Жените, които го познаваха

56.

Последната точка в списъка му беше да се обади на Троле и да му каже да прекрати проучването. Себастиан му позвъни от работата и по-късно от мобилния си телефон, но Троле не отговори. Сега остави телефона да звъни продължително. Започваше да се тревожи. Мисълта, че Торкел рано или късно ще се свърже с бившия си колега, смразяваше кръвта му. И това щеше да стане. Въпреки всичко Троле Хермансон беше един от най-добрите полицаи, които участваха в случая „Хинде“ през деветдесетте години, и Торкел го уважаваше в много отношения. Не като човек, тъй като двамата бяха много различни, а като професионалист. Каквото и да си мислиш за Троле, не можеш да отречеш, че той винаги постигаше резултати. И Торкел непременно щеше да пожелае да разговаря с него. Особено ако разследването остане в застой. Тайната на добрата полицейска работа е да преобърнеш всеки камък, да определяш приоритетите и да започнеш с онези, които изглеждат най-тясно свързани с разследването, а после да работиш отвътре навън, все по-далеч от центъра, докато провериш всяка вероятност. След това започваш наново. Троле не беше най-горещата следа, но с течение на времето един добър полицай би стигнал до заключението, че може да си заслужава да побъбри с него, а Торкел беше добър полицай. Всъщност един от най-добрите. В един момент в бъдещето камъкът Троле щеше да бъде преобърнат и станеше ли това, всеки бент изведнъж щеше да рухне и тайните, които Себастиан криеше, можеше да изригнат във водопад и да съсипят всичко.

След още едно обаждане, на което Троле не отговори, Себастиан реши да отиде при него. Не вдигаше телефона, но това не означаваше, че не си е у дома. Себастиан взе такси. Вече не беше толкова горещо и той смъкна стъклото, за да влезе свеж въздух в колата. Хората се разхождаха, облечени с летни дрехи. Градът оживяваше в тези топли вечери. Всички изглеждаха млади и щастливи, на групи по двама или повече. Какво ли става със старите, самотните и потиснатите през лятото, запита се Себастиан, докато ги гледаше.

Той вече беше наблизо, когато съзря Троле на тротоара от другата страна на улицата. Беше облечен с широкото си черно палто, затова не беше трудно Себастиан да го забележи. Повечето хора, които бе видял по пътя, не бяха с палта или якета, а саката, които някои носеха, бяха в светли цветове и леки материи. Троле беше екипиран като за най-суровата зима в историята на човечеството. Себастиан каза на шофьора да спре и пъхна няколко банкноти от сто крони в ръката му. Изскочи от таксито и хукна към Троле, който свърна по „Екхолмсвеген“ и се скри от погледа му само на стотина метра пред него. Изглежда отиваше в дома си. Себастиан се затича след него. Сърцето и краката му отдавна не бяха работили толкова усилено и лекото разхлаждане, което беше усетил в таксито, бе преминало. Той се потеше и пухтеше, когато зави зад ъгъла на „Екхолмсвеген“ и видя, че Троле влиза във входа на жилищния си блок. Себастиан спря да си поеме дъх. Сега знаеше къде е Троле и от чисто тактическа гледна точка прецени, че вероятно е по-добре да не се появява пред него изпотен и с отчаяно изражение. Изчака няколко минути и после се приближи до блока.

Троле отвори вратата само след две позвънявания. Изглеждаше много по-свеж от последния път, когато се видяха, но апартаментът зад него пак беше мрачен и отвътре се разнасяше същата малко неприятна миризма.

– На телефона видях, че си ме търсил, и тъкмо щях да ти звъня – започна Троле и изненада Себастиан, като му отвори вратата да влезе.

– Очевидно. Сигурен съм, че девет пропуснати обаждания означават нещо.

Себастиан опита да се усмихне обезоръжаващо, докато оглеждаше тясното, тъмно помещение. Навсякъде бяха разхвърляни вестници, дрехи и други вещи. Щорите бяха спуснати, нямаше завеси и стените бяха голи. Миришеше на цигари, мръсотия и застоял боклук. Троле го покани в дневната. Телевизорът работеше с намален звук и единствената светлина идваше от екрана му, по който течеше някакво готварско предаване с известни личности. Обзавеждането се състоеше от диван, на който Троле, изглежда, спеше, и стъклена маса, която някога сигурно бе струвала много пари, но сега служеше за сметище за бутилки от вино, кутии от пица и препълнен пепелник. Таванът над дивана беше мазен и пожълтял от никотин.

Троле се обърна към Себастиан, забеляза критичното му изражение и разпери широко ръце.

– Добре дошъл в моя свят. Едно време се ширех в бяла двуетажна къща в луксозно предградие, а сега съм тук. Животът е пълен с изненади, нали? – Троле поклати глава и се огледа наоколо, а после се приближи до дивана и бутна настрана мръсните завивки. – Седни. Открих нещо за теб. Хубаво е. – Устните му се разтеглиха в усмивка, която можеше да се опише само като злобна. – Наистина е хубаво.

