Жените, които го познаваха

32.

Двамата седяха мълчаливо в тъмносиньото волво. Ваня изкара колата от подземния паркинг на „Фридхемсплан“, спря за малко на бариерата, за да покаже служебната си карта, и после зави по „Дротингхолмсвеген“. Себастиан я наблюдаваше внимателно. Нямаше съмнение, че тя се сърди. Всяко нейно движение беше наситено с раздразнение – смяната на скоростите, агресивното преминаване от една лента в друга и погледът, който му хвърли, когато той смъкна стъклото и в колата нахлу топъл, влажен летен въздух.

– Климатикът не работи, когато стъклото е свалено.

– Е, не можеш да имаш всичко.

Той провеси ръка през отворения прозорец. Прямотата й му харесваше. Правеше я реална. Жива. Силна.

Беше я наблюдавал от разстояние толкова дълго, че тавата му се замая сега, когато бе толкова близо до нея. Не си спомняше кога за последен път се е чувствал толкова доволен и спокоен. Колкото и ядосана да беше Ваня, искаше му се пътуването да продължи вечно. Дори уличното движение в Стокхолм изглеждаше в съзвучие за известно време. Когато стигнаха до островите Есинге, Ваня не се сдържа.

– Ти мазохист ли си?

Себастиан се стресна и се изтръгна от бляновете си. Обърна се към нея, без да разбира въпроса.

– Какво... Не.

– Тогава защо се върна? – Очите й блестяха от гняв. – Защо настояваш да бъдеш някъде, където никой не те харесва?

– Били ме харесва.

– Не те мрази открито.

– Същата тъпотия, само че казана иначе. – Себастиан си позволи да се усмихне. Наистина ли Ваня смяташе, че действията му се диктуват от хорското мнение?

– Толкова ли си свикнал да те мразят, че си доволен от хора, които те понасят?

– Вероятно.

– Ако не беше такъв гадняр, може би щях да те съжалявам.

– Благодаря. – Той я погледна признателно и видя, че това я вбеси още повече. Чувстваше се странно да е толкова близо до нея и да е единственият, който има пълна и точна представа за ситуацията.

Толкова много неща искаше да знае за нея. Какво сънува? Какво си мисли, когато седи до масата за закуска сутрин? За какво се смее с мъжа, за когото мисли, че е неин баща? Щеше ли някога да се сближи толкова много с нея и да я опознае по този начин?

– Престани – гневно каза Ваня, докато Себастиан я гледаше изпитателно.

– Какво?

– Да ме гледаш така!

– Как?

– Така. Както го правиш в момента. Дори не искам да се запитам за какво мислиш.

– Никога няма да отгатнеш...

Тя го погледна възмутено.

Себастиан се втренчи напред. Ваня несъзнателно се бе доближила до истината и я бе побутнала, без да знае и да мисли. Той искаше да продължи да докосва невъзможното. Мисълта беше трудна, а думите – още повече.

– Ако ти и аз се бяхме срещнали при други... – Себастиан млъкна и започна отново. – В друг период от живота ни. Искам да кажа, че за всичко има причина и...

– Себастиан? – прекъсна го Ваня.

– Да?

– Млъкни, по дяволите.

Той млъкна.

Тя настъпи газта.

До края на пътуването никой не пророни нито дума.

„Толенсвег“ № 19 беше една от множеството добре поддържани, очарователни къщи в жилищните райони близо до Стокхолм. Себастиан забеляза, че в градината са вложени много часове на всеотдайност и обич, но иначе тук нямаше нищо необичайно. Единствено яркожълтият знак на външната врата издаваше факта, че тук е станала трагедия: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Ваня тръгна нагоре по стълбите и отключи вратата. Себастиан не бързаше толкова и спря на старателно изметената пътека да огледа къщата. Два етажа. Покрив с червени керемиди. Рамки на прозорците в жълто и бяло. Чисто и подредено, със завеси на прозорците и цветя в бели саксии. Само допреди няколко дни тук беше живяла двойка с мечти и стремежи. Може би не бяха искали да се открояват, но със сигурност бяха искали да живеят.

Ваня отвори вратата и погледна Себастиан.

– Идваш ли?

– Разбира се. – Той отиде при нея и двамата влязоха вътре. Беше потискащо топло и задушно, усещаше се сладникава миризма на метал. Себастиан си помисли, че жертвата сигурно е кървяла обилно, след като мирисът още се усещаше. – Къде е спалнята?

– Жената е убита на горния етаж. Какво търсим?

– Искам да видя първо спалнята.

Ваня кимна раздразнено и тръгна.

– Тук горе е.

Те се качиха по стълбите мълчаливо. Винаги беше така. Смъртта караше хората да шепнат и забавяше нещата. Стигнаха до спалнята и спряха на прага. Стаята беше облепена с красиви жълти релефни тапети с успокояващ мотив. Завесите бяха дръпнати. Завивките бяха махнати, но големите тъмни петна върху двойния дюшек говореха красноречиво. Себастиан бавно влезе и се огледа наоколо.

