Жените, които го познаваха

10.

Наближаваше полунощ, когато Ваня влезе в помещението, което винаги беше наричала Стаята. Шест стола бяха наредени около овална маса за конференции върху тъмнозелен килим. Командно табло за групови дискусии, видеовръзка и прожекционен апарат на тавана над масата, на която имаше само четири стъклени чаши и няколко бутилки минерална вода. Нямаше остъклени стени към останалата част от отдела и това означаваше, че никой не вижда какво става в Стаята. На дългата стена беше окачено таблото, на което Били поставяше всичката информация, свързана със случая. Той тъкмо закачаше снимка на Катарина Гранлунд, когато влезе Ваня, седна и сложи три папки пред себе си.

– Какво щеше да правиш тази вечер?

Били малко се изненада от въпроса. Очакваше, че Ваня ще попита нещо за случая. Дали е открил връзка между трите убити жени. Дали има напредък. Не че Ваня не се интересуваше от колегите си, но тя беше най-фокусираният полицай, когото Били познаваше, и рядко бъбреше за незначителни неща или говореше за лични проблеми, когато беше на работа.

– Бях на театър на открито – отговори той. – Наложи се да тръгна точно след антракта.

Тя го погледна със смесица от изненада и недоверие.

– Но ти не ходиш на театър!

Това беше вярно. Няколко пъти, когато не говореха за работа, Били се беше изказал за театъра като за „мъртва форма на изкуство“, изразявайки възгледа, че както сме изоставили коня и каруцата, когато се е появила моторната кола, така и театърът трябва да бъде оставен да умре тихо и достойно, след като се е родил филмът.

– Срещнах едно момиче. Тя искаше да отидем.

Ваня се усмихна. Разбира се, че ще е момиче.

– И какво каза тя, когато й обясни, че трябва да отидеш на работа?

– Не съм сигурен дали ми повярва. И без това трябваше да ме събуди веднъж по време на първото действие... А ти какво правеше?

– Нищо особено. Бях вкъщи и четях за Хинде.

Това ги доведе до причината, поради която седяха в безлюдната сграда на Кунгсхолмен, когато до новия ден оставаха няколко минути.

Четиресет и пет минути по-късно те трябваше да признаят, че не са отбелязали никакъв напредък. Нямаше общ знаменател между трите жертви. Различна възраст, две омъжени, една разведена, една с деца. Не бяха израснали на едно и също място, не бяха учили в едно и също училище, не бяха работили в една и съща област, не бяха членували в един и същ клуб или организация и нямаха еднакви любими занимания. Нямаше очевидни връзки между съпрузите и бившите им съпрузи и жените не бяха приятелки във фейсбук или други социални мрежи.

Те не се познаваха.

Нямаха нищо общо помежду си.

Поне нищо, което можаха да открият Били и Ваня. Били затвори компютъра си и уморено се облегна назад на стола. Ваня стана, приближи се до бялото табло и се втренчи в снимките на трите жени – по една фотография, докато са били живи, и по няколко – след смъртта им. Част от тях бяха наредени в отвесна линия в десния край на таблото. От деветдесетте години. Ужасяващо сходни с новите снимки.

– Той ги копира точно.

– Да, и аз се чудех за това. Как го прави? – Били стана и отиде при нея. – Мислиш ли, че се познават?

– Не е задължително. Старите снимки са публикувани.

– Къде? – изненадано попита Били. Трудно му беше да си представи, че някой вестник може да отпечата ужасяващите фотографии, а през 1996 година интернет съвсем не беше неизчерпаем източник на информация, какъвто е днес.

– В двете книги на Себастиан и на други места. – Ваня се обърна с лице към него. – Чел ли си ги?

– Не.

– Трябва да ги прочетеш. Наистина са много добри.

Били кимна, без да каже нищо. Имайки предвид мнението на Ваня за Себастиан, това може би бяха единствените положителни думи, които тя някога щеше да каже за него. Били се поколеба. Беше късно и Ваня вече показваше знаци на раздразнение, но той се чу да пита:

– Мислиш ли, че трябва да го включим в това разследване?

– Себастиан ли?

– Да.

– Искрено се надявам това да не стане.

Ваня се върна до масата, събра папките си и се отправи към вратата.

– Между другото, трябва да посетим Хинде в „Льовхага“ Мисля да отидем ти и аз. – Тя отвори вратата. – Ще се видим утре. Ще се обадиш ли на Торкел да му кажеш колко малко сме открили?

Без да дочака отговор, Ваня се обърна и излезе, оставяйки Били сам. Значи той трябваше да съобщи на Торкел лошата новина. Били погледна часовника. Малко преди един. Той въздъхна и взе мобилния си телефон.