Жените, които го познаваха

47.

Ваня караше твърде бързо. Както обикновено. Беше изпълнена с нетърпение и енергия. Щеше да излезе да потича, щом се върне. Щеше да е светло още няколко часа, а и вече беше по-хладно.

Всъщност не искаше да излиза да тича.

Искаше да работи. Да отбележи напредък. Да стигне донякъде. Беше изминал един месец от първото убийство, а те все още се препъваха в мрака. Хинде беше замесен, но как? Жертвите бяха свързани със Себастиан, но защо? Отмъщение, разбира се. Ами ако Себастиан не участваше в разследването? В края на краищата, беше сигурно, че той повече няма да работи за „Риксморд“. В такъв случай те никога нямаше да открият връзката между жертвите. Отмъщението нямаше да е пълноценно, ако не беше забелязан фокусът му. Или Хинде беше разчитал, че рано или късно Себастиан ще се включи в разследването? Затова ли беше толкова важно убийствата да бъдат точни копия? Да е очевадно, че са като извършените от Едвард Хинде? Така че от „Риксморд“ да бъдат принудени да се консултират със Себастиан и тогава той да разбере връзката?

И сега, след като Себастиан активно участваше в разследването и беше разбрал, че престъпленията са свързани с него, щяха ли да спрат убийствата?

Много въпроси.

Никакви отговори.

Ваня настъпи газта. Скоростомерът стигна до сто и четиресет. Тя искаше да остави зад гърба си изгубените часове в Сьодертеле колкото е възможно по-скоро. Но бяха ли изгубени, или тя ги беше прахосала? Не можеше да се отърси от чувството, че е позволила разочарованието и нетърпението да повлияят на работата й.

Ваня включи слушалките и микрофона на телефона си и се обади.

Били стоеше в кухнята и режеше броколи, чушки и лук, когато телефонът иззвъня. Мая пържеше пиле на единия котлон и препичаше кашу на другия. Пилето трябваше да бъде сготвено в тиган уок, но Били нямаше такова нещо. Родителите му подариха тигана, който ползваше, за Коледа преди много години. Това лято той го употребяваше повече от всякога, защото Мая обичаше да готвят заедно.

– Да, Били е – каза той, притискайки телефона между брадичката и рамото си, като продължи да реже.

– Здравей. Къде си? – Ваня се обаждаше от колата и Били трябваше да напряга слух, за да чува гласа й от шума. Нейното хендсфри и неговото непохватно притискане на телефона не помагаха.

– Вкъщи. А ти къде си?

– Връщам се от Сьодертеле. Родригес е в инвалидна количка в резултат на автомобилна злополука, затова не може да е той.

– Почакай ще те включа на високоговорител. – Били безгласно оформи с устни „Ваня“ на Мая, натисна съответния бутон и сложи телефона на плота. Мая кимна, сякаш вече се беше досетила. – Добре, сега отново те чувам.

– Какво е това съскане?

– Тиганът.

– Какво правиш?

– Готвя.

– Сериозно? Ти готвиш?

– Да.

От другия край на линията настъпи мълчание. Били разбираше защо Ваня е изненадана. Той беше най-големият консуматор на сандвичи и готова храна. Живееше с онова, което намери в денонощните магазини и фризерите със замразени продукти. Не че не можеше да готви, но не му беше интересно и смяташе, че времето за приготвяне на храна може да се използва много по-добре за нещо друго. Били обаче не искаше да обсъждат пълното му безразличие към готвенето, докато Мая слуша. Имаше смътен спомен, че й бе изброил готвенето като едно от любимите си занимания в утрото на хубав летен ден.

– Защо се обаждаш? – Той отмести встрани зеленчуците с ножа и погледна Мая, която слушаше с интерес разговора, а след това започна да кълца на дребно лютива червена чушка.

– Питах се дали можеш да провериш кога е станала злополуката, която е приковала Родригес на инвалидна количка?

– Той не знаеше ли?

– Не го попитах. Бях толкова ядосана, задето местните ченгета не са споменали това, че го заразях и си тръгнах. Но разбира се, той пак може да има нещо общо с кражбата на форда, нали? Живее съвсем наблизо.

Били спря да реже. Ваня му се обаждаше да го помоли да провери нещо. Лесна задача, която можеше да свърши абсолютно всеки. С периферното си зрение той видя, че Мая клати шава. Били остави ножа и се наведе по-близо до телефона.

– Почакай, правилно ли разбрах? Ти си забравила да го попиташ кога е била злополуката и искаш аз да проверя?

– Да.

– Аз съм вкъщи, не съм на работа.

– Нямам предвид веднага. Може да го направиш утре сутринта.

– А ти защо не можеш да го направиш утре?

Пак настъпи мълчание. Били знаеше защо. Ваня не беше свикнала да й противоречат или да й задават въпроси. Поне не и той. Е, винаги имаше пръв път и тя трябваше да свиква.

– Ти си по-добър от мен в откриването на такива неща. Ще стане по-бързо, ако ти го направиш – отвърна Ваня. Били долови леко раздразнение в гласа й.

Онова, което бе казала, беше вярно, но доводът й не беше достатъчно убедителен. Били отдавна бе възприел ролята на нещо като административна дясна ръка в екипа. Но вече нямаше да е така.

– Ще ти покажа как да го направиш.

– Знам как става.

– Тогава го направи. – Били погледна Мая, която му отвърна с окуражителна усмивка.

– Хубаво... – троснато каза Ваня. Отново последва мълчание и след секунда заглъхна и бръмченето на колата. Ваня беше затворила. Били взе телефона и го пусна в джоба си. Мая се приближи до него и стисна ръката му.

– Как се чувстваш?

– Добре. – Той млъкна за момент и реши да бъде откровен с нея. – И малко дребнав, ако трябва да бъда честен. Можех да го направя за нула време.

– Но тя знае как да го направи, нали?

– Да, но проблемът е, че ми е ядосана за нещо незначително.

Мая се вмъкна между плота и Били, уви ръце около врата му и се вгледа дълбоко в очите му.

– Следващия път, когато те помоли да направиш нещо, може да го направиш. Не става въпрос да отказвате да си помагате един на друг, а тя да не те приема за даденост.

Целуна го нежно и погали лицето му, а после се върна при печката.