– Какво сме пропуснали? – нетърпеливо попита Ваня.

– Малка стая, килер или долап – отговори Себастиан, наведе се и надникна под леглото.

Ваня го погледна уморено и посочи бялата плъзгаща се врата в другия край на спалнята.

– Там има дрешник.

Той поклати глава, без дори да го поглежда.

– Трябва да се заключва отвън. – Себастиан остана на мястото си и отново огледа стаята. На нощното шкафче имаше няколко книги с меки корици, а пред тях – черно-бяла фотография на усмихната двойка в сребриста рамка. Върху стъклото бяха разплискани капки кръв. Рикард и Катарина Гранлунд. Себастиан я позна от снимката на таблото в управлението. Той взе фотографията.

– Добре, какво трябва да има в долапа? – попита Ваня, която стоеше на прага.

Себастиан не отговори и продължи да гледа снимката в ръката си. Те стояха на някакъв плаж и изглеждаха щастливи и влюбени. Жената беше прегърнала мъжа, който гледаше право в обектива. Мястото приличаше на Готланд или може би Оланд. Плаж от дребни камъчета някъде. Лято не много отдавна. Себастиан внимателно остави снимката. Хрумна му мисъл.

Слаба и неясна.

Мимолетна.

Той отново взе фотографията.

– Попитах какво би трябвало да има в долапа?

Ваня започваше да се ядосва. Себастиан реши да забрави за снимката. Той се изправи и я погледна.

– Храна.

Ваня слезе долу, а Себастиан методично огледа горния етаж. Имаше още три стаи. Едната, изглежда, беше кабинет, с принтер и фотокопирна машина. Той предположи, че Били е взел компютъра. Библиотеката до едната стена съдържаше всичко от трилърите на Том Кланси до готварски книги, до една старателно подредени. Себастиан не намери онова, което търсеше, и се върна в малката дневна. Пътьом надникна в банята, която явно беше ремонтирана наскоро. Бяла, чиста, с плочки от пода до тавана, с душ и вана. Сравнително голяма, каквито харесват модерните двойки. Но не беше онова, което търсеше Себастиан. Дрешникът би подхождал за целта, но не се заключваше отвън.

Той слезе долу. Кухнята беше в задната част на къщата и оттам се излизаше в голям вътрешен двор с красиво подредена градина. Кухнята беше светла и чиста като банята, проветрива и приятна, с бели вратички на шкафовете и работни плотове от черен гранит. В средата имаше барплот с две високи столчета. На сушилника стояха няколко чинии, но иначе беше изумително чисто и подредено. Себастиан се готвеше да отиде в трапезарията, когато Ваня го повика.

– Себастиан! – Гласът й се чу някъде отдалеч. – Себастиан!

– Какво има?

– Килерът!

Стълбите на килера бяха до външната врата и на Себастиан му отне известно време, докато ги намери. Тъмни, тесни стъпала, водещи надолу в сумрак. Въпреки че семейство Гранлунд бяха сложили няколко плаката с модерно изкуство, беше ясно, че тази част на къщата не е била приоритет. Тук нямаше ярки цветове и идеално обзавеждане. Миришеше малко на мазе, но това беше за предпочитане пред сладникавия мирис в останалата част на къщата. Помещението долу явно някога е било стая за любими занимания, но сега се използваше главно за склад. Таванът беше нисък и Себастиан трябваше да се наведе под тръбите за горещата вода. Прозорецът високо на едната стена осигуряваше малко светлина и в ъгъла имаше обикновен лампион. Ваня стоеше пред вратата на протрит стар долап. На лицето й бе изписано предизвикателно изражение. Жълтата светлина от лампата зад нея позлатяваше косата й. Тя посочи вратата. В ключалката беше пъхнат обикновен ключ.

– Виж! Това ли търсиш?

– Отвори ли го?

– Не. Помислих, че ти ще искаш да го направиш. – Тя се отмести встрани, за да пусне Себастиан да мине. – И се надявам да ми обясниш какво правим тук.

Той погледна вратата и после Ваня.

– Искрено се надявам, че греша.

– Не се надяваш.

Себастиан не отговори, протегна ръка и натисна дръжката. Вратата беше заключена. С едната си ръка той превъртя ключа. Отново натисна дръжката и вратата се отвори. Светлината от лампата зад тях не стигаше много далеч, но беше достатъчна, за да се различат очертанията на предметите на пода. Себастиан почувства, че тялото му се вцепени. Пръстите му потърсиха пипнешком електрическия ключ за осветлението, който той знаеше, че трябва да е някъде на стената до вратата. Намери го и бялата светлина от голямата крушка превърна във факт нарастващото му безпокойство.

Идеално наредени.

Безалкохолна напитка.

Пакет бисквити „Мари“.

Два банана.

Шоколад.

Празно шише от хлор.

Той беше. Наистина беше той.

Хинде.