Жените, които го познаваха

24.

Урсула беше стигнала до последните няколко страници на третото прочитане на първоначалния доклад от аутопсията на Катарина Гранлунд, когато на вратата се почука и Роберт Абрахамсон надникна вътре. Прическата му беше добре оформена. Той беше водачът на екипа за наблюдение и Урсула нямаше време за него.

— Време е да оправите собствената си бъркотия.

Тя вдигна глава и го погледна озадачено.

— От вестниците започнаха да звънят на мен — продължи Абрахамсон. – Казват, че вие тук не вдигате телефона.

Урсула го погледна ядосано. Тенът му беше прекалено идеален, а сакото — твърде тясно. Тя мразеше да я прекъсват, особено самодоволни пуяци като Абрахамсон. Дори да имаха основания. Отговори колкото можа по-троснато:

— Говори с Торкел. Той отговаря за пресата. Знаеш го.

— Къде е той?

— Нямам представа.

Урсула отново наведе глава над доклада, но вместо да си тръгне, Абрахамсон закрачи целенасочено към нея.

— Сигурен съм, че имаш много работа, Урсула, но когато започнат да звънят на мен за вашите разследвания, това означава едно от две неща. Или вие не общувате с репортерите достатъчно, или те са се докопали до информация, която искат да разнищят. В този случай подозирам, че става въпрос и за двете.

Урсула въздъхна уморено. Тя не обръщаше внимание какво пишат във вестниците. Искаше да задържи до минимум всяка информация, която може да повлияе на способността й да тълкува разумно веществените доказателства. И все пак разбираше, че не трябва да е така. В „Риксморд“ се стараеха да попречат на медиите да свържат убийствата на трите жени и това да доведе до неизбежни заглавия от сорта на „Сериен убиец вилнее в Стокхолм“. Свеждането до минимум на вероятността от журналистически спекулации беше един от стратегическите крайъгълни камъни на Торкел. Когато журналистите започнат отчаяно да търсят сензационни истории, може да се случи всичко. Особено вътре в самата полиция. Изведнъж всичко се превръща в политика, а политиката може да бъде катастрофална за разследването. Тогава са необходими „решителни“ действия, за да се „постигнат резултати“, които могат да накарат полицията да мисли по-малко за качеството на доказателствата и повече как да удовлетвори шефовете.

– Кой ти звъня? – попита тя. – Ако ми кажеш номерата им, ще се погрижа Торкел да им се обади.

– Само един репортер. Засега. Аксел Вебер от „Експресен“.

Урсула чу името и се облегна назад на стола с изключително

доволна усмивка на лицето.

– Вебер! Тогава може би има трета причина защо е избрал да позвъни на теб, не мислиш ли?

Лицето на Абрахамсон стана яркочервено. Той размаха заканително показалец на Урсула като училищен директор от филм от петдесетте години.

– Това беше недоразумение и ти го знаеш много добре. Директорът прие обяснението ми.

– В такъв случай той е бил единственият. – Урсула се наведе напред и изведнъж стана сериозна. – Ти си издавал информация на Вебер. В разследване за убийство.

Абрахамсон я погледна предизвикателно.

– Мисли каквото си искаш. Това е XXI век и трябва да се научим да работим с медиите. Особено в сложни случаи.

– Особено ако публикуват снимката ти на седма страница с история, в която си представен като герой за усилията си. – Урсула млъкна, когато осъзна, че е на път да се покаже като дребнава и заядлива, но не можа да се сдържи. – Познах те по сакото, но тогава си бил по-слаб. Трябва да мислиш какво ядеш. Знаеш, че камерата добавя по няколко килограма.

Абрахамсон разкопча сакото си, но Урсула видя, че очите му потъмняха от гняв. Той, изглежда, се готвеше за контраатака, но успя да потисне възмущението си, и се отправи към вратата.

– Реших, че трябва да знаеш.

Урсула обаче още не беше приключила.

– Много любезно от твоя страна, Роберт. И ако Вебер напише нещо необичайно интуитивно за този случай, ще знаем откъде е дошло.

– Не знам нищо за случая ви.

– Ти влезе тук. Видя таблото.

Абрахамсон се обърна и излезе. Урсула чу ядосаните му стъпки, докато той гневно крачеше по коридора и мина през остъклената врата в дъното. Тя стана, приближи се до вратата, надникна навън, за да се увери, че Роберт се е махнал, и после обиколи безлюдното отворено офис пространство. Може би не беше нищо особено, но Урсула искаше да даде на Торкел възможност да действа бързо. В кабинета му нямаше никого. Сакото му също го нямаше и компютърът му беше изключен. Колко беше часът, между другото? Тя погледна мобилния си телефон. 23:25. Трябваше да му се обади, но не можеше да се реши да го направи. Беше идиотско, жалко и нелепо.

И все пак не можеше да се реши да го направи.

