Жените, които го познаваха

73.

Елинор Бергквист беше прекарала деня в разнообразни занимания. Беше се обадила в работата, за да си вземе почивния ден, който й дължаха. Поля всички цветя в апартамента си и помоли вдовицата Линдел да ги наглежда, докато я няма. Госпожа Линдел я убеди да остане за кафе и кейк и двете седяха и бъбриха близо час. Беше много приятно, но след известно време Елинор реши, че има още много работа вкъщи.

Не можеш да зарежеш всичко ей така заради един мъж, колкото и да е чудесен. Трябва да се погрижиш да оставиш апартамента си добре подреден. Особено когато съседката ще влиза там, докато те няма.

Елинор почисти основно жилището си. Пусна прахосмукачката и избърса праха. Изми прозорците. Смени чаршафите и оправи възглавниците на дивана. Опразни хладилника и реши да изнесе всички саксии на балкона, за да няма причина госпожа Линдел да ходи другаде.

Когато приключи, тя седна на дивана с чашка от любимия си коняк. Имаше бутилката от няколко години и си сипваше по малко само по специални поводи. Конякът беше от дребен производител и беше скъп, но хубав. Караше я да се чувства специална и изключителна в един свят на простички награди. Свят, който не знаеше как да си доставя удоволствие като нея.

Да живее като нея.

Да обича като нея.

Дните бяха напрегнати, откакто в живота й нахлу Себастиан Бергман. Елинор се нуждаеше от малко време със себе си и мислите си, преди да продължи по-нататък. Тя седеше на дивана и пиеше коняка на малки глътки.

Малко време за себе си. В момента.

Преди животът й да продължи.

Ралф се качи на метрото на „Оденплан“. Не беше сигурен дали това е най-близката станция до „Вестманагатан“, защото рядко пътуваше със зелената линия, но така изглеждаше на картата. На перона нямаше много други пътници и той бързо излезе горе. Пресече главната улица и се отправи на запад. „Вестманагатан“ трябваше да е след няколко преки. Никога не беше идвал пеша тук. Докато вървеше, той се замисли как да действа. Извади мобилния си телефон и набра номера на Елинор. Тя отговори на третото позвъняване.

– Елинор Бергквист.

Ралф затвори веднага. Тя си беше у дома. Той знаеше, че Елинор живее сама в апартамента си, и беше успял да научи кода за влизане на външната врата на блока в деня на първото посещение на Себастиан, когато помогна на възрастна дама да влезе, затова бе преодолял първото препятствие. След това обаче се налагаше да импровизира. Като в случая с Ана Ериксон планирането беше недостатъчно и това го притесняваше. Другият вариант обаче беше да я следи седмици или поне няколко дни, а нямаше време. Бяха навлезли в нова фаза. Всичко трябваше да се случва по-бързо. И решенията, и действията. Той трябваше да се справи. Щеше да се справи. Вече беше опитен. Беше на път да прави история. Ралф беше безобиден куриер от цветарски магазин и носеше подарък. Коя жена не би му отворила вратата?

„Прости ми. С обич, Себастиан“.

Той се усмихна, докато мислеше за плана си.

Стигна до външната врата и крайната си цел, но мина, без да спре. Отиде в малкия парк и седна на една от тъмнозелените пейки. Огледа се наоколо. Доколкото видя, никой не обръщаше внимание нито на него, нито на външната врата. Покрай него бавно мина боклукчийски камион и зави зад ъгъла. Ралф стана, държейки букета така, че да закрива по-голямата част от лицето му.

Върна се бавно, без да бърза. Не трябва да изглежда припрян. Не трябва да го забелязват.

Не трябва да бъде нищо повече от букет рози.

Дар на обич по пътя си към жена.

Кодът беше 1439. Той го провери отново на мобилния си телефон, където го беше записал за по-сигурно.

1439. Правилно.

Вратата се отвори сама. Имаше автоматичен механизъм, за да улесни живота на възрастните хора и инвалидите. Това не му хареса. Правеше влизането му твърде грандиозно и театрално, сякаш излизаше на сцена. Ралф се вмъкна бързо в голямото преддверие и спря, преструвайки се, че търси някакво име в списъка на обитателите, въпреки че знаеше точно къде живее Елинор Бергквист. На четвъртия етаж. Имаше трима съседи. Автоматичната врата се затвори след него и тишината в сградата бе облекчение, когато шумът от уличното движение утихна. Ралф имаше чувството, че е невидим, докато стоеше в красивото бяло преддверие с богато украсени гръцки статуи в неокласически стил. Розите се вместваха идеално в интериора.

