Жените, които го познаваха

16.

„Полхемсгатан“. Отново. Себастиан седеше в кафене, където вече можеше да се нарече редовен клиент. На любимата си маса, с най-добрата гледка към бившето му работно място. „Риксморд“. Сега това беше нейното работно място. Той пиеше третото си кафе и отново погледна към белия пластмасов часовник на стената. Прокле се. Прокле и Стефан, който го беше накарал да отиде чак до Фреската, за да се срещне с жена, която го мразеше, както се оказа. Трябваше да си остане в кафенето. Да чака Ваня. Щеше да му струва по-малко.

Трябваше да я види.

Тук, в кафенето на „Полхемсгатан“, Себастиан се чувстваше удобно. Колкото по-близо беше до бившето си работно място, толкова в по-голяма безопасност се чувстваше. Тук не беше необходимо да се крие внимателно. Имаше няколко причини да е тук. Ако го видеше Ваня или някой друг, винаги можеше да каже, че минава оттук. Че чака бивш колега. Че е имал среща, която е била отменена. Ако не му повярват, винаги можеше да смени тактиката и да каже, че е дошъл, защото иска отново да го вземат на работа. На това щяха да повярват.

Не че Торкел щеше да го направи. Не и след Вестерос.

Обаче щеше да бъде логично. Те щяха да разберат защо Себастиан седи тук с чаша кафе и гледа сивата сграда. Щеше да бъде значително по-трудно да обясни присъствието си, ако Ваня го забележи на възвишението пред апартамента си.

Голямата стрелка на пластмасовия часовник беше изминала полукръг и сега показваше пет и двайсет и пет. В кафенето не бяха останали други клиенти. Младата двойка, която, изглежда, имаше проблеми с връзката си, си беше тръгнала, без Себастиан да забележи, а възрастната дама, която вероятно беше собственичката, беше махнала сандвичите от хладилната витрина. Себастиан отново погледна през прозореца. Към сивата фасада на сградата. Не видя онова, което търсеше. Подозираше, че е време да си тръгне. Въпросът беше какво да прави. Не искаше да се връща в апартамента си и остатъците от предишния си живот и не знаеше дали ще има смелостта да се отправи към познатото място пред жилището на Ваня. Беше твърде опасно. От статистическа гледна точка рискът да го открият се увеличаваше всеки път, когато отиде там. Трябваше обаче да направи нещо, за да отслаби нетърпението и раздразнението. Нямаше намерение да вижда отново жената от вчера, иначе тя би била най-лесната възможност за избор. Елинор Бергквист. Имаше нещо в начина, по който се бе опитала да го задържи сутринта, като непрекъснато искаше още и още, и го ядоса. Това и фактът, че го държа за ръката. Има граници, когато се стигне до интимност.

Себастиан изкара яда си на жената на касата.

– Кафето е боклук – заяви той и гневно се втренчи в нея.

– Мога да ви направя ново – предложи тя.

– Върви по дяволите – рече Себастиан и ядосано излезе навън.

Това вероятно е краят на периода ми като редовен клиент, помисли си той, докато вървеше в топлата лятна вечер, но винаги можеше да намери друго заведение.

В Стокхолм имаше изобилие от кафенета.

И жени.

След няколко кратки, но провалили се опита в хотелски барове, мъчейки се да намери някого, с когото да приключи лошия ден, Себастиан беше на път да се откаже. По това време дори Кралската библиотека беше затворена. Пищната сграда в Хумлегарден беше едно от любимите му места, когато търсеше женска компания. Похватът му беше елементарен. Намираше централно място в голямата читалня. Взимаше няколко книги. Важно беше да вземе няколко екземпляра от своите произведения и да ги сложи така, че да се виждат ясно. След това сядаше и започваше да се бори с новия текст и да търси правилните думи и в подходящия момент се обръщаше към жената, която минаваше покрай него. „Извинете, но работя върху нова книга, и се питах дали бихте погледнали това изречение.“ Ако изиграеше правилно картите си, двамата скоро вече пиеха вино в съседния хотел „Англес“.

Себастиан започваше да се нервира на себе си, докато се разхождаше безцелно в жегата. Напоследък не му вървеше. Ядосваше се все повече с всяка измината крачка. Направо се вбеси.

Защо всичко трябва да бъде така, мамка му?

Защо нищо не става така, както той иска, по дяволите?

Трябваше да отвърне на ударите. Да позвъни на Троле и да му каже да се разрови колкото може по-надълбоко. Да проникне в същината на живота на онези съвършени хора, докато накрая стигне до мръсотията. Ана Ериксон и Валдемар Литнер бяха виновни за всичко. Трябваше да проучи и Ана. Може би тя беше слабата брънка, цепнатината, която щеше да напука идеалната им дребнобуржоазна фасада. Сигурно щеше да открие някаква мръсотия за нея. Тя не беше чужда на тайните и лъжите. Ваня не знаеше истината за баща си. Ана несъмнено се оправдаваше пред себе си, че го прави в неин интерес. Но кой й беше дал правото да решава? Кой беше казал, че тя може да си играе на Господ? Себастиан искаше да бъде близо до дъщеря си, но в момента това означаваше най-малко двеста метра разстояние. Сякаш му бяха издали ограничителна заповед. Той спря. Щеше да каже на Троле да разшири търсенето. Да проучи Ана Ериксон. Себастиан извади мобилния си телефон, но после отново го прибра. Защо да му се обажда? Той се обърна и се отправи към най-близката пиаца за таксита. В края на краищата, нямаше какво да прави. Троле живееше в Скархолмен.

Беше човек, на когото можеше да се има доверие.

Той щеше да разбере.

Троле също беше изгубил семейството си.