Да го вижда в управлението всеки ден беше едно. Нямаше проблем да работи рамо до рамо с него, но да му позвъни късно през нощта... Когато му се обаждаше нощем, това рядко имаше нещо общо с работата, освен ако не ставаше въпрос за ново убийство или технически пробив в текущо разследване. Сега обаче случаят не беше такъв. Урсула можеше да говори с Торкел за Вебер утре. Позвънеше ли му през нощта, това щеше да означава, че го желае. Иска той да дойде в хотелската й стая или тя да отиде в неговата. Урсула му се обаждаше, когато се нуждаеше от него. Ето защо сега се колебаеше. Нуждаеше ли се от Торкел? Напоследък бе започнала да си задава този въпрос. Беше по-лесно да се оттегли от тайната им връзка, отколкото мислеше. И отначало наистина се почувства освободена. Улеснена. Съсредоточи се върху Микаел и отряза другата част на живота си. Торкел беше професионалист и това не се отрази на работата им. Те продължиха да работят добре заедно. Отначало Урсула усещаше, че Торкел я гледа, но понеже тя не реагираше, това започна да става все по-рядко и затвърди убедеността й, че е взела правилното решение.

Ала още мислеше за него.

Все повече и повече.

Урсула се върна в Стаята, взе доклада от аутопсията и нещата си и се качи на асансьора до паркинга. Беше загубила желание да продължи да работи тази вечер. Трябваше да разнищи историята с Вебер и да я предаде на Торкел, за да стане негов проблем, не неин. Те имаха ясна стратегия по отношение на медиите. С репортерите говореше само един човек. Винаги Торкел. Други отдели имаха назначени прессекретари, но Торкел отказа предложението. Той искаше да има пълен контрол.

Флуоресцентните лампи в подземния паркинг светнаха автоматично, когато Урсула отвори тежката метална врата и се отправи към колата си, която в този късен час беше единствената там.

Посред нощ, в разгара на лятото.

Тя отключи колата, седна зад волана, пъхна ключа в стартера и го превъртя. Двигателят запали веднага.

Урсула не искаше да се обажда на Торкел. Не и тази вечер. Това й напомняше за миналото. За хотели в други градове. Той щеше да го изтълкува погрешно. Щеше да си помисли, че тя звъни за нещо друго. Урсула изключи двигателя. Имаше ли значение какво ще си помисли Торкел? Той можеше да си мисли каквото иска. Ставаше дума за работа и Урсула трябваше да му каже за Вебер. Нищо друго. Тя реши да му изпрати съобщение. Извади мобилния си телефон и бързо написа: Вебер от „Експресен“ се опитва да се свърже с нас. Звънял няколко пъти според Роберт Абрахамсон. Изпрати съобщението и остави телефона на седалката до себе си. Замисли се за онова, което й беше казал Микаел онзи ден.

Винаги става според твоите условия, Урсула. Винаги.

Това беше и вярно, и невярно. Тя наистина се бе опитала да се промени. Дори беше скъсала с любовника си.

Откровено казано, не беше заради Микаел, а защото беше ядосана и се чувстваше предадена. После обаче стана заради него. Той го заслужаваше. Наистина ли беше така? Тя се облегна назад на седалката и се втренчи безучастно в безличния паркинг. След малко лампите угаснаха. Те работеха със сензори за движение, за да пестят енергия. Урсула седеше в мрака. Светеха само зелените знаци за аварийния изход и екранчето на мобилния телефон, леко озаряващо вътрешността на колата с бледосиньо сияние. След малко угасна и то и Урсула остана на тъмно. В главата й още се въртяха думите на Микаел.

Според твоите условия.

Винаги според твоите условия.

Тя наистина се беше опитала да намери някаква хармония със съпруга си. Допирна точка, където и двамата да диктуват условията. Отиваха някъде през уикендите, вечеряха, къпеха се заедно във вана, пълна с мехурчета. Истината обаче беше, че тези занимания, макар и повърхностно приятни, романтични и отпускащи, бяха твърде повърхностни за нея. Това стана особено очевидно по време на последното им пътуване в Париж. Вървяха хванати за ръце и разговаряха. Ходеха на дълги разходки по романтични булеварди, обикаляха очарователни туристически атракции и търсеха живописни бистра със стар пътеводител за ресторанти в ръка. Всичко, което би трябвало да правиш в Париж. Всичко, което би трябвало да прави една двойка. Но сякаш не беше Урсула.

Тя беше ъгловато същество в един мек свят. Фигура, която не се вместваше в онова, което се нарича обвързаност. Нуждаеше се от разстояние. От контрол. Понякога се нуждаеше от интимност. Но само понякога. Наистина се нуждаеше. И именно това имаше предвид Микаел. Той я познаваше много добре.

Лампите светнаха и прекъснаха мислите й. В паркинга влезе Роберт Абрахамсон, който носеше дипломатическо куфарче. Дразнеше я дори начинът, по който той вървеше. Движеше се със съзнателна гъвкавост, сякаш беше манекен, който представя най-новата лятна колекция, а не обикновен човек, който отива към колата си малко преди полунощ в мрачен подземен паркинг. Абрахамсон се качи в черен сааб и потегли. Урсула изчака, докато той се скри от погледа й, след това включи двигателя и се отправи към дома си.