Себастиан остана прав и поклати глава.

– Вече не го искам. Дойдох да ти кажа да престанеш да се ровиш.

– Първо го прочети и после реши. – Троле се наведе, взе бял плик от супермаркет, пълен с листове, и го подаде на Себастиан. – Ето, вземи.

– Не го искам. Изхвърли го.

– Прочети го. Ще ти отнеме около половин час. Добре прекарано време.

Себастиан без желание взе плика. Вероятно тежеше само няколкостотин грама, но той го почувства значително по-тежък в ръката си.

– Добре, но трябва да прекратиш проучването веднага. Ще ти дам парите и ще ми обещаеш, че няма да казваш на никого, че съм те накарал да го направиш. Ти и аз никога не сме се срещали.

Въпреки сумрака Себастиан съзря блясъка в очите на Троле. Блясък на интерес. Това не предвещаваше нищо добро.

– Кой ще ме пита? – Погледна го Троле с любопитство. – Какво става, Себастиан?

– Нищо. Искам само да ми обещаеш, че няма да кажеш нищо.

– Няма проблем. – Троле повдигна рамене. – Но ти ме познаваш. Обещанията не означават нищо.

– Ще ти платя двойно.

Троле поклати глава, въздъхна прочувствено и отмести очи от Себастиан.

– Помогнах ти, а ти искаш да ме подкупиш? За какъв ме мислиш? Смятах, че сме приятели.

– Ако сме приятели, обещай ми да си държиш устата затворена. И ще удържиш на думата си – раздразнително възрази Себастиан.

– Защо не ми кажеш истината?

– Ако някой разбере, това ще бъде пълна катастрофа за мен. Пълна. – Себастиан се втренчи умолително в непреклонните очи на Троле.

– Защо? Коя е тя, тази Ваня? Защо я следиш? Кой ще задава въпроси? Искам да знам. – Троле за пръв път изглеждаше искрен. – Кажи ми и тогава ще спра. Не и преди това.

Себастиан се втренчи в него. Беше прецакан, откъдето и да го погледне. Излъжеше ли, всичко можеше да завърши катастрофално. Троле вероятно щеше да отиде право при Ваня от чиста проклетия. Ако кажеше истината, никога вече нямаше да бъде в безопасност, но поне щеше да спечели малко време.

– Е, какво ще бъде? – настоя Троле.

Себастиан разсъждаваше трескаво. Истината може би беше в найлоновия плик. Троле може би вече знаеше. Ако го излъже, можеше да влоши нещата. Той взе решение.

– Тя е моя дъщеря. Ваня е моя дъщеря.

Видя, че Троле не знаеше.

Сега обаче нямаше какво повече да крие, затова му разказа всичко.

Цялата история.

Когато приключи, изпита известно облекчение. Почувства се някак по-лек. И найлоновият плик олекна. Тайните му бяха тежали повече, отколкото съзнаваше.

Троле го гледаше мълчаливо.

– Мамка му – каза накрая той и се отпусна на дивана. Замисли се. Най-сетне погледна Себастиан. Гласът му беше коренно променен. Дразнещата нотка бе изчезнала. – Какво смяташ да правиш?

– Не знам.

– Аз мисля, че трябва да я оставиш на мира. Да престанеш да я следиш и проучваш. Нещата може да завършат зле.

В думите на Троле имаше искреност, за която Себастиан му беше признателен. Той кимна в знак на съгласие.

– Вероятно си прав.

– Виж мен – продължи Троле. – Аз не се отказах. Не послушах никого. – Той млъкна и погледна снимката в рамка на перваза на прозореца. Две малки момчета и момиченце и жена в средата, задраскани с черно мастило. – И сега от тях ми остана само една снимка.

Себастиан не каза нищо и го погледна съчувствено.

– Ако се бориш прекалено усилено, унищожаваш това, което имаш – промълви Троле, сякаш на себе си.

Себастиан се приближи до дивана и седна до него. Зачуди се за момент дали да не спомене, че има разлика между това да следиш някого от разстояние и да се опитваш да натопиш новото гадже на бившата си съпруга за притежание на наркотици и отвличане на децата ти, но се въздържа. Троле беше свалил гарда. Нямаше да му хареса, ако Себастиан се възползва.

– Не съм казал на никого – рече Троле.

– Разбирам.

Онова, което направи Троле в следващия момент, изненада Себастиан. Хвана ръката му и я стисна съчувствено, утешително и дружески. Двамата се спогледаха, а после Троле скочи, отново изпълнен с енергия.

– Ако някой те следи, както казваш, тогава ти току-що си го отвел при Ана Ериксон.

Това беше очевидно сега, когато го каза Троле, но на Себастиан не му беше минало през ума. Когато го бе посъветвал да предупреди някои от жените, с които е спал, Торкел имаше предвид по телефона, разбира се. След разговора с Урсула обаче Себастиан твърдо реши да ги посети лично. Имаше чувството, че това е най-малкото, което може да направи. Не му хрумна, че може още да го следят. След като синият форд едва не го прегази пред „Риксморд“, той бе отхвърлил тази мисъл. Беше видял, че го следят и това беше всичко. Не му мина през ума, че преследвачът може да продължи да го следи, вероятно с друга кола.

