Жените, които го познаваха

13.

Третият му ден на работа. Най-после беше намерил една от онези машини, с които отпечатваш етикети и самозалепящи се листчета, и сега стоеше в коридора пред металната табелка, на която пишеше, че кабинетът е на директора. Той махна предпазното листче от гърба на напечатания етикет и го залепи на вратата. Беше малко накриво, но нямаше значение. Четеше се ясно. Директор Томас Харалдсон.

Той отстъпи назад и погледна надписа с доволна усмивка.

Нова работа.

Нов живот.

Беше кандидатствал за поста преди няколко месеца, но не очакваше да го получи. Не че не беше квалифициран за него, но това беше период в живота му, когато не му вървеше. Нещата в работата бях зле. Харалдсон не се разбираше с новата си шефка Керстин Хансер и откровено казано, професионалният успех му убягваше. Това се дължеше предимно на факта, че Хансер отказваше да признае качествата му и активно работеше против него. Отношението беше започнало да го потиска. Положението вкъщи също беше доста напрегнато. Не заради липса на любов или защото животът им беше станал еднообразен, просто нещата бяха много... фокусирани. Съпругата му Йени си беше направила серия тестове за плодовитост и животът им бе фокусиран върху опитите да забременее. Тя постоянно мислеше за зачеване, а той беше обсебен от Хансер, работата и нарастващото си огорчение. Нищо не беше наред и Харалдсон не смееше да се надява, че ще получи работата, за която беше кандидатствал в края на зимата, ей така, за да опита. В обявата пишеше, че ще назначат човек чак през лятото, затова той продължи да работи в полицията на Вестерос и забрави за новата перспектива. И после убиха онова момче и доведоха „Риксморд“ и Харалдсон постъпи в болница след огнестрелна рана. В гърдите, ако той описваше случая. В долната част на рамото според официалната документация. Във всеки случай, Харалдсон още не се бе възстановил напълно. Мястото все още беше чувствително. Усети го, докато отново приглаждаше етикета с новата си длъжност.

Огнестрелната рана се оказа повратна точка. Когато Харалдсон дойде в съзнание след операцията, Йени беше до него. Разтревожена, но благодарна, че е жив. Казаха му, че е извадил късмет. Куршумът беше причинил разцепване на париеталната плевра, мембраната, която обвива белите дробове. Това беше предизвикало кървене в плевралната кухина и впоследствие в горния дял на десния дроб. Харалдсон научи, че прострелването е изключително болезнено. Той отсъства от работа три седмици. Докато беше вкъщи, имаше време да мисли какво ли ще стане, когато се върне в участъка. Комисарят на полицията несъмнено щеше да произнесе някакво приветствено слово за добре дошъл отново, подчертавайки героичния му принос. Може би щеше да има дори малък медал специално за случая – ранен при изпълнение на служебния си дълг. Разбира се, щеше да има кафе и торта, леко потупване по гърба, за да не го заболят ранените гърди, и желание от страна на колегите му да разберат как се чувства и какво мисли.

Не стана точно така.

Нямаше комисар, нито реч или медал, но момичетата от рецепцията бяха донесли торта. Нямаше и любопитни въпроси, нито много потупвания по гърба, но все пак Харалдсон почувства промяна. Имаше нещо в начина, по който колегите му го приеха и се държаха с него. Искаше му се да вярва, че изпитват някакво уважение. И вероятно подсъзнателно облекчение. Не много полицаи бяха прострелвани, докато изпълняваха служебния си дълг, и от чисто статистическа гледна точка това беше малко вероятно да се случи отново във Вестерос в обозримо бъдеще. Той беше поел куршума за целия екип, така да се каже. За пръв път от много време Харалдсон беше щастлив, че отива на работа. Въпреки Хансер.

Нещо се беше случило и у дома. Двамата с Йени бяха по-отпуснати и по-близки, сякаш животът им заедно сега беше по-важен от живота, който се опитваха да създадат. Пак правеха секс – много секс – но сега в любенето им имаше повече нежност. Беше по-топло, не толкова машинално. Вероятно затова имаше успех.

Изведнъж всичко проработи.

Пет седмици след деня, в който беше прострелян, Харалдсон беше повикан на първо събеседване. В същия ден тестът за бременност на Йени се оказа положителен.

Това беше повратната точка.

Той получи работата. Казаха му, че Хансер му е дала блестяща препоръка. Може би я беше преценил погрешно. Вярно, имаха различия, докато тя му беше шеф, но когато наистина имаше значение, когато Хансер бе принудена да направи обективна оценка на работата му и да оцени шансовете му да свърши нещо добро в „Льовхага“, тя се беше показала като професионалист, бе загърбила личното си мнение и бе описала правдиво отличните му лидерски качества и колко добър администратор е.

Той беше чул някои злобни приказки в участъка. Хората говореха, че Хансер иска да се отърве от него и че дори го е подшушнала тайно на управителния съвет на „Льовхага“, но те просто му завиждаха.

