Жените, които го познаваха

52.

Високият мъж беше на път да се откаже, когато видя, че Себастиан излиза от входа на блока по-нататък по улицата, допрял до ухото си мобилния телефон. Мъжът се наведе зад волана, доколкото можа, без да изпуска от поглед плячката. Беше сигурен, че разстоянието, леко отразяващото предно стъкло и сгъстяващият се мрак ще го направят незабележим, ако Себастиан погледне към него. Себастиан обаче не погледна. Той прибра телефона в джоба си и се отправи в противоположната посока. Високият мъж не помръдна и продължи да го наблюдава. Себастиан спря на кръстовището, сякаш чакаше нещо.

След пет минути пред него спря такси. Той се качи и колата потегли. Високият мъж превъртя ключа на стартера и подкара след него. Още малко. Можеше да отдели още половин час, преди дългът да го призове.

Това му доставяше удоволствие. Не самото следене, а онова, до което можеше да доведе.

Номер пет.

И може би номер шест.

Бяха му дали само имената и адресите на първите три жени чрез уебсайта. Той ги беше проучил, разбра каквото му трябваше за живота им и избра момента. С номер четири беше различно. Изведнъж трябваше да бъде някоя, която е била със Себастиан Бергман наскоро. За да стане схемата ясна. Това проработи. Той знаеше, че в „Риксморд“ са направили връзката. Бяха открили общ знаменател. Фактът, че Себастиан участва в разследването, го доказваше. Според Учителя това щеше да го накара да изследва съвестта си и да се опита да предупреди някои от бившите си партньорки. Не всичките, разбира се, защото това би било невъзможно, но щеше да се помъчи да се свърже с относително скорошните или онези, които означават най-много за него, за да ги предпази. Дали майката на Ваня Литнер беше една от тях? Затова ли Себастиан я бе посетил тази вечер? Възможно беше. Струваше си да го докладва.

Таксито се движеше по „Валхалавеген“. Не беше в посоката към дома на Себастиан. Щеше ли да предупреди някоя друга? Високият мъж не можа да сдържи усмивката си. Може би този път щяха да му позволят той да избере. Да реши дали да бъде живот или смърт. Никой друг. Бяха му дали тази власт. И той беше вечно благодарен.

Само да я беше имал навремето.

След сватбата и преместването в елегантния апартамент в центъра на града Ленарт стана чест гост в техния дом, понякога със съпругата си, но обикновено сам. Когато София и баща му излизаха, а това се случваше доста често, Ленарт идваше да го гледа.

Той харесваше „дядо“ си. Те пишеха заедно домашните му, играеха на карти и момчето дори се опита да научи възрастния мъж да играе „Нинтендо“. Още нямаше приятели в новото училище, но Ленарт често го водеше някъде през уикендите. Скансен, телевизионната кула Какнес, остров Дюргерден, Кралският дворец – места, които връстниците му вече бяха посетили или поне чували, но непознати за него. Освен това Ленарт му позволяваше да опитва различни неща, за да види кое му доставя удоволствие. Те ходеха да ловят риба, да се пързалят със зимни кънки, да берат боровинки, да играят боулинг и в лунапарка.

Той наистина обичаше тези излети с дядо си. Баща му и София никога не идваха с тях. Напротив, те, изглежда, бяха признателни за това, че от време на време го нямаше за няколко часа. Разбира се, не казваха нищо, но годините, прекарани с майка му, го бяха надарили с уникалната способност да разгадава настроенията на възрастните, като тълкува погледите им и езика на тялото. Това му се удаваше инстинктивно като начин да избягва проблемите. Да се приспособи напълно към нея. Нейните желания винаги бяха по-важни от неговите.

Един ден Ленарт дойде да го вземе, както обикновено. Изпълнен с трепетно очакване. Щяха да ходят на екскурзия.

– Къде отиваме? — попита той.

– Ще видиш – беше отговорът.

Пътуваха в колата, без да разговарят. Дядо му изглеждаше по-напрегнат от обикновено. Мълчалив, дори малко рязък. Момчето се бе опитало да изтълкува поведението му, за да се приспособи, но не разбра сигналите. Ленарт имаше различно излъчване, нещо като сдържаност, каквото той не беше виждал дотогава. Ето защо седеше кротко. Всичко изглеждаше наред.

Излязоха от града и поеха по по-тесни пътища – криволичещи и с много завои. Понякога имаше чувството, че се връщат по пътя, по който бяха дошли, но не попита. Нямаше представа къде се намират. Ленарт зави по тясна горска пътека, която свърши на полянка пред малка кафява дървена къща със скосен зелен метален покрив и зелени первази и капаци на прозорците.

Ленарт угаси двигателя и двамата се вгледаха в къщичката.

– Какво е това място? – попита момчето.

– Хижа.

– Твоя ли е?

– Не.

– На кого е?

