Жените, които го познаваха

29.

Високият мъж беше развълнуван, когато се прибра у дома. Беше видял снимките и заглавията във вечерните вестници. Полицията беше свикала пресконференция. За него. Той изгаряше от желание да започне да чете, но беше изключено да се втурне вкъщи и да разгърне вестниците, които беше купил.

Ритуалът. Трябваше да изпълни ритуала.

Придържайки се към установената практика, мъжът бързо запали лампата в коридора и заключи вратата. Събу обувките си, сложи ги в шкафчето, обу чехлите си, съблече тънкото си яке и го окачи на единствената закачалка на лавицата за шапки, на която имаше само едно голямо фенерче. Когато махна каквото смяташе да махне – през зимата шала, шапката и ръкавиците, които също поставяше на лавицата, винаги в същия ред – той отвори вратата на тоалетната и запали лампата. Както винаги му стана неприятно веднага щом погледна в гъстия мрак в стаята без прозорци, преди да светне флуоресцентната тръба. Влезе вътре и провери дали фенерчето на малката лавица на една ръка разстояние работи, а после смъкна ципа си и уринира. Занесе фенерчето на умивалника, изми ръцете си, върна фенерчето на мястото му и излезе от тоалетната, оставяйки вратата отворена. Запали голямата лампа в дневната, докато завиваше наляво към кухнята, и щракна лампите над печката и на тавана. В кухнята трябваше да провери две фенерчета. И те работеха. Остана само спалнята. Лампата на тавана, лампата на нощното шкафче и фенерчето.

Всички лампи бяха запалени. Не че това беше необходимо. През всеки прозорец в апартамента струеше слънчева светлина. Нямаше нищо, което да я спре или да намали ефекта й. Нямаше външни щори и завеси отвътре. Първото, което направи високият мъж, когато се нанесе тук, беше да махне всички щори. Не, днес не беше необходимо електрическо осветление, но това беше част от ритуала. Ако го правиш дори когато не е необходимо, няма да се тревожиш, че ще забравиш, когато е важно.

Веднъж, преди много години, имаше повреда в електрическото захранване в квартала, където живееше той. Всичко потъна в мрак, не само апартаментът му, но и навсякъде. Тъмно като в рог. Мъжът бързо беше намерил най-близкото фенерче, но или батериите бяха изтощени, или крушката беше изгоряла. Отдавна не го беше проверявал. Това беше преди ритуала. Паниката, парализиращият страх, който го обзе, го накара да повърне и после лежа неподвижно на пода няколко часа, докато отстраниха повредата.

Той обичаше лятото. Не непременно жегата, а светлината. Най-хубавото време беше в средата на сезона, но мъжът обичаше светлината, не празниците. Мразеше празниците. Особено лятното слънцестоене.

Една вечер на един такъв празник на лятото той за пръв път забеляза, че нещо не е наред.

Че тя не е като всички останали.

Той беше три-четиригодишен. Всичките се бяха качили в колата и отидоха на голямата поляна край езерото. Лятното дърво[1] вече беше там, когато пристигнаха. Имаше много хора и те се настаниха доста далеч от центъра на празненствата с одеялата си и кошницата за пикник. От време на време ветрецът довяваше откъси от народна музика, докато седяха със сандвичи, торта с ягоди и бяло вино за мама и татко. Танците започнаха в три часа. Образуваха се четири-пет кръга от хора. Той обичаше да танцува. Някои от традиционните танци бяха много забавни. Това вероятно беше започнало по-рано, но не си спомняше точно кога. Първият път беше там. На празника на лятното слънцестоене. На слънцето в най-вътрешния кръг. Когато тя танцуваше с него. Малката й ръка в неговата. Той си спомняше, че беше щастлив и я гледаше с уважение от долу нагоре. Тя беше вперила поглед право напред в далечината, докато танцуваше. Мислите й не бяха там. Не пееше. Не се усмихваше. Тялото й извършваше движенията на танца сякаш насън. Без абсолютно никакво чувство. Безразлично. Той си спомняше, че малко се уплаши и я дръпна за ръката. Тя го погледна и се усмихна, но усмивката не стигна до очите й. Беше машинална, заучено поведение, за да го увери, че всичко е така, както трябва да бъде. Но не беше. Нито тогава, нито оттогава.