На него, Томас Харалдсон, директор на затвора „Льовхага“.

Той влезе в кабинета си. Може и да не беше много голям, но беше негов. Край на работните станции в обща зала. Харалдсон седна на удобния стол зад бюрото, на което все още нямаше почти нищо, и включи компютъра. Третият му ден тук. Той още не се беше запознал с работата. И това беше съвсем естествено. Единственото, което бе направил досега, беше да поиска всички материали за един от затворниците в крилото с максимална охрана, тъй като от „Риксморд“ се интересуваха от него. Те се бяха обадили пак снощи. Харалдсон сложи ръка върху папката на бюрото си, но се запита дали не трябва да се обади на Йени. Сега те не се виждаха много често. „Льовхага“ беше на шейсет километра от Вестерос, близо един час с кола. Работният му ден сигурно щеше да бъде дълъг. Засега това не беше проблем. Йени сияеше от щастие. В момента светът й беше пълен с възможности. Мисълта за нея го накара да се усмихне. Той реши да й се обади, когато на вратата се почука.

– Влез – каза Харалдсон и остави слушалката.

Вратата се отвори и в кабинета влезе жена на четиресет и пет години. Аника Норлинг, личната му асистентка.

– Имаш посетители.

– Какво? – Харалдсон бързо погледна отворения дневник на бюрото си. Първото му съвещание беше отбелязано с молив за един часа следобед. Пропуснал ли беше нещо? Или, по-точно, пропуснала ли беше Аника нещо?

– „Риксморд“ – отговори тя. – Нямат уговорен час – добави Аника, сякаш прочете мислите му.

Той изруга наум. Беше се надявал, че интересът на „Риксморд“ към „Льовхага“ ще бъде ограничен само до телефонни обаждания. Те не се бяха държали добре с него, докато работеха заедно във Вестерос. Съвсем не. Тъкмо обратното. Бяха направили всичко по силите си да го изключат от разследването въпреки факта, че той отново и отново доказваше, че е ценна придобивка.

– Кои са дошли?

Аника погледна самозалепящото се листче в ръката си.

– Ваня Литнер и Били Русен.

Поне не беше Торкел Хьоглунд. Когато се запознаха, Торкел му каза, че Харалдсон е важен участник в разследването им, но само след един ден и нещо го изрита без абсолютно никакво обяснение. Не можеше да се има доверие на Торкел. Харалдсон не изпитваше желание да вижда и Ваня и Били, но какво можеше да направи? Той погледна към вратата, където чакаше личната му асистентка. Можеше да я помоли да им каже, че е зает, и да ги накара да дойдат някой друг път. По-нататък. Може би след няколко дни, когато щеше да има време да се запознае по-добре с новата си работа. Когато бъде по-добре подготвен. Можеше ли да каже на личната си асистентка да излъже? Харалдсон никога не беше имал лична асистентка, но предполагаше, че това е част от работата й. В края на краищата, тя беше там, за да улеснява нещата за него. Отлагането на посещението на „Риксморд“ определено щеше да направи деня му по-лесен.

– Кажи им, че съм зает.

– С какво?

Харалдсон я погледна озадачено. С какво може да е зает човек в кабинета си?

– С работа, разбира се. Нека дойдат някой друг ден.

Аника го погледна неодобрително и затвори вратата. Харалдсон въведе паролата си в компютъра, а после завъртя стола си и погледна през прозореца, докато чакаше да се заредят личните му настройки. Щеше да бъде хубав летен ден.

На вратата отново се почука. Този път Харалдсон дори не успя да каже „Влез“, когато вратата се отвори и в кабинета целеустремено влезе Ваня. Тя спря толкова внезапно, когато видя Харалдсон, че Били едва не се блъсна в нея.

– Какво правиш тук?

– Работя. – Харалдсон поизпъчи гърди на удобния канцеларски стол. – Аз съм директорът на затвора. Заемам поста от няколко дни.

– Временно ли? – Ваня не можеше да повярва.

– Не. Това е новата ми работа. Постоянна.

– Аха...

Били побърза да се намеси с повода за посещението им.

– Дошли сме заради Едвард Хинде.

– Досетих се.

– И все още не си се подготвил да разговаряш с нас? – попита Ваня, седна на единия фотьойл за гости и се втренчи предизвикателно в Харалдсон.

– Човек има да върши много работа, когато е на нова длъжност. – Харалдсон размаха ръце над бюрото си, но в същия момент осъзна, че върху него няма много неща, които да онагледяват колко е претоварен с работа. – Но мога да ви отделя няколко минути. Какво искате да знаете?

– Случвало ли се е нещо с Едвард Хинде през последния месец и нещо?

– Какво?

– Знам ли... Необичайно поведение, някакви отклонения от нормалната му установена практика, промени в настроението. Нещо извън нормалното.

– Не са ми докладвали. Няма нищо в записките за Хинде. Още не съм се запознал с него.

Ваня кимна, очевидно доволна от отговора.