Червено и бяло.

Цветовете на любовта и невинността.

Беше поетично смъртта да настъпи по този начин.

Той реши да се качи с асансьора. Щом стигне до четвъртия етаж, ще остави вратата отворена, така че асансьорът да не може да се движи, и всеки, който влиза и излиза от сградата, да използва стълбите. Това ще му даде възможност да чуе дали някой идва и време за действие. Всичко ще стане за секунди.

Асансьорът не беше там и Ралф натисна протрития черен бутон. Механизмът изтрака и се задейства. Ралф надникна нагоре в шахтата през черната врата и видя, че асансьорът е на четвъртия или петия етаж и започва да се движи изнервящо бавно:

Критичният период щеше да бъде от момента, в който Елинор отвори вратата, докато той влезе в апартамента, затвори и покори жената. Това трябваше да стане за няколко секунди и колкото е възможно по-тихо. Акустиката на стълбището би усилила всеки звук. Ралф извади по-малкия нож „Ледерман“ Отвори го и го скри в дясната си ръка зад розите.

Елинор обиколи апартамента за последен път. Реши да остави открехната вратата на балкона, за да не бъде задушно вътре, когато влезе госпожа Линдел. Съседката сигурно щеше да дойде още довечера, ако Елинор я познаваше толкова добре, колкото мислеше. Тя щракна механизма за застопоряване, за да бъде заключена вратата, но пак да има малка пролука. И вече беше доволна. Апартаментът беше в идеален вид.

Елинор отвори външната врата и излезе, държейки ключовете в ръката си. Заключи. Видя, че асансьорът минава покрай нейния етаж и слиза надолу. Типично. Ако беше излязла минута по-рано, щеше да го хване, а сега трябваше да чака. Тя закара до асансьора черното куфарче на колелца, което си бе купила с намаление. Доволна беше от куфарчето. Практично и модерно. Асансьорът продължи бавно да се спуска надолу. На последното събрание на входа бяха обсъждали да го подменят, но бяха изоставили въпроса. Старомодният му стил с решетка и тъмно дърво беше очарователен, но от практическа гледна точка можеше да се желае много. Елинор и някои от другите предложиха по-бърз и модерен модел, на който натискаш бутона и чакаш. Този, стария, трябваше първо да спре и едва тогава да го повикаш.

Ралф се вцепени, когато чу, че над него се отваря врата. Не беше сигурен на кой етаж. Не беше на първия, а по-нагоре, но поради акустиката беше невъзможно да се определи точно. Той се заслуша напрегнато, но чу само бръмченето на асансьора. Зачака звук от стъпки по стълбите, но напразно. Човекът сигурно чакаше асансьора. Като него. Трябваше да запази спокойствие. Леко вдигна букета, за да скрие лицето си, и хвана по-здраво ножа. Асансьорът най-после дойде и спря с глух звук, последван от по-остро металическо изщракване на заключващия се механизъм. Ралф тихо отвори вратата, но всъщност не знаеше какво да направи. Имаше две възможности за избор – да се откаже или да се качи горе.

Той избра втората. Винаги можеше да се откаже на по-късен етап. Преди всичко щеше да принуди човека там горе да действа. Ралф задържа вратата отворена, за да блокира асансьора. Сградата утихна. Муха да бръмне, щеше да се чуе.

Измина минута и нещо. Ралф имаше време да обмисли алтернативите много пъти. Твърде много. Вероятно най-доброто щеше да бъде, в края на краищата, да се откаже от мисията. Да дойде пак след известно време и да започне отново. Той се приготви да пусне вратата на асансьора и да си тръгне, когато чу, че човекът горе слиза по стълбите. Стъпките бяха пъргави и се приближаваха бързо. Решението му беше мигновено. Нямаше връщане назад. Той се качи в асансьора.