– Няма значение.

– Какво ще правим тук?

– Ще видиш.

Те слязоха от колата и тръгнаха към хижата. Беше лято и гората ухаеше точно така, както той си представяше, че ухае в горещ, спокоен ден. Лек ветрец поклащаше върхарите на дърветата, но там, където вървяха, нямаше движение заради гъстата растителност. Жужаха насекоми. Стори му се, че съзря проблясващи води на езеро между дърветата. Може би щяха да отидат да плуват?

Няколко каменни стъпала водеха до зелена дървена врата, която Ленарт отвори. Влязоха в тесен коридор с дървена ламперия на стените. Подставка за шапки и шкафче на пода. Вътре в коридора нямаше закачени дрехи, нито събути обувки, но момчето имаше чувството, че не са сами. Не виждаше и не чуваше никого. Беше само чувство. Забеляза по-голяма стая вдясно и малка кухня вляво, но Ленарт отвори врата непосредствено вляво от входа и му показа стълбище, водещо надолу. Към мазето.

– Какво има там долу? – попита той.

– Отиди и виж.

Момчето слезе по тесните стъпала с хоризонтални дървени летви по края. Гола електрическа крушка осветяваше не само стълбището, но и малка стая. Горе-долу на половината на хижата. С дървени греди. Каменни стени. Без прозорци. Студена и влажна. Миришеше на мухъл и на нещо метално, което той не разпозна. Черги на пода. Иначе празна. Нямаше къде да седнеш. Нито какво да правиш. Момчето отново се накани да попита какво правят тук, когато чу стъпки горе. Повече от един човек. Повече от двама. Бързи. Промъкваха се крадешком. То беше по-скоро озадачено, отколкото уплашено, когато се обърна към Ленарт, който беше спрял долу до стълбите и бе сложил ръка върху старомоден черен електрически ключ на стената. Превъртя го, без да пророни нито дума. Силното изщракване бе последвано от мрак, когато крушката угасна. Беше толкова тъмно, че момчето не можеше да разбере дали очите му са отворени или затворени. За момент му се стори, че вижда ивица светлина горе на стълбите и сенки, които бавно минават през светлината само за да бъдат веднага погълнати от мрака. Но не беше сигурно. Образът на ярката крушка се беше запечатал в ретината му, изкривяващ и объркващ. То примигна няколко пъти. Нищо освен тъмнина. Чу обаче стъпки, слизащи по стъпалата, беше сигурно в това. Стъпки и тежко, изпълнено с очакване дишане.

– Дядо... – каза момчето, но никой не отговори.

В колата на връщане за дома Ленарт беше абсолютно същият както винаги. Извини се, ако го е уплашил. Било само игра. Голямо момче като него можело да се справи с една малка игра, нали? Не се беше случило нищо, нали? Той поклати глава. Беше уплашен. От звуците. От мрака. Но повече от това... Не знаеше колко дълго е стоял в тъмнината, но когато Ленарт отново запали лампата, в стаята нямаше никого. Нямаше следа от друг. В колата момчето искаше да каже, че не е харесало играта, изобщо не я е харесало, но си замълча. Всъщност не се беше случило нищо. И докато седеше в колата на дневната светлина, то дори не беше сигурно дали в хижата е имало други хора. Вероятно се е уплашило и си е въобразил тези неща. Не посмя да попита Ленарт. Те се отбиха в „Макдоналдс“ за сладолед, а после отидоха и купиха нова видеоигра. Когато се върна вкъщи, нещата отново бяха горе-долу нормални. Момчето се бе уплашило, но споменът избледняваше. Започваше да изглежда като сън. Като нещо, което не се е случило реално. От годините, прекарани с майка си, той беше свикнал да се приспособява бързо към нови ситуации, спадове в настроението, неспазени обещания, параметри, които внезапно се променят. Беше станал майстор в забравянето и продължаването по-нататък. Можеше да го направи и сега.

Двамата с Ленарт ходиха на още няколко пътувания. Отначало момчето се колебаеше и не искаше да отива, но всичко беше като преди. Правеха забавни неща. Приятни, невинни неща. Споменът избледняваше все повече. Изчезваше и най-накрая той го забрави.

Докато пак не отидоха в хижата.

Месеци по-късно. Той тръгна без желание с Ленарт към кафявата дървена къща на полянката. Дядо му го държеше за ръката. Направо го дърпаше. Краката му натежаха. Беше му трудно да диша. Отново влязоха в коридора. В онази особена тишина, която се създава, когато няколко души се опитват да не издават звук. Момчето усещаше присъствието им в стаите, които не можеше да види. Очакването. Надолу по стълбите. Голата електрическа крушка. Ленарт до електрическия ключ. Мракът. Бързите, промъкващи се крадешком стъпки горе. Този път той не погледна към крушката, преди тя да угасне, и виждаше по-ясно в слабата светлина, която проникна вътре, когато вратата на мазето се отвори. Хора. Разбира се. Голи. С маски на животни на лицата. Момчето определено видя лисица и тигър. Или не? Не беше сигурно. Всичко стана много бързо. То се страхуваше. Вратата се отвори само за няколко секунди. И после настана мрак.