– Какви възможности има той да общува с външния свят? – попита Били.

Харалдсон придърпа папката на бюрото към себе си, разгърна я и благодари на щастливата си звезда, че я донесе от дома си сутринта. Да има подръка цялата налична информация за Хинде в деня след запитването на „Риксморд“ беше знак за инициативност.

– Тук пише, че той има достъп до вестници, списания и книги в библиотеката, както и ограничен достъп до интернет.

– Колко ограничен? – попита Били.

Харалдсон не знаеше. Обаче знаеше на кого да се обади – Виктор Бекман, шефа на охраната на „Льовхага“. Виктор отговори веднага и каза, че ще дойде. Тримата зачакаха мълчаливо в оскъдно обзаведения, безличен кабинет.

– Как е рамото ти? – попита Били след минута и нещо.

– Гърдите – машинално го поправи Харалдсон. – Добре. Не съм се възстановил напълно, но съм... добре.

– Чудесно.

– Да.

Отново настъпи мълчание. Харалдсон се запита дали да им предложи кафе, когато влезе Виктор. Той беше висок мъж с карирана риза и памучен панталон, с кафяви очи, късо подстригана коса и дълги, извити нагоре мустаци, които напомниха на Били за групата „Вилидж Пийпъл“, докато се ръкуваха.

– Без порнография, разбира се – отговори Виктор, когато Били повтори въпроса си за достъпа на Хинде до интернет. – Много, много ограничен по отношение на насилието. Това е най-строгата форма на ограничаване на достъпа до интернет, която можете да си представите. Ние я програмирахме.

– Социални медии?

– Нищо. Напълно недостъпни са за него. Хинде няма как да общува с външния свят чрез компютъра.

– Можете ли да проверите историята на търсачката му? – попита Ваня.

Виктор кимна.

– Съхраняваме уебтрафика три месеца. Искате ли копие?

– Да, моля.

– Той има компютър в килията си, нали? – обади се Харалдсон, защото не искаше да бъде напълно изключен от разговора.

Виктор пак кимна.

– Но няма връзка с интернет, разбира се.

– Тогава за какво го използва? – попита Били.

– Кръстословици, судоку, такива неща. Освен това Хинде пише. Поддържа мозъка си активен, така да се каже.

– А телефонни обаждания, писма и така нататък? – попита Ваня.

– Не са му разрешени телефонни обаждания и напоследък не получава писма. Но онези, които пристигат, са все едни и същи. – Виктор погледна многозначително Били и Ваня. – От жени, които могат да го „излекуват“ с любовта си.

Ваня кимна. Това беше поредната загадка в живота – някои жени изпитваха влечение към психически най-неуравновесените и жестоки мъже в страната.

– Пазите ли ги?

– Имаме копия. Оригиналите са у Хинде. Ще ви ги дам.

Те му благодариха за помощта и Виктор отиде да вземе материалите, които щеше да им даде. Харалдсон се наведе над бюрото, когато вратата се затвори зад шефа на охраната.

– Може ли да попитам защо се интересувате от Хинде?

Ваня не обърна внимание на въпроса му. Засега те бяха съумели да запазят в тайна от пресата факта, че издирват убиец имитатор. Никой не беше свързал последните три убийства с един и същ извършител. Вероятно през лятото във вестниците работеха временно наети служители. В „Риксморд“ предпочитаха интересът на пресата към разследването да остане минимален. Колкото по-малко хора знаеха с какво се занимават, толкова по-голям беше шансът нещата да си останат такива, каквито са.

– Трябва да говорим с него – отвърна Ваня и стана.

– С Хинде?

– Да.

– Това не е възможно.

За втори път, откакто беше дошла, Ваня спря рязко и се обърна с лице към Харалдсон.

– Защо?

– Той е един от тримата затворници в крилото с максимална охрана, на които не са разрешени посещения, ако не са предварително заявени и одобрени. За съжаление. – Харалдсон разпери широко ръце в жест, който трябваше допълнително да подчертае колко много съжалява, че не може да им помогне.

– Но ти знаеш кои сме ние.

– Такива са правилата. Не мога да направя нищо, но Аника ще ви даде формуляр за заявка за посещение, който да попълните. Тя е моята лична асистентка...

Ваня си помисли, че Харалдсон се наслаждава на позицията си на власт. Може би това не беше толкова странно, защото той беше доста ниско в хранителната верига последния път, когато се видяха, но макар и разбираемо и човешко, пак беше изключително дразнещо.

– Колко време се обработват заявленията? – попита тя, опитвайки се да говори спокойно.

– От три до пет работни дни, но аз мога да ускоря нещата за вас. Все пак вие сте от „Риксморд“. Ще видя какво мога да направя.

– Благодаря.

– Моля.

Ваня излезе, без да каже довиждане. Били кимна и я последва.

Харалдсон се втренчи в затворената врата. Срещата мина добре. Сега щеше да си направи чаша кафе и да се обади на Йени.

Денят щеше да бъде добър.

Третият му ден.