Жените, които го познаваха

27.

Торкел спря на мястото си в подземния паркинг под Главното управление на полицията, изключи двигателя и слезе от колата. Климатикът на аудито беше поддържал температурата на приятните седемнайсет градуса и Торкел се чувстваше отпочинал и освежен, когато заключи колата и тръгна към асансьора, въпреки че беше спал само няколко часа. Опитваше се да не мисли много за изминалата нощ. Да не си внушава фалшиви надежди. Лежейки в леглото след това, той осъзна колко много му е липсвала Урсула. За момент му хрумна да се прокрадне по-близо и да я задържи, но не посмя. Знаеше, че тя не иска това. Снощи обаче Урсула беше по-близо до него от преди. Те бяха в апартамента му. Тя се беше върнала. Беше избрала него. Не изцяло, но все пак.

Вероятно не беше способна да изгуби някого напълно.

А и той беше достатъчно зрял, за да може да го преживее.

Беше си тръгнала, когато Торкел се събуди сутринта. Не я беше чул кога е излязла. Но какво очакваше? В края на краищата, това си беше Урсула.

Торкел влезе в рецепцията, кимна на униформения полицай, който му даде сутрешните вестници, и извади електронната карта-ключ за вътрешната врата. Преди обаче да има време да я използва, той чу:

– Добро утро.

Първата му мисъл, когато се обърна, беше, че го е поздравил бездомен скитник, но след секунда позна посетителя. Себастиан стана от канапето в отсрещния край на рецепцията и тръгна по каменния под към него.

– Себастиан! Какво правиш тук? – Торкел сдържа импулсивното си желание да го прегърне и протегна ръка. Себастиан я стисна.

– Дойдох да те видя. Не се обадих предварително, но вероятно ще можеш да ми отделиш пет минути?

Това беше абсолютно типично за Себастиан. Да се появи изневиделица. Когато на него му е удобно, без да се съобразява с другите. След като заедно решиха случая във Вестерос през април, той отново беше изчезнал. Не беше показал никакво желание да възобнови приятелството, което тлееше като жарава толкова много години. Торкел му беше дал възможност, но Себастиан умело отклоняваше всеки опит за по-близък контакт.

Сега Торкел си помисли да го отпрати. От опит знаеше, че внезапната поява на Себастиан не може да е добра новина. Въпреки това кимна, прокара картата през четящото устройство и пусна Себастиан в „Риксморд“.

– Изглеждаш уморен – отбеляза Торкел, когато се качиха в асансьора.

– Наистина съм уморен.

– Отдавна ли чакаш?

– От час и нещо.

Торкел погледна часовника си. Седем без десет.

– Рано си станал.

– Не съм си лягал.

– Да питам ли къде си бил?

– И аз не искам да знам къде съм бил.

Те се умълчаха. Анонимен женски глас ги информира, че са стигнали до четвъртия етаж, и вратите се отвориха. Себастиан слезе пръв и двамата тръгнаха по коридора.

– Какво правиш напоследък? – попита Торкел с безразличен тон, докато вървяха към кабинета му. Себастиан беше смаян от любезното посрещане.

– Ами нали знаеш – обичайното.

– С други думи, нищо.

Себастиан не отговори. Торкел му направи знак да влезе в кабинета. Остави вратата отворена, съблече сакото си и го закачи. Себастиан се настани на двуместното канапе.

– Кафе? – попита Торкел, седна зад бюрото си и леко бутна мишката, за да събуди компютъра от енергоспестяващия режим.

– Не. Искам работа. Нуждая се от работа. Затова съм дошъл.

Торкел не знаеше какво е очаквал. Ясно му беше, че появата на Себастиан в този ранен час може да означава само едно: той иска нещо. За себе си. Но това? Правилно ли беше чул?

– Искаш работа. Тук. Ей така.

– Да.

– Не.

– Защо?

– Не мога да назначавам хора.

– Можеш, ако кажеш, че се нуждаеш от тях.

– Именно...

За пръв път на Торкел му беше трудно да погледне Себастиан в очите. Може би в момента наистина се нуждаеше от него? Тогава защо не му се беше обадил? Защото лично той не искаше отново да го включи в екипа? Чувстваше се предаден от бившия си приятел. Това ли беше засенчило професионалната му преценка? Торкел си беше внушил, че макар вече да има трета жертва, присъствието на Себастиан ще нанесе повече вреда, отколкото добро.

Себастиан изтълкува мълчанието му като знак, че обмисля предложението, и се наведе напред.

– Хайде, Торкел, знаеш, че можеш и че аз ще помогна. Не водихме ли този разговор във Вестерос?

– Не. Доколкото си спомням, ти се присъедини към нас във Вестерос, държа се гадно с мен и с екипа ми и после изчезна.

Себастиан кимна. Горе-долу това се беше случило.

– Обаче се получи.

– За теб може би.

На рамката на вратата се почука и в кабинета влезе Ваня. Тя погледна госта на канапето. В изражението й непогрешимо личеше какво е мнението й за него.

– Какво прави той тук, по дяволите?

Себастиан бързо стана. Нямаше представа защо. Почувства, че така е редно да постъпи. Сякаш беше ухажор в роман на Джейн Остин. Фактът, че я беше видял преди по-малко от двайсет и четири часа, нямаше значение. Струваше му се, че е било много отдавна.

– Здравей, Ваня.

Тя дори не го погледна. Беше се втренчила предизвикателно в Торкел.

– Себастиан се отби за малко. Минавал случайно и...

– Как си? – опита отново Себастиан.

– Всички са тук. Чакаме те.

– Добре – отговори Торкел. – Ще дойда веднага щом мога. Тази сутрин имаме и пресконференция.

– Пресконференция?

– Да. Ще я обсъдим на съвещанието. Идвам след две минути.

Ваня кимна и излезе, без да погледне Себастиан. Торкел забеляза, че той я проследи с поглед, докато излизаше. Тя беше необичайно груба. Може би трябваше да й направи забележка, но в същото време държането й потвърди чувството му, че е взел правилното решение, като е отказал на Себастиан да се включи в екипа. Торкел стана и Себастиан отново насочи вниманието си към бившия си колега.

– Пресконференция... Върху какво работите?

Торкел знаеше, че не трябва дори да намеква за случая пред Себастиан. Той се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

– Мисля, че работата ще ти се отрази много добре.

– И аз това казвам.

– И наистина бих искал да ти помогна.

– Можеш.

– Не мога.

Мълчание. На Торкел му се стори, че светлината в очите на Себастиан угасна.

– Хайде, не ме карай да те моля...

– Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако искаш да се видим някой път. Не по работа. – Торкел стисна рамото му, обърна се и излезе от кабинета.

Себастиан не помръдна. Резултатът от посещението му беше горе-долу какъвто очакваше, но все пак се почувства разочарован. Постоя там още малко, подреждайки мислите си, а после излезе от кабинета на Торкел и тръгна към дома си.

Създай си живот, преди да станеш част от живот.

Как да го направи, по дяволите, когато никой не иска да му даде шанс?