Жените, които го познаваха

8.

Били намери Ваня пред моравата. Тя стоеше с гръб към вътрешния двор и големите прозорци. Пред нея се простираше красиво окосената морава, която завършваше с две лехи, пълни с шарени цветя. Били не знаеше имената на растенията и предположи, че и Ваня не се интересува от цветята.

– Как вървят нещата?

Ваня се стресна. Не го беше чула, че идва.

– Убиецът не е оставил визитната си картичка, ако питаш това.

– Е, да... – Били отстъпи крачка назад.

Ваня осъзна, че отговорът й е бил малко груб. Въпросът на Били може би изобщо не беше свързан с работата. Той я познаваше добре и знаеше колко много мрази този вид престъпления. Не заради кръвта и сексуалното насилие. Беше виждала много по-лоши неща. Жертвата обаче беше жена.

Убита.

В собствения си дом.

Жените не трябва да бъдат изнасилвани и убивани в собствените си домове. Те и без това постоянно са уязвими където и да отидат. Трябва да се преоблекат, преди да тръгнат за дома си от нощен клуб или бар. Трябва да избягват подлези, паркове и безлюдни улици. Не трябва да слушат айпода си. Свободата на движенията и възможностите им за избор са ограничени. Те трябва да се чувстват спокойни поне в домовете си.

Отпуснати.

В безопасност.

– Открих нещо – каза Ваня, обърна се и тръгна към вътрешния двор. Били я последва. Те се качиха на верандата и минаха покрай четири плетени от ракита стола и маса със затворен зелен чадър в средата, които напомниха на Били повече за ресторант на открито, отколкото на обикновени градински мебели. Двамата се приближиха до два бели дървени шезлонга, където семейство Гранлунд сигурно се бе наслаждавало на залеза на слънцето на чашка питие. – Ей там. – Ваня посочи прозореца вляво. Били погледна и видя по-голямата част от партера. Торкел седеше и разговаряше с Рикард Гранлунд, а криминалистите проверяваха останалата част от къщата, но Ваня едва ли искаше да му покаже това.

– Кое? – попита Били.

– Там – повтори тя и пак посочи. Този път беше точна и той видя какво има предвид. Отпечатъкът върху перваза на прозореца беше пред него. Там имаше правоъгълна следа, голяма няколко квадратни сантиметра, с по-малка точка под нея, оградена от два полумесеца. Онзи вляво беше малко извит надясно, а вторият, вдясно – малко наляво, като скоби, затварящи други следи. Били веднага се досети какви са. Някой – вероятно убиецът – беше гледал през прозореца с чело и нос, долепени до стъклото, и беше свил в шепи ръце, за да засенчи очи от светлината, оставяйки секрет от мастните си жлези върху перваза.

– Висок е – отбеляза Били и се наведе напред. – По-висок от мен.

– Ако той е извършителят. – Ваня кимна към следите. – Това означава, че е можело да го видят от онези къщи ей там. – Тя посочи съседните сгради отвъд цветните лехи. – Някой може да го е забелязал.

Били се съмняваше. В средата на юлски ден. Съседните къщи имаха такъв вид, сякаш обитателите им бяха заминали на почивка. Няколко любопитни се бяха събрали на улицата или се бяха сетили, че имат по-важна работа в градината, когато дойде полицията. Този район се опразваше през лятото. Жителите имаха парите и времето да отидат в летните си вили, да плават с яхтите си или дори да пътуват в чужбина. Дали извършителят знаеше това? Разчитал ли беше на това?

Вероятно.

Те щяха да разпитат много хора от квартала. Ако убиецът беше пуснат да влезе, както предполагаше Били, той вероятно го бе направил през предната врата. Да почука на вратата на вътрешния двор би било странно и плашещо и шансовете му да влезе вътре биха намалели значително. В такъв случай сигурно беше минал по пътеката през градината. И там е бил на открито, но същото се беше случило и в предишните два случая и изобщо не им бе помогнало. Никой не беше видял нищо и никого. Никаква кола, никой, който да се държи странно в квартала, никой, който да моли да го упътят, не беше видян да се промъква, да минава с превозно средство или да се появява внезапно.

Нищо и никой.

Всичко беше абсолютно нормално в квартала, с малкото изключение, че една жена бе убита по особено жесток начин.

– Торкел иска да се върнем – каза Били. – Ако ни провърви, този път ще открием общ знаменател.

– Нуждаем се от късмет. Убиецът зачестява с ударите.

Били кимна. Между първото и второто убийство бяха изминали три седмици, но между второто и третото – само осем дни. Двамата тръгнаха по моравата, която приличаше на игрище за голф. Въпреки продължителния период на горещо, сухо време, не се виждаше нито една ивица пожълтяла трева. Ваня погледна колегата си, докато той вървеше с големи, леки крачки до нея с тъмносиния си суичър с качулка, носейки лаптоп в ръката си.

– Извинявай, ако прозвучах малко ядосано преди малко.

– Няма проблем. Очаквах да си ядосана.

Ваня му се усмихна. Лесно беше да се работи с Били.