Промъкващите се стъпки.

Дишането.

– Кои са те? – тихо попита момчето, докато се връщаха у дома.

– Кои? – отговори на въпроса с въпрос Ленарт.

– Хората с маските.

– Не знам за какво говориш.

След втория път той вече не искаше да излиза с Ленарт. Никъде. Никога повече. Говори за това с баща си. Не може ли да си стои вкъщи? Баща му не искаше и да чуе. Важно било да поддържат добри отношения с новите си роднини. Ленарт имал само един внук. Естествено, че искал да бъде с него. Баща му щял да бъде щастлив, ако имал дядо, който се интересува от него. Щастлив и благодарен.

Момчето се опита да обясни, че наистина не иска да излиза с него, но му казаха, че желанията му нямат значение. Ще излиза. Точка по въпроса. То всъщност не се изненада. Дори не се разстрои. Трябваше да се досети. Беше абсолютно същото като с майка му. Чувствата му не се брояха.

Желанията на другите хора винаги бяха по-важни.

Екскурзиите продължиха. Най-често всичко беше нормално както обикновено. Нормални занимания сред нормални хора. Но на редовни интервали, които му се струваха все по-кратки, те ходеха в хижата. Момчето се опита да разбере каква е причината да го водят там. Дали беше заради поведението му? Може би вината беше негова? То обръщаше все по-голямо внимание на всичко, което правеше от момента, в който дядо му го взимаше, докато седнат в колата. Ако пътуването беше приятно, следващия път то се държеше по абсолютно същия начин. Ако отидеха в хижата, вероятно беше заради нещо, което бе пропуснало. Всичко придоби значение. Как беше оправено леглото му. Как бяха сгънати дрехите му. Нищо не трябваше да е погрешно. Начинът, по който беше наредена храната в чинията му. Колко време мие зъбите си. И най-дребната грешка, всяко нещо, направено различно, можеше да означава, че ще се озове в мрака на мазето. Броят на крачките, които правеше от стаята си до кухнята, когато отиваше да закуси. Редът, в който приготвяше чантата си за часа по физкултура. Животът му се изпълваше с все повече ритуали. Веднъж чу, че София говори с баща му за нещо, наречено „компулсивно поведение“, една вечер, когато те мислеха, че е заспал.

Звучеше обезпокоена. Баща му обеща да говори с него.

Направи го няколко дни по-късно. Попита го какво става, по дяволите. И момчето му разказа. За хижата. За хората, които приличат на животни и отначало само се промъкваха в мрака и го плашеха, а после започнаха да правят други неща. Които бяха навсякъде – около него, върху него, в него.

Баща му не повярва. Хора, които приличат на животни! Момчето се помъчи да обясни, че те носят маски, но се обърка. Заекваше. Смути се. Баща му го попита къде е тази хижа, но то не знаеше. Всеки път, изглежда, отиваха там по различен маршрут. Губеше концентрация, когато осъзнаеше къде отиват. Всичко се замъгляваше. Хижата беше в гората. На полянка. Баща му го хвана за раменете. Изражението му беше сериозно. Не трябвало никога повече да говори за това. Разбира ли? Никога. Защо не остави нещата такива, каквито са? Защо се опитва да съсипе всичко сега, когато животът най-после е хубав във всяко отношение? Плаши София с особеното си държане. Ами ако това й омръзне? Какво ще правят тогава?

Баща му напомни какво се бе случило с майка му. И тя била болна и си въобразявала разни неща, обърквала реалността. Вероятно го е наследил от нея. Ако продължава така, може да се наложи да го затворят в психиатрична клиника, а той не иска това, нали?

Момчето повече не спомена пред никого какво се е случило в хижата.

Но то се случи отново.

И отново.

Приключи няколко седмици след като бе навършил шестнайсет години, когато Ленарт умря. Момчето се усмихваше широко на погребението и си представяше, че то го е убило.

Таксито спря и Себастиан слезе. „Васастан“. Елинор Бергквист. Високият мъж вече знаеше за нея, но отново щеше да я включи в доклада сега, след като Себастиан бе подновил връзката си нея. Погледна часовника си. Дори ако Себастиан имаше време да посети още една-две жени, преди да стане твърде късно, той трябваше да прекрати наблюдението на този етап. Включи на първа скорост и профуча покрай таксито, което все още не беше потеглило. Мъжът се надяваше, че ще му позволят да избере. Ако му дадяха тази възможност, щеше да избере Ана Ериксон. Това, че Себастиан работи с дъщеря й, щеше да бъде допълнителна награда.