Мама не се чувства много добре в момента. Това му казваше, когато не му позволяваше да се покатери на коленете й или когато тя лежеше през деня и завесите на спалнята бяха дръпнати. Когато седеше на пода с брадичка, подпряна на коленете, и баща му бе дошъл да го вземе от детската градина, защото тя не беше отишла. Това казваше, когато не можеше да приготви нищо за ядене в дните, в които той беше у дома с нея, или преди да затвори вратата, оставяйки го сам няколко часа.

Мама не се чувства много добре в момента. Това казваше баща му, когато шепнешком се опитваше да му обясни защо трябва да обува меки чехли вкъщи и защо не трябва да показва, че е разстроен, разтревожен или ядосан. За да му обясни защо трябва да седи тихо и мирно, незабележим, по няколко часа в дните, когато тя съумее да стане от леглото. Да обясни защо никога не правят нищо заедно, защо той трябва да бъде добро момче и да се грижи за мама, докато татко е на работа и печели пари.

Това казваше и самият той по-късно, когато стана по-голям и съучениците му го питаха защо отсъства от училище толкова често, защо не може да му дойдат на гости, защо никога не излиза с тях след часовете, защо не идва на купони и защо не тренира никакъв спорт.

Мама не се чувства много добре в момента.

Понякога, когато беше малко по-добре, тя казваше колко е жалко, че е трябвало да израсне с такава лоша майка.

По-често обаче му казваше, че той е виновен, задето е болна. Ако не се бил появил на бял свят, всичко щяло да бъде наред. Той я бил съсипал.

Когато той навърши десет години, за нея стана невъзможно да стои вкъщи и тя изчезна. Той не знаеше къде е отишла. Странно, но след това баща му прекарваше повече време у дома и в това имаше ирония, защото по това време той вече можеше да се грижи сам за себе си, донякъде защото беше по-голям, донякъде защото вече не беше необходимо да се грижи за майка си. Едва много по-късно осъзна, че баща му е използвал работата като извинение да не е вкъщи. Да избяга. Не можеше да се справи със заболяването й и затова предаде отговорността на сина си. Той предполагаше, че би трябвало да мрази баща си за това, но когато го разбра, вече имаше много други хора, които мразеше далеч по-силно.

Майка му почина шест месеца след като ги напусна. На погребението повечето хора тихо говореха за самоубийство, но той не знаеше със сигурност.

След още шест месеца, на рождения му ден, дойде жена, която той не познаваше. Казваше се София. Той не направи празненство. Кой щеше да дойде? След няколко години без никакви социални контакти и със значителен брой отсъствия от училище, нямаше приятели. София му донесе подарък. „Супер Нинтендо“. Той искаше играта, откакто я пуснаха на пазара предишната година, но все му казваха, че е твърде скъпа и не могат да си я позволят. София обаче явно не мислеше, че подаръкът е особено екстравагантен. Подари му четири игри и конзолата! Той веднага разбра, че тя има повече пари от тях.

София остана да пренощува у тях.

Спа в спалнята с баща му.

По-късно баща му каза, че се запознали в антикварния магазин, където работеше той. София била добре осведомена и интелигентна. Донесла няколко неща за продажба, но поискала доста висока цена за куп красиви предмети. Скъпи вещи. Той харесваше София. Тя правеше баща му щастлив, какъвто не беше много отдавна.

През следващите месеци я виждаше често. Много често. Един уикенд баща му и София заминаха и когато се върнаха, бяха сгодени. Баща му седна да си поговорят сериозно. Той и София щели да се оженят и да живеят при нея. Тя имала красива къща в центъра на града. Той не се съмняваше, че баща му обича София, но осъзна, че и парите не са без значение.

Това трябваше да бъде ново начало.

Нов живот.

