Жените, които го познаваха

75.

– Едвард Хинде иска да говори с теб.

Аника надникна в кабинета на Харалдсон. Той вдигна шава от материалите, които четеше на единия от двата фотьойла в стаята. „Льовхага“ 2014 г. Виждания и цели“. Беше стигнал едва до втората страница на документа от трийсет листа, на масата пред него имаше тефтер, в който той си записваше изразите, които не разбираше, и областите, в които трябваше да придобие повече основни знания и информация. Досега беше запълнил половин страница. Двайсет и пет процента от текста беше неразбираем. Поради тази причина Харалдсон остана доволен, че има възможност да остави документа и да насочи вниманието си към по-важни неща.

– Така ли?

– Да. Обади се един от надзирателите. Колкото е възможно по-скоро.

Харалдсон скочи от фотьойла и излезе от кабинета. Най-после. Няколко пъти беше изпитал желание да отиде в крилото с максимална охрана. Само да се отбие за малко. Но трябваше да балансира нещата. Не биваше да изглежда прекалено нетърпелив, но и не искаше да губи връзка. Да охлади близостта, която се бе създала между тях. Сега обаче Хинде беше направил първата крачка. Той бе поел инициативата. Това беше добър знак. Харалдсон се надяваше, че ще се срещнат отново. Не можеше да отлага повече заповедта за посещение на „Риксморд“. Трябваше да им разреши да говорят с Хинде. Обаче искаше пръв да отиде при него. Да направи пробив в случая. Ами ако Хинде му каже нещо решаващо важно? Ако стане така, че утре Харалдсон не само празнува годишнината от сватбата си, но и прочете в сутрешния вестник, че серийният убиец, който тероризира Стокхолм, е заловен? Може би щеше да пише, че според непотвърдени източници ключовите парчета от пъзела са били предоставени от персонала на „Льовхага“. В най-добрия сценарий щяха да споменат неговото име. Вчерашният „Експресен“ беше направил връзката между Едвард Хинде и скорошните убийства. Не намекваше, че Хинде е замесен по някакъв начин, но някой очевидно беше издал факта, че има сходство в метода на действие. Харалдсон забеляза в интернет, че според „Риксморд“ става дума за имитатор. Жертвите от деветдесетте години бяха на първите страници в новините. Имаше и колонка с факти за Хинде и кратко обобщение какво се е случило тогава.

Убиецът заловен, а човекът, решил случая, работи в “Льовхага”, където е затворен Хинде.

Щеше да бъде страхотно.

Харалдсон все още се усмихваше, когато влезе в килията на Едвард Хинде.

– Изглеждаш щастлив. – Както обикновено, Хинде седеше на леглото с гръб към стената, свил колене до гърдите си. – Нещо хубаво ли се е случило?

Столът пред бюрото беше издърпан и обърнат към леглото. Харалдсон седна. Не можеше да започне да говори направо за надеждите си за срещата и в същото време искаше да поддържа доброто настроение на Хинде, който, изглежда, бе оценил бъбренето им за незначителни неща предишния път. Пък и Харалдсон имаше няколко причини да бъде щастлив.

– Утре имаме годишнина от сватбата. Йени и аз.

И това му напомни... Харалдсон бързо се озърна наоколо, за да провери дали ще види някъде снимката на съпругата си. Не беше на показ. И по-добре. Ами ако някой от персонала видеше снимката на жената на директора на затвора, закачена на стената в килията на убиеца?

– Прекрасно – отвърна Хинде. – Колко години?

– Пет.

– Дървена сватба.

– Виж ти! Откъде знаеш? Малко хора знаят. – Харалдсон беше искрено учуден. Беше го потърсил в Гугъл преди няколко месеца.

– Ще се изненадаш колко много неща знам – отговори Едвард, осъзнавайки че прозвуча по-самодоволно, отколкото възнамеряваше.

– Трябва да участваш в някое телевизионно състезание.

– Да... но мисля, че това няма да стане.

– Няма.

Хинде го погледна развеселено, когато Харалдсон млъкна. В съзнанието му започна да се оформя план за бъдещето. За да е абсолютно сигурен и безопасен, той се нуждаеше от някои неща. Томас Харалдсон можеше да осигури повечето. Двеста и четиресетте минути на компютъра довечера щяха да набавят останалите. Едвард вече знаеше, че утре Харалдсон има годишнина от сватбата. Така както отдавна знаеше, че новият директор на затвора е бил полицай.

Той беше направил задълбочено проучване, когато чу, че „Льовхага“ ще сменя началника си. Ако самият Харалдсон не бе повдигнал въпроса за годишнината от сватбата, Хинде щеше да се опита да насочи разговора в тази посока, но сега не беше необходимо.

