Жените, които го познаваха

6.

Били беше коленичил до външната врата и оглеждаше ключалката, когато Торкел слезе по стълбите. Той се обърна към шефа си.

– Няма следи от влизане с взлом, доколкото виждам. По всичко личи, че са го пуснали да влезе.

– Вратата към вътрешния двор беше отворена, когато дойдохме – уведоми го Торкел.

– Съпругът я отворил, когато се прибрал у дома – отвърна Били. – Той каза, че била заключена.

– Сигурен ли е? Изглеждаше в шок...

– Звучеше убедено.

– Пак ще го попитам. Къде е Ваня?

– Навън. Току-що пристигна.

– Горе в кабинета има компютър. Вземи го и провери дали ще откриеш нещо. За предпочитане такова, което да свързва тази жертва с другите.

– Значи тя е третата?

– Така изглежда.

– Ще включим ли още някого, или...

Били не довърши въпроса си. Торкел разбра какво го пита: ще включим ли Себастиан Бергман? Същата мисъл беше хрумнала и на Торкел, но той веднага я отхвърли. Недостатъците бяха очевидни и имаха значителен превес над предимствата – но това беше преди тази вечер.

Преди третата жертва.

– Ще видим.

– Искам да кажа, че като се има предвид кого имитира убиецът...

– Казах, ще видим.

Тонът на Торкел каза на Били, че е време да престане да задава въпроси. Той кимна и се изправи. Разбираше неудовлетворението на Торкел. Нямаха доказателства – или по-точно, имаха много доказателства – отпечатъци от стъпки, пръстови отпечатъци, семенна течност и косми, но въпреки всичко това не бяха по-близо до извършителя, отколкото преди двайсет и девет дни, когато намериха първата жертва, завързана и убита по същия начин. Безразличието, с което убиецът оставяше веществени доказателства, показваше, че няма криминално досие в полицията. Той беше твърде добре организиран, за да го прави от небрежност. Следователно човекът не беше осъждан, поне за сериозно престъпление, и беше готов да рискува или принуден да го прави. И двете вероятности бяха тревожни. И той сигурно щеше да убие отново.

– Повикай Ваня и пак огледайте всичко.

Много щеше да помогне, ако открият връзка между жертвите. Щяха да научат нещо за извършителя и да се доближат до него. Най-лошият сценарий беше убиецът да избира жените произволно – вижда някоя в града, проследява я, открива къде живее, прави планове и чака удобна възможност. Ако така избираше жертвите си, нямаше да го заловят, освен ако не направи грешка. А досега убиецът не беше сбъркал никъде.

Били изкачи стъпалата с няколко бързи, големи крачки, погледна в спалнята, където работеше Урсула, и влезе в кабинета. Стаята беше малка, може би шест квадратни метра. В единия ъгъл имаше бюро и канцеларски стол, под който беше сложен лист перспекс, така че колелцата да не драскат паркета. Ниска пейка с принтер, модем, рутер, листове, папки и канцеларски принадлежности. На стената над бюрото беше окачена дълга рамка с места за осем снимки. На едната фотография жертвата – Катарина – беше сама под ябълково дърво и се усмихваше на обектива. Тъмна коса, сламена шапка, бяла лятна рокля. Същинска реклама на шведско лято. Йостерлен, вероятно. Съпругът – Рикард – също беше сам на друга снимка, на носа на платноходка. Слънчеви очила, загар, съсредоточен. На всички останали фотографии бяха двамата. Близо един до друг, прегърнати, усмихнати. Изглежда бяха пътували доста. На фона се виждаше плаж с бял пясък и палми и Били позна Ню Йорк и Куала Лумпур. Очевидно нямаха деца.

Този път поне никой не беше загубил майка си.

Той се вгледа в снимките. В изпълнените с обич усмивки на двойката. Те бяха прегърнати на всяка фотография. Вероятно винаги позираха така пред фотоапарата. А може би беше преструвка, за да покажат на света колко са щастливи. Не изглеждаше така обаче. Двамата явно се обичаха. Неизвестно защо, Били не можеше да откъсне очи от образите на мъжа и жената. В щастието им имаше нещо, което дълбоко го развълнува. Те преливаха от радост. Бяха много влюбени и жизнени. Били обикновено не се трогваше от такива неща. Не му беше трудно да постави професионално разстояние между себе си и жертвите. Е, винаги се вълнуваше до известна степен и страдаше заедно с роднините, но обикновено скръбта не го пронизваше толкова дълбоко. Той знаеше защо е различно този път. Наскоро се беше запознал с една жена, чието щастливо изражение и подканваща усмивка напомняха на Катарина от снимките. Това правеше трагедията реална. Били се замисли за Мая, която отметна завивките и сънено го прегърна тази сутрин. Тя го накара да остане още малко и още малко и още малко, докато утрото свърши. Образът на усмихнатата Мая се вместваше идеално в романтичните фотографии пред него, но не и в гротескно изкривената, завързана и изнасилена жена в съседната стая. Въпреки това за секунда той видя Мая да лежи по лице в огромна локва кръв. Били извърна глава и затвори очи. По-рано никога не беше изпитвал този страх.

И не трябваше да позволява това да се случи отново. Знаеше го. Не трябваше да допуска насилието и терора да отровят живота му. Това би унищожило любовта и би го превърнало в страхливец, който постоянно се тревожи. Беше му кристално ясно колко важно е да отделя личния си живот от работата. Без това разграничение можеше да изгуби всичко. Били можеше да прегръща Мая и да я притиска до себе си, но никога не трябваше да споделя това чувство. То беше твърде мрачно и бездънно, за да бъде внесено във взаимоотношенията им. Той щеше дълго да я прегръща, щом се прибере вкъщи. Тя щеше да го попита защо. Били щеше да излъже. Не искаше да й разкрива истината. Обърна се, взе лаптопа от бюрото и слезе долу да намери Ваня.