– Мислиш ли? Но аз вече предупредих Ала. Тя смята да напусне града.

– Затова ли ходи там тази вечер?

– Видя ли ме?

Троле кимна, но явно мислеше за нещо друго.

– Видях и още някого. Тогава не си го помислих, забелязах го случайно. Но сега, като ми казваш, че те следят... – Троле не довърши изречението.

Себастиан се разтревожи.

– Какво? За какво не си помислил?

Троле пребледня.

– Два пъти, когато аз бях там и ти беше там, видях мъж да седи в син „Форд Фокус“. Предположих, че чака някого.

Себастиан скочи.

– Това е той. Онзи, който ме следи.

– Той беше там и тази вечер, но в друга кола – сребриста, японска.

– Как изглежда?

– Трудно е да се каже. Носеше слънчеви очила.

– И шапка?

Троле кимна.

Двамата изтичаха навън да потърсят такси. Себастиан искаше да отидат право на „Стуршерсгатан“, но Троле настоя първо да се уверят, че не ги следят. Въпреки че не видяха сребриста кола наоколо, трябваше да останат бдителни. Намериха такси и се качиха на задната седалка. Троле насочваше шофьора, сменяше посоката, караше го да завива наляво и надясно и когато навлязоха в центъра на града, настоя да използват лентите за автобусите и такситата. Непрекъснато поглеждаше назад и след половин час остана доволен.

Не ги следяха.

Накрая той каза на шофьора да спре на „Карлаплан“ и извървяха пеша остатъка от пътя.

„Стуршерсгатан“ беше безлюдна. В близкия парк се разхождаше мъж с куче, но вървеше в противоположната посока.

Троле се обърна към Себастиан.

– Ти стой тук. Той ще те познае.

Себастиан искаше да възрази, но не знаеше как, затова не каза нищо и се втренчи в апартамента на Ана и Валдемар. Прозорците светеха с мек блясък, но не се виждаше никой. Как можа да доведе опасността тук? Какъв идиот беше!

– Разбра ли?

Той кимна, без да откъсва очи от апартамента. Троле изглеждаше спокоен. Очите му искряха. Себастиан не го беше виждал толкова жизнен и съсредоточен.

– Ще проверя и горе, обещавам – добави Троле.

Себастиан се дръпна в сенките до една от сградите на ъгъла и се загледа в Троле, който тръгна. Радваше се, че се довери на бившия си колега. Троле вървеше бавно по късата улица, сякаш беше излязъл на вечерна разходка, но Себастиан забеляза, че внимателно оглежда всяка кола, покрай която минава. Себастиан отново погледна към апартамента. Изведнъж усети тежестта на найлоновия плик в лявата си ръка. Троле беше отказал да си го прибере и Себастиан нямаше друг избор, освен да го вземе със себе си.

Странно беше колко бързо може да се променят нещата. Допреди няколко дни единствената цел на Себастиан беше да нарани мъжа и жената, които живееха там горе, а сега искаше да ги спаси. Той видя кофа за боклук на няколко метра и се приготви да изхвърли плика, когато видя, че Троле се връща, този път по отсрещния тротоар. Вървеше бавно и бъбреше по телефона, но пак проверяваше всяка кола. Докато се приближаваше, Себастиан долови откъслечни части от разговора.

– Разбирам и естествено, ако си доволен от пенсията, тогава... Добре, благодаря. Дочуване. – Троле затвори и пусна телефона в джоба си, докато минаваше покрай Себастиан. – Хайде, да не се мотаем тук.

Себастиан тръгна с него и двамата се отправиха към „Валхалавеген“.

– Тя си е вкъщи. И Валдемар е там.

– Какво ще правим?

– Ние няма да правим нищо. Ти се прибираш у дома. Аз ще държа под око нещата тук.

– Но...

– Никакво но, Себастиан. – Троле спря, приближи се до него и сложи ръце на раменете му. – Довери ми се. Аз те подкрепям. Ще решим проблема. Можеш да ми се обаждаш по всяко време.

Той потупа окуражително Себастиан по рамото, обърна се и тръгна обратно към „Стуршерсгатан“. Себастиан не помръдна от мястото си. Чувствата му към човека, който се отдалечаваше от него, бяха смесица от доверие и нещо, доближаващо се до обич. Не си позволяваше да изпитва тези чувства към никого. Не и той. Себастиан винаги беше успявал да се справя сам. Но вече не.

Щеше да бъде вечно благодарен на Троле, който щеше да му бъде приятел, този път истински.

Прибра се вкъщи. Беше капнал от умора. Съблече сакото и панталона си и се хвърли в леглото. Не изхвърли найлоновия плик. Не се реши да го направи. Беше твърде тежък. Остави го до леглото.

Не погледна вътре.

Не и тази вечер.

Още не.