– Е, как ще празнувате? – попита той с неподправен интерес. – Годишнината от сватбата – поясни.

– Закуска в леглото като начало на деня, а после говорих с шефката й в работата и уредих да я освободят за няколко часа. Преди обяд ще я вземе кола и ще прекара следобеда в луксозен козметичен салон.

– Къде работи Йени?

– В счетоводна фирма на име БДО. А накрая ще имаме специална вечеря.

– Значи ден, изпълнен със специални наслади.

– Йени ще получи и ябълково дръвче. Сорт „Ингрид Мари“. За нашата градина.

– Много си внимателен.

– Тя го заслужава.

– Сигурен съм.

Двамата отново се умълчаха, но тишината по никакъв начин не беше тягостна или неловка. Харалдсон осъзна, че е доволен, че седи там. Изненада се колко приятно е да бъбри с Хинде. Той слушаше. Наистина слушаше. Освен Йени Харалдсон не можеше да се сети за никой друг, който е толкова искрено заинтересуван и толкова... насърчаващ. Но въпреки че бе успял да установи истинско разбирателство с Хинде, не трябваше да забравя целта на посещението си.

– Както сигурно разбираш, имам няколко въпроса, на които бих искал да отговориш. – Той се надяваше, че не е бил твърде директен. Твърде напорист. Не искаше Хинде да остане с убеждението, че се срещат само за да го използва.

Очевидно нямаше проблем. Хинде провеси крака от леглото и се наведе напред.

– Отлично, защото ще искам някои неща. – Едвард се усмихна обезоръжаващо и разпери широко ръце. – При това положение всеки печели.

– Да – каза Харалдсон и отвърна на усмивката му, убеден, че той ще спечели най-много. И Хинде би се съгласил, защото Харалдсон имаше и най-много да изгуби.

Две неща.

Оказа се, че Хинде иска две неща. Харалдсон ги нямаше у себе си, нито можеше да ги вземе от, Льовхага“, поне не и без да привлече куп нежелани въпроси. Ето защо той се върна в кабинета си и каза на Аника, че ще излезе за малко. Качи се в колата си и отиде в малкия търговски център.

Две неща. Две бързи посещения в два магазина. На връщане погледна покупките на предната седалка и се помъчи да разбере защо ги иска Хинде. Освен това се зачуди дали е неправилно и неетично да му ги даде. Реши, че не е. Бяха напълно безобидни продукти. Не беше като да даде на Хинде достъп до оръжие или нещо подобно. Едното беше обикновено лекарство, което се продаваше без рецепта, а другото – зеленчук. Вероятно кореноплодно растение. Харалдсон не беше сигурен.

Той спря на персоналното си място за паркиране, взе пликчетата и отиде право в крилото с максимална охрана. Едва се удържаше да не хукне. Имаше чувството, че е само на броени минути от разкриването на случая. Внимателно беше обмислил въпросите, които щеше да зададе на Хинде. Очевидно той щеше да му позволи два въпроса днес. Би трябвало да са достатъчно.

Пазачите отвориха вратата на отделението с максимална охрана и единият го придружи до килията на Хинде. Харалдсон беше пъхнал двете пликчета под тънкото си сако. Нямаше смисъл да предизвиква любопитство с това, че носи нещо на един осъден сериен убиец. Хинде все още седеше на леглото, където го беше оставил. Той изчака, докато вратата се затвори, и наруши мълчанието.

– Носиш ли ги?

Харалдсон извади пликчетата изпод сакото си и бръкна в едното. Приближи се до леглото и бавно, почти театрално сложи буркана от супермаркета на нощното шкафче.

Хинде го погледна и кимна.

– Какво искаш да питаш?

– Знаеш ли кой уби онези четири жени?

– Да.

– Кой?

Едвард затвори очи и пое дълбоко въздух. Опита се да скрие разочарованието си. Как беше възможно? Харалдсон имаше предостатъчно време да се подготви за срещата, както и възможността да се възползва максимално от въпросите, които задава. Тогава защо не попита „Кой уби четирите жени?“ като пръв въпрос. Хинде знаеше отговора. Новият директор потвърди мнението му за служителите в системата на затворите. Тази сфера не привличаше най-умните мозъци в обществото. Поне ако ставаше дума за онези, на които се разрешаваше да си тръгнат в края на работния ден. Хинде въздъхна. Нямаше предизвикателство. Беше скучно.

– „Кой“ е втори въпрос – каза той прекалено отчетливо и ясно.

