Жените, които го познаваха

19.

Едвард Хинде се изненада, когато надзирателите дойдоха да го вземат от килията му малко преди шест и половина вечерта. По правило нищо не се случваше след шест, след като донесат вечерята. Той имаше двайсет минути да се нахрани и после прибираха подноса, а след това оставаше сам до събуждането в шест и трийсет сутринта. Дванайсет часа с книгите и мислите си. Всеки ден. В делник и празник. Часове, през които не се случваше нищо и които през годините бяха станали половината от живота му.

Откровено казано, и през другата половина на деня не се случваше почти нищо особено. След закуска му разрешаваха двайсет минути в умивалнята и после един час в двора. Сам. Връщаше се в килията си за обяд, а после прекарваше един час в библиотеката и още един на двора. Вторият час беше по избор и ако предпочиташе, Хинде можеше да остане в библиотеката. Той обикновено избираше да остане. След това отново в умивалнята и сетне пак в килията да чака вечерята.

На две седмици веднъж имаше среща с психолог. По един час всеки път. Едвард се беше срещал с много психолози през годините и всичките го отегчаваха. В началото на престоя си в, Льовхага“ той им беше казал онова, което искаха да чуят, но сега вече не си правеше труда. И без това на никого от тях не му пукаше. Четиринайсет години без осезаем напредък попарваха ентусиазма и на най-упорития човек. Последният дори не беше прочел записките на предишния. Въпреки това посещенията продължаваха. Хинде трябваше не само да бъде наказан, но и превъзпитан.

Да стане по-добър човек.

Рутинни и безсмислени действия. В това се състояха дните му. С малки изключения. Тази вечер обаче се беше случило нещо. Двама надзиратели го взеха от килията и го заведоха в една от стаите за свиждане. Отдавна не беше влизал там. Колко години бяха минали? Три? Четири? Повече? Не си спомняше. Във всеки случай стаята изглеждаше съвсем същата като преди. Голи стени. Мрежа от тънка тел на прозорци от противоударно стъкло. Два стола от двете страни на маса, закована за пода. Две метални скоби, монтирани на масата. Надзирателите го сложиха на единия от неудобните столове и закачиха с белезници ръцете му за металните скоби. След това излязоха, оставяйки го да седи сам в стаята. Той скоро щеше да разбере кой иска да говори с него, затова нямаше смисъл да гадае. Опита се да си спомни с кого се бе срещнал последния път, когато беше окован за същата тази маса.

Все още не се беше сетил, когато чу, че вратата се отвори и някой влезе. Хинде устоя на импулсивното си желание да се обърне. Седеше неподвижно, вперил поглед право напред. Нямаше причина да дава на посетителя повод да си мисли, че е очакван с нетърпение. Стъпките зад гърба му утихнаха. Новодошлият сигурно беше спрял и го гледаше. Хинде предположи какво вижда той. Мършав дребен мъж, висок не повече от метър и седемдесет. Оредяла коса, дълга до яката, твърде тънка, за да бъде толкова дълга, поне ако искаш да изглеждаш добре. Носеше същите дрехи като всички затворници в отделението е максимална охрана – меки памучни панталони и семпъл памучен пуловер с дълги ръкави. Когато заобиколеше масата, посетителят щеше да види воднисти сини очи зад очила без рамки. Бледи, леко хлътнали бузи и няколкодневна брада. Човек, който изглежда по-стар от петдесет и петте си години.

Посетителят отново тръгна. Хинде беше сигурен, че е мъж. Личеше по тежките стъпки и липсата на парфюм. Оказа се прав, когато срещу него седна дребен и невзрачен мъж.

– Добър вечер. Казвам се Томас Харалдсон и съм новият директор на затвора.

Едвард бавно отмести поглед от прозореца към човека срещу себе си и го погледна в очите.

– Едвард Хинде. Приятно ми е да се запознаем. Вие сте ми третият.

– Моля?

– Директор на затвора. Вие сте третият, откакто съм тук.

– Аха...

В голата стая настъпи мълчание. Единственият звук беше бръмченето на климатика. Отвън и от коридора не се чуваше нищо. Хинде се беше втренчил в новия директор, убеден, че не той трябва да наруши мълчанието.

– Реших да се отбия и да кажа здрасти – рече Харалдсон, усмихвайки се нервно.

Едвард се усмихна учтиво.

– Много мило от ваша страна.

Отново настъпи мълчание. Харалдсон се размърда неспокойно на стола. Хинде седеше неподвижно и го гледаше. Никой не се отбива ей така, само да ти каже здрасти. Човекът срещу него искаше нещо. Едвард още не знаеше какво, но ако си седеше кротко и не говореше, скоро щеше да разбере.