Елинор се подравни. Нямаше нищо против да използва стълбите, защото движението щеше да й се отрази добре, но проблемът беше куфарът. Беше твърде тежък, за да го носи чак до долу. Пък и беше прочела статия, която ясно твърдеше, че слизането надолу по стъпала не е полезно. Поне за коленете. Изкачването било ползотворно, но трябвало да избягваш да слизаш. Сега обаче тя нямаше друг избор. Не можеше да чака повече. За нейно раздразнение асансьорът тръгна, когато беше преполовила стъпалата към третия етаж. За момент тя се замисли дали да не се върне. Не, по-добре да продължи. Можеше да вземе асансьора от по-долния етаж, ако спре там. Елинор слезе по последните няколко стъпала и застана до асансьора. Ако й провървеше, можеше да е Роберт Андерсон от третия етаж. Той обикновено се прибираше по това време. Асансьорът най-после дойде и Елинор отстъпи встрани, за да направи път на Роберт, но не беше той, а някакъв по-висок мъж. Тя видя бежов панталон, синя фланелка и букет рози, който закриваше лицето му. Асансьорът не спря и продължи нагоре. Елинор се усмихна. Някой горе щеше да получи красив букет. Любовта й даде нови сили и тя реши да продължи по стълбите. Не можеше да стои там цял ден и да чака асансьора.

Не и отново. Не и отново. Не и отново.

Ралф инстинктивно си помисли да натисне бутона за аварийно спиране. В момента когато мисълта беше готова да се превърне в действие обаче, той се намираше на метър над третия етаж и щеше да заседне там, между етажите. През вратата на асансьора видя, че Елинор припка надолу по стълбите. Отдалечава се от него. Той беше направил твърде много промени в ритуала. Тя се измъкваше. Изведнъж му се догади от силния, сладникав мирис на розите. Дръпна вратата, когато стигна до четвъртия етаж, и побягна. Заряза предпазливостта. Този път не можеше да се провали. Ако това означаваше да поеме голям риск, тогава щеше да го стори. А как щеше да съумее да извърши ритуала, беше въпрос, с който щеше да се занимава по-късно. Първо трябваше да хване жената. Изведнъж той осъзна, че вече не чува стъпките й от звуците, които издаваха неговите крака. Спря за секунда и скоро я чу отново. Не можеше да е отишла много далеч. Един етаж под него. Ралф отново хукна.

Мина през втория етаж. Опита се да прескача по две стъпала наведнъж, но имаше проблеми с равновесието. Трудно му беше със спортната чанта, найлоновия плик и цветята. Той се подхлъзна и се хвана за парапета, за да не падне. Хвърли розите, когато стигна до първия етаж, и продължи да тича. Най-после се озова в стилното преддверие, откъдето беше тръгнал преди няколко минути.

Там нямаше никого.

Вратата беше отворена, значи Елинор току-що бе излязла. Ралф скри ножа в дланта на ръката си и се втурна навън. Тя сигурно беше близо. Съвсем близо.

Ето я. Вървеше към „Нора Банторет“. На осем-десет метра от него. Беше сама на тротоара, но по платното постоянно минаваха коли. Малко по-нататък две майки бутаха колички. Сега беше невъзможно да го направи. Можеше само да я проследи. Да се опита да намери по-удобна възможност и да внимава да не я изпусне.

Ралф осъзна, че се е задъхал и изпотил. Забави крачка и прибра ножа. Пусна го в джоба си. Даде на Елинор малко преднина.

Търпение. Решителност.

От това се нуждаеше в момента.

Виждаше жената. И нямаше да я изпусне.

Тя му принадлежеше.

Елинор търсеше такси. Обикновено имаше едно-две пред хотела на „Нора Банторет“, затова тръгна натам. Не че често пътуваше с такси. Обичаше да върви, особено когато времето беше хубаво. Ако денят беше обикновен, тя щеше да измине пеша целия път. Днес обаче беше специален ден и Елинор имаше крайна цел, до която искаше да стигне колкото може по-бързо.

Към нея се приближаваше такси. Изглеждаше свободно и тя вдигна ръка да го спре. Зарадва се, когато шофьорът удари спирачки и спря точно пред нея. Взе куфара си и се качи на задната седалка. Видя, че някакъв висок мъж на известно разстояние от нея я гледа и слезе на улицата, след като минаха покрай него. Той, изглежда, също търсеше такси, защото когато се обърна и погледна, Елинор забеляза, че мъжът се опита да спре едно, отправило се в противоположната посока, но колата не спря. Тя се усмихна. Беше й провървяло.

Днес определено беше щастливият й ден.

Елинор каза на шофьора да я закара в Йостермалм.

Към любовта.