Жените, които го познаваха

80.

Докато пътуваше с колата към Вестерторп, където живееше Ралф Свенсон, Торкел получи разрешение да претърси апартамента му. След дълъг разговор по телефона прокурорът Гунар Хален най-после даде съгласието си. Имаше убедителни косвени доказателства, но проблемът беше оценката на показанията на Хинде. Фактът, че той има доживотна присъда, не помагаше на надеждността му като свидетел. Торкел дълго убеждава прокурора, но знаеше, че в края на краищата, Хален ще даде разрешение, щом трябва. Това беше голям, нашумял случай, изключително важен по отношение на кариерните перспективи. Претърсването на жилище без достатъчно основания беше по-добрият вариант, отколкото да не предприемат нищо.

Торкел каза на Били спешно да организира екип за бързо реагиране, който да разбие вратата, ако се наложи, и скоро след това се качи в колата си. Искаше да бъде на мястото, готов да действа веднага щом им дадат зелена светлина. Нямаше време за губене за логистика и транспорт. Ваня щеше да се присъедини към тях във Вестерторп веднага щом е възможно. Торкел не си направи труда да се обади на Себастиан.

Били спря на обръщалото зад няколко червени жилищни блока, построени през петдесетте години на миналия век. Апартаментът на Ралф Свенсон се намираше на триста метра, на хълм близо до малък търговски център, чийто разцвет беше минал отдавна. Били установи връзка с водача на екипа за бързо реагиране, който обеща, че ще дойдат след пет минути. След това се обади на Урсула и й каза къде са паркирали.

Торкел се разходи наоколо, оглеждайки дърветата и отделните блокове. Топлият ветрец разнасяше мирис на храна и звуци на музика от отворените прозорци. Отнякъде се чу смях. Група деца викаха радостно, докато караха велосипеди около пясъчник наблизо.

Били отвори багажника, извади бронежилетка и започна да я облича.

Торкел го погледна озадачено.

– Първо ще пуснем да влязат експертите.

– Искам да бъда там. Случаят е наш.

– Да, но не е необходимо да разбиваме врати, за да го докажем.

– Добре. Ще вляза като наблюдател.

Торкел поклати глава. Били определено бе променен през последните няколко седмици. Преди това той беше напълно доволен да свири втора цигулка и да подкрепя Торкел и Ваня с информационната страна на нещата. Сега искаше да нахлуе в апартамент с пистолет в ръката.

– Ще правим онова, което винаги правим – заяви Торкел. – Те ще обезопасят заподозрения. После поемаме ние.

Били кимна, но не свали бронежилетката. Имаше вид на опърничав тийнейджър.

Торкел се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

– Случило ли се е нещо? Струва ми се, че има... – Той се замисли за най-подходящата дума. – Търкания в екипа. Главно между теб и Ваня.

Били не отговори. Торкел не отмести ръката си.

– Трябва да поговорим по този въпрос. Ние сме екип, но в момента нямам такова чувство.

– Мислиш ли, че аз съм добър полицай? – Били погледна искрено Торкел, който за пръв път го чуваше да говори за себе си малко несигурно.

– Нямаше да работиш с мен, ако не беше – отвърна Торкел.

Били кимна.

– Но щом сме екип, тогава защо се отнасяме към всеки различно?

– Защото сме различни – каза Торкел, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. — Имаме различни силни и слаби страни. Допълваме се.

– И Ваня е най-добрият полицай.

– Не съм казал такова нещо.

– Добре, но ако Ваня си беше сложила бронежилетка и искаше да влезе като наблюдател, щеше ли да я спреш?

Торкел се накани да отговори със самоподразбиращото се „да“, което беше на върха на езика му, но се поколеба, осъзнавайки, че Били може би е прав. Щеше ли да бъде толкова твърд и с Ваня? Вероятно не. Защото тя беше по-добър полицай? Вероятно да.

Той не отговори.

И мълчанието му беше достатъчно красноречиво.