Жените, които го познаваха

44.

Ваня оглеждаше центъра. Можеше да е къде ли не, но беше в Ховсьо. Един от трийсет и осемте района, определени от правителството през 2009 година „за допълнително внимание“, „за борба с чувството на пренебрежение“. „Инвестиране в уязвими райони“ – по-елегантен начин да опишеш предградие, където има повече проблеми, отколкото решения. Ваня нямаше представа дали допълнителното внимание е постигнало нещо, но определено не изглеждаше така.

Джипиесът я беше завел до „Греновеген“. Няколко метра по-нататък беше възможно да завие наляво по „Кварставеген“, откъдето преди шест месеца беше откраднат светлосиният „Форд Фокус“. Изведнъж Хосе Родригес стана много по-интересен.

Ваня паркира колата, слезе и огледа кафявата осеметажна сграда. Намери входа и апартамента. Натисна звънеца. Никой не отвори и тя пробва съседите отсреща на същия етаж. Името на пощенската кутия беше Хадад. Жена на четиресет и пет години отвори вратата. Ваня й показа служебната си карта и я попита дали е виждала Хосе Родригес или знае къде може да го намери.

– Мисля, че вероятно е на площада – отговори жената без абсолютно никакъв чужд акцент.

– Там ли работи? – попита Ваня, представяйки си оживен пазар като „Хьоторгет“ в центъра на Стокхолм.

Жената на вратата се усмихна, сякаш Ваня беше казала нещо много смешно.

– Не, той не работи. – Тонът, с който тя произнесе тези четири думи, ясно показа какво мисли за съседа си.

Ваня й благодари и тръгна към центъра.

Фризьорски салон, ресторант, бакалия, фургон, от който продаваха бургери, пицария, павилион за вестници и магазин за дрехи. Всичките разпръснати, с бетонно пространство между тях. Ветровит тунел през есента и зимата, но в момента слънцето прежуряше и площадът приличаше по-скоро на каменна пустиня. Няколко души седяха на сянка на пейка пред клиниката. Мършаво куче вълча порода лежеше, дишайки тежко, на земята и двете кутии бира, които мъжете и жените на пейката си подаваха, подсказаха на Ваня, че вероятно мястото е подходящо да започне да търси Родригес. Тя се отправи към пейката. Щом се приближи на десетина метра, и петимата вече бяха насочили вниманието си към нея. Единствено кучето не проявяваше интерес. Ваня извади снимката на Хосе Родригес, когато стигна до сянката над пейката до голямата сграда.

– Знаете ли къде мога да намеря този човек? – Показа им снимката. Нямаше смисъл да крие целта на посещението си. Те вероятно се бяха досетили, че е ченге, веднага щом се бе появила на площада.

– Защо? – Мъжът с посивяла коса на неопределена възраст, който галеше кучето, вдигна глава към нея, след като хвърли бърз поглед на снимката в ръката й.

– Трябва да говоря с него – отвърна тя, придържайки се към прекия подход.

– Да, но той иска ли да говори с теб? – отново попита сивокосият мъж. Двата му предни зъба липсваха, затова леко фъфлеше. Звукът не беше дразнещ, беше дори приятен. На Ваня й хрумна, че е трудно да вдъхнеш уважение, когато звучиш като шестгодишно хлапе с плътен глас. Вероятно затова му беше кучето. Да компенсира.

– Мисля, че той сам може да реши.

Това очевидно не беше отговорът, който те искаха. Като по команда всички отново се заловиха с онова, което правеха, преди тя да дойде. Сякаш престана да съществува. Въздъхна. Можеше да обикаля площада, да показва на хората снимката и да задава въпроси, докато й провърви, но беше горещо и тя бе уморена и искаше да се прибере вкъщи. Ваня бръкна в предния джоб на джинсите си и извади банкнота от сто крони.

– Искам само да знам къде е този човек. Той няма да разбере как съм го открила.

– Обикновено се мотае край ваканционния лагер – веднага каза кльощав мъж с дълга коса и джинсово яке и посегна към парите с мръсна, трепереща ръка, преди другите да имат време да се спогледат, за да решат дали цената си заслужава.

Ваня дръпна назад банкнотата.

– Къде е това?

– Там долу... – Дългокосият махна с ръка в посоката, от която беше дошла. – При езерото... Как се казваше... „Томатстиген“...

Име на улица. Това би трябвало да е достатъчно. Ваня му даде парите и той бързо ги натъпка в джоба си, без да обръща внимание на неодобрителните погледи на другите.

Тя се качи в колата, въведе „Томатстиген“ в джипиеса и видя, че улицата е съвсем близо, но с колата трябваше доста да заобикаля.

Мина по „Кварставеген“, паркира колкото можа по-близо и после вървя пеша през горичка към съседния жилищен квартал и ваканционния лагер. Сградите приличаха по-скоро на летни вили, отколкото на обикновени бунгала. Градините бяха добре поддържани. Всяка къщичка беше двайсетина квадратни метра и отвън имаше градински мебели, скари, хамаци и други удобства, на които да се наслаждават обитателите, когато не са заети с грижи за растенията. Ваня нямаше никакво желание да се доближава до природата – поне не по този начин. Да отглежда растения, да плеви, да копае, да разрежда – това не беше за нея. Тя едва поддържаше живи цветята в апартамента си. Мястото обаче беше красиво по това време на годината, с цветя и зеленина навсякъде и пчели, жужащи зад всяка ограда.

Ваня тръгна по чакълената пътека, водеща към езерото, оглеждайки района. Тук явно не биха търпели бедни пияници, които да се мотаят наоколо и да развалят идилията. Бяха ли я подлъгали да даде напразно стоте крони? Тя стигна до края на лагера и реши да се върне в колата, когато ги видя. Няколко души, седнали на пейка и около нея, край асфалтирана пътека, минаваща покрай гората. На земята пред тях лежаха отличителните пликове на притежавания от държавата монопол върху спиртните напитки. Групата беше голяма – осем-десет души. Този път имаше две кучета. Ваня бързо се запъти към тях. Когато се приближи, видя, че мъжът и жената най-близо до нея ядат ябълки, вероятно откраднати от някоя градина наблизо.

Извади снимката и пристъпи направо към същината на посещението си.

– Търся Хосе Родригес. Някой от вас виждал ли го е?

– Аз съм Хосе Родригес.

Ваня се обърна надясно и откри, че гледа в очите мъжа от снимката. Изведнъж се почувства неизразимо уморена. И вбесена. Не можеше да е истина.

– Откога си в това състояние?

– Защо?

– Откога?

– Блъсна ме кола преди шест месеца, може би малко по-отдавна...

Ваня въздъхна шумно и постоя там за момент, за да събере сили, а после се врътна и си тръгна.

– Какво искаш? – извика след нея мъжът.

Тя махна пренебрежително с ръка, без да се обръща, и продължи да върви. Извади телефона си и звънна на Торкел. Линията беше заета. Затвори и се обади на Урсула.