По-добър живот.

Той го заслужаваше след всичко, което се беше случило. Този път всичко щеше да бъде наред. Нищо и никой нямаше да го разруши.

Няколко седмици след годежа го представиха на семейството на София. Майка й и баща й, Ленарт и Свеа, които бяха на шейсет и няколко години, и брат й Карл. Вечеря във Вила Келхаген. Много приятна. Той разля напитката си и се сви, уплашен от последиците, но никой не се ядоса. С течение на вечерята се отпускаше все повече. София, изглежда, имаше хубаво семейство. Нямаше кретени. Когато си тръгваха, бащата на София го дръпна настрана.

– Знаеш, че се казвам Ленарт, но може да ми викаш дядо, ако искаш, след като ще се сродяваме.

Той с удоволствие се съгласи. Харесваше мъжа с прошарената коса и добрите кафяви очи, които винаги изглеждаха изпълнени със смях.

Тогава. Когато се запознаха.

Преди екскурзиите.

Преди игрите.

Тогава той не се страхуваше от мрака.

Когато извърши ритуала, високият мъж седна в кухнята и с треперещи пръсти разгърна вестниците. Най-после се бяха досетили. Беше им отнело време, но сега бяха свързали първото, второто и третото убийство. Пишеха за него. Първият вестник твърдеше, че той всява страх. Имаше снимки на къщите, които бе посетил. На разтревожена съседка, която притиска до себе си дъщеря си. Той се насочи към втория вестник. Почти същото. Нямаше нищо за модела му на подражание въпреки факта, че убийствата бяха точни копия. Журналистите или не знаеха подробности, или не бяха наясно с величието на Учителя. Коментарите на полицията бяха кратки. Те само искаха да известят, че вероятно имат работа със сериен убиец, и да предупредят хората, особено жените, които живеят сами, да не пускат в домовете си непознати мъже. Имали няколко улики, но това било всичко. Не били готови да коментират вероятни сходства между трите жертви. Не съобщаваха подробности. Опитваха се да го омаловажат и да го превърнат в незабележителен, някой, чиито действия не са важни. Отново. Нямаше да успеят. Още не беше свършило. Те щяха да бъдат принудени да признаят, че той е достоен противник. Велик и способен да внушава страх като Учителя.

Високият мъж стана, издърпа второто чекмедже от горе надолу и извади ножица. Седна и старателно изряза статиите, написани за него. Щом приключи, сгъна вестниците и ги сложи на купчина на масата. След това застана неподвижно. Това беше нещо ново. Трябваше да създаде ритуал. Беше сигурен, че ще има още статии. Това беше само началото. Тялото му тръпнеше, сякаш изведнъж се пренесе в следващия етап, когато целият свят щеше да започне да го търси под дърво и камък. Скритият. Фазата, в която той съществуваше.

Високият мъж стана и се приближи до шкафа с почистващите препарати. До прахосмукачката имаше хартиена торба за рециклиране. Той взе вестниците от масата и ги сложи в торбата. След това затвори вратичката, взе изрезките, отиде при бюрото в другата стая и издърпа най-горното чекмедже, където държеше пликове за писма. Три различни размера. Извади един от най-големите и сложи вътре изрезките. Тези от „Експресен“ върху онези от „Афтонбладет“. Ако разпечата нещо от интернет, ще го сложи в друг плик. Той отиде до скрина, издърпа най-горното чекмедже и сложи плика с изрезките под черната спортна чанта. Това щеше да прави – да изрязва, да събира и да слага в плика и в скрина. Ритуал. Веднага се почувства по-спокоен.

Високият мъж седна пред компютъра, отвори търсачката и влезе във jygorh.se. Беше докладвал за скорошните си наблюдения и информацията бе изключително добре приета. На седмата страница той щракна върху малкия червен бутон в средата на дълъг откъс с рунически писмени знаци. Отвори се нова страница и той въведе паролата си. Хлъцна, когато видя промяната в страницата.

Беше му възложена нова задача.

Той беше готов за следващата.

Номер четири.