– Доволен ли сте тук? – попита Харалдсон с тон, който може би щеше да е уместен, ако Хинде се бе преместил в ново жилище наскоро. Едвард сдържа усмивката си и погледна очевидно несигурния мъж пред себе си. Първият директор беше неотстъпчиво копеле, на което му предстояха две години до пенсия, когато пристигна Хинде. От самото начало той даде на Едвард ясно да разбере, че няма намерение да търпи глупости. Под глупости директорът имаше предвид Хинде да не изпълнява заповедите да ходи, където му кажат, да говори само когато му разрешат, и да се откаже от всеки опит за свободно мислене. Едвард прекара доста време в карцера. Рядко виждаше втория директор, който се задържа дванайсет години. Не разговаряха нито веднъж, доколкото си спомняше. Може би обаче си струваше да опознае по-добре този Томас Харалдсон. Хинде се усмихна обезоръжаващо.

– Да, благодаря. А вие как я карате?

– Ами днес е третият ми ден тук, но засега...

Отново мълчание. Нервният човек срещу Едвард, изглежда, харесваше безсмислените приказки за незначителни неща, затова Хинде се отклони от стратегията си да остави другия да води разговора и пак се усмихна на Харалдсон.

– Как се казва съпругата ви?

– Какво?

Едвард кимна към ръката на Харалдсон, която беше сложена върху масата.

– Пръстенът. Забелязах, че сте женен. Но може би сте от онези модерни мъже, които имат мъж партньор?

– Не, не, съвсем не. – Харалдсон отбранително размаха ръце. – Не съм... – Той млъкна. Какво бе накарало Хинде да си го помисли? Откъде му хрумна? Харалдсон не беше чувал някой да казва, че има вид на гей. Никога. – Йени. Съпругата ми се казва Йени. Йени Харалдсон.

Едвард се усмихна. Няма по-добър начин да научиш за нечия съпруга от това да загатнеш пред мъжа й, че може да е обратен.

– Имате ли деца?

– Чакаме първото.

– Чудесно. Момче или момиче?

– Не знаем.

– Значи ще бъде изненада.

– Да.

– Не съм убивал бременна жена.

Харалдсон изведнъж се почувства малко несигурен в себе си. Дотук нещата бяха вървели добре. Пръв контакт, бъбрене за това-онова, да накара Хинде да свали гарда, преди постепенно да насочи разговора към „Риксморд“. Последната забележка на Хинде обаче обърка Харалдсон и малко го уплаши. Дали Хинде искаше да каже, че не може да си представи какво е да убие бременна жена и че това би било прекалено дори за него, или че просто не е имал тази възможност? Харалдсон потрепери. Не искаше да знае. Време беше да насочи нещата в желаната от него посока.

– От „Риксморд“ искат да говорят с вас – каза той колкото можеше по-спокойно и безучастно.

Аха.

Ето какъв беше истинският повод за посещението.

Едвард за пръв път изглеждаше искрено заинтересуван. Той се изправи на стола. Погледът му беше нащрек. Пронизващ.

– Тук ли са сега?

– Не, но ще дойдат след един-два дни.

– Какво искат?

– Не казаха. Имате ли представа?

Хинде не обърна внимание на въпроса.

– Искат да говорят с мен, така ли?

– Да. За какво мислите, че става дума?

– Кой ще идва?

– Ваня Литнер и Били Русен.

– И те искат да знам това?

Харалдсон се стъписа. Той се поколеба и се замисли. Може би не... Планът му беше да каже на Хинде, че ще дойдат „Риксморд“, с надеждата, че затворникът ще разкрие защо те се интересуват от него. Ако знаеше. За да може Харалдсон да помогне на „Риксморд“. Бил ли си веднъж ченге, винаги оставаш такъв. Сега обаче имаше чувството, че нещата не са се развили по плана. И все пак не беше необходимо „Риксморд“ да разберат за това.

– Всъщност не съм сигурен – отвърна той със сериозно изражение. – Реших, че имате право да знаете, но може би не трябва да го споменавате, когато дойдат. Не е необходимо да им казвате, че сте знаели, че ще дойдат. Че аз съм ви казал. В края на краищата, знаете какви са ченгетата. – Харалдсон се усмихна широко, свойски, сякаш искаше да каже „ние срещу тях“, като че ли бяха изправени пред общ враг.

Едвард също се усмихна. През последните няколко минути се беше усмихвал повече, отколкото през последните четиринайсет години.

– Да, много добре знам какви са ченгетата. Не се тревожете, няма да кажа нито дума.

– Благодаря.

– Но ми дължите услуга.

Харалдсон не можа да разбере дали окованият с белезници мъж се шегува или не. Хинде все още се усмихваше, но нещо в очите му загатваше, че е абсолютно сериозен. Харалдсон отново потрепери, като този път не можа да го прикрие, и стана.

– Трябва да тръгвам... Беше ми приятно да се запознаем.

– И на мен.

Харалдсон се приближи до вратата и почука. Обърна се и погледна Хинде, който пак зяпаше през прозореца. След няколко секунди вратата се отвори от външната страна и Харалдсон излезе от безличната стая за свиждане с чувството, че Хинде е научил повече от него от техния разговор. Това може би не беше хубаво, но не беше и фатално. От „Риксморд“ нямаше да разберат, че е говорил с Хинде.

Харалдсон щеше да си тръгне за къщи и да купи сладолед и да вземе дивиди.

Хинде нямаше да е проблем.