроса с главата напред.

– Какво те прихваща?

Ваня не отговори. Престори се, че е съсредоточена в пътя.

– Вбесяваш се веднага щом не направя точно каквото ти кажеш или ако предприема нещо по собствена инициатива – настоя той. – Заплашена ли се чувстваш?

– От какво? – В гласа й прозвуча присмех, сякаш беше сдържала смеха си за някаква нелепа идея.

Били изправи рамене.

– От мен – троснато отвърна той. – Страхуваш ли се, че ще стана по-добър от теб?

Този път Ваня не си направи труда да се сдържи и дрезгаво се изсмя.

– О, да. Абсолютно. Позна от първия път.

Погледът й все още беше прикован в пътя. На Били му се стори, че забеляза тънка усмивка в ъгълчето на устата й, но не беше сигурен. Нямаше обаче съмнение в иронията в реакцията й.

– Какво искаш да кажеш? – Този път той не се опита да прикрие раздразнението си. Защо да го прави? Беше вбесен.

– С кое?

– С този тон на гласа и това „О, да. Абсолютно. Позна от първия път“.

Ваня не отговори веднага. Имаше няколко възможности за избор. Можеше да си замълчи и да пренебрегне въпроса. Можеше да го изчетка, да се извини, ако е прозвучала грубо, и да каже, че не е искала.

Или да изрече истината.

– Исках да кажа, че не се страхувам, че ще станеш по-добър от мен.

– И защо?

– Защото това никога няма да се случи.

Били се облегна на седалката. Можеше да продължи да пита защо още дълго, но какъв беше смисълът? Ваня му даде пределно ясно да разбере какво мисли за него като полицай. Нямаше какво повече да се каже. Тя явно беше на същото мнение.

Те мълчаха до края на пътуването.