Харалдсон изруга наум. Нещата не вървяха по плана. Първият въпрос трябваше да му даде име, а вторият – мястото, където полицаите щяха да намерят убиеца, след като Харалдсон ги уведоми. Беше проявил твърде голямо нетърпение. Сега щеше да получи само име. Но и това беше достатъчно. Повече, отколкото знаеха в „Риксморд“. Информацията пак беше важна. Той щеше да бъде човекът, решил случая.

Харалдсон извади пликчето от аптеката. Не знаеше много за съдържанието на шишенцето. Не беше употребявал това лекарство. Изглеждаше отвратително. Той се поколеба за момент с пликчето в ръка. Почувства се по същия начин, както когато беше дал снимката на Йени – глождещо безпокойство, че постъпва неправилно. Че прави грешка. Бързо взе решение и подхвърли шишенцето на Хинде.

– Кой ги уби?

Мълчание. Хинде внимателно огледа шишенцето и после вдигна глава. Изглежда искаше да забави отговора си като пред състав на съдебни заседатели в съдебна драма. Да засили напрежението.

– Един човек, когото познавам – отвърна той.

– Това не е отговор. – В гласа на Харалдсон прозвуча детинско разочарование, сякаш беше петгодишно хлапе, отворило шарен пакет само за да открие, че не е пълен с бонбони, а със зеленчуци.

Едвард повдигна рамене.

– Не съм виновен, че задаваш погрешни въпроси.

– Попитах те кой е той.

– Трябваше да попиташ за името му.

Мълчание. Хинде се наведе напред много преднамерено и сложи шишенцето на нощното шкафче. Харалдсон проследи с поглед движенията му. Очите му се спряха на шишенцето. Може би трябваше да си го вземе обратно. Хинде не го беше заслужил. Вярно, Харалдсон формулира лошо първия си въпрос, но Хинде беше извъртял втория.

– Искам и още нещо.

Харалдсон се съсредоточи. Искане, въпрос. Не беше късно да си тръгне победител.

– Какво?

– Искам утре да се обадя на Ваня Литнер от „Риксморд“.

– Защо?

– Искам да говоря с нея.

– Добре. Как е името на убиеца на четирите жени? – Харалдсон не го свърташе да седи на стола. Вече беше съвсем близо.

Хинде бавно поклати глава.

– Не ти се полагат повече отговори.

– Съгласих се да се обадиш на Ваня Литнер, нали? – Харалдсон не можеше да седи повече. Той стана и пристъпи към леглото. – Това заслужава още един отговор.

– Но ти ме попита защо искам да й се обадя. И аз отговорих. Честно.

Харалдсон се вцепени и съвсем оклюма. Беше попитал „защо“ съвсем инстинктивно. Дори не беше въпрос. Хинде очевидно искаше да говори с нея, иначе нямаше да иска разрешение да й се обади. Това не се броеше. Хинде мамеше. Но Харалдсон можеше да отвръща на ударите, когато се наложи. Сега му бяха хвърлили ръкавицата.

– Можеш да забравиш за телефонното обаждане – заяви той, наблягайки на думите си, като насочи пръст към Хинде, – ако не ми кажеш име.

– Не нарушавай обещанията си, Томас. Не и когато си ги дал на мен.

Изведнъж Харалдсон видя един различен Хинде, въпреки че той не беше помръднал нито един мускул, нито бе повишил тон. Очите му обаче потъмняха. В думите му прозвуча сила, каквато Харалдсон не беше чувал дотогава. В гласа му имаше заплаха. Смъртоносна заплаха.

Харалдсон изпита чувството, че последното, което бяха видели четирите жени, убити от Хинде, преди да умрат, е бил човекът, който в момента седеше пред него. Той се запромъква към вратата.

– Ще дойда пак.

– Винаги си добре дошъл.

Предишният Хинде се беше завърнал. Той спокойно се наведе напред и бързо скри в леглото шишенцето и буркана. Преобразяването му стана толкова бързо, че Харалдсон не беше сигурен дали изобщо го е видял да се случва, но погледът към настръхналите косъмчета на ръцете му потвърди, че се е състояло.

– Ще получиш името – тихо добави Хинде, – когато свършиш едно последно нещо.

– Какво? – промълви Харалдсон.

– Кажи „да“.

– На какво?

– Ще разбереш кога и на какво. Само кажи „да“. И тогава ще отговоря на един въпрос.

Харалдсон го погледна и излезе от килията. Не беше минало по плана. Съвсем не. Но той имаше още един шанс. Кажи „да“. Какво ли имаше предвид Хинде? Какво искаше от Ваня Литнер? Какво щеше да прави с нещата, които му занесе Харалдсон? Много въпроси. Твърде много, за да може да се съсредоточи върху „Льовхага“ 2014 г. Виждания и цели“.

Той реши отново да се възползва от гъвкавото работно време и да се прибере вкъщи. При Йени.