Жените, които го познаваха

14.

– Още ли я дебнеш? – Стефан гледаше Себастиан с познато изражение, което казваше: „Знам за теб повече, отколкото ти знаеш за себе си, затова не ме лъжи“.

Себастиан мразеше това изражение.

– Аз не го тълкувам така.

– Стоиш пред блока й всеки ден. Следиш я из града, до работата й и до дома на родителите й. Как другояче го наричаш?

– Интересувам се от нея. Това е всичко.

Стефан въздъхна и се облегна назад на меката, светла тапицерия на фотьойла.

– Тя е моя дъщеря – осмели се да каже Себастиан като оправдание. – Трябва да го правя. Не мога да я оставя. – Той знаеше колко неубедително прозвучаха думите му и се зарадва, че не е споменал нищо за Троле.

Стефан поклати глава и се загледа през прозореца. Винаги стигаха до този момент. Ваня. Дъщерята, която Себастиан внезапно беше открил. Дъщерята, която не знаеше нищо и не й беше позволено да разбере. Или пък можеше? В това се състоеше надеждата. Това беше въпросът, на който Себастиан винаги се връщаше, рано или късно. Въпросът, който не можеше да подмине. Въпросът, с който постоянно се бореше.

Стефан разбираше проблема. Това беше като да събереш два противоположни полюса. Желанието, копнежът и потребността, от една страна, се сблъскваха с реалността, от друга, очевидно непримирими. Оттук произлизаха най-трудните проблеми. Стефан непрекъснато ги срещаше в работата си. Затова идваха пациентите при него – когато изведнъж осъзнаеха, че не могат да стигнат до отговори. Това беше човешко. Нямаше нищо странно. Необикновеното в тази ситуация беше, че човекът, който седеше срещу него, беше Себастиан Бергман. Стефан не беше очаквал, че той ще потърси помощ.

Себастиан му беше преподавател в университета. Всички в групата чувстваха известно нежелание да ходят на лекциите му. Те винаги бяха паметни, но още първия ден Себастиан даде ясно да се разбере, че той е звездата и че няма намерение да споделя светлината на прожекторите. Всеки студент, който поставеше под съмнение доводите му или опиташе да поведе критична дискусия по тезите и теориите му, беше унижаван и подиграван. Не само до края на лекцията, но и до края на академичната година и следването си в университета. Ето защо, когато Себастиан питаше: „Има ли въпроси?“, винаги следваше пълно мълчание.

Стефан Ларсон беше изключение. Той беше добре въоръжен за сблъсъците със Себастиан. Като най-малкия син на семейство университетски преподаватели, вечерите в дома му в Лунд го бяха подготвили за словесни двубои и Стефан често търсеше дискусии с умния, интелигентен, невъзможен човек, от когото мнозина се страхуваха. Освен това Себастиан напомняше на Стефан на големия му брат Ернст, който изпитваше същата непреодолима потребност да отстоява своето и често отиваше твърде далеч в битката да докаже, че е прав. Това беше най-важното за Ернст и за Себастиан – да докажат, че са прави. То ги правеше страховити интелектуални опоненти и много допадаше на Стефан. Той им осигуряваше опозицията, от която се нуждаеха, но никога не им даваше крайната победа. Връщаше се със следващ въпрос, и следващ, и следващ. Те търсеха финалния убийствен удар, но вместо това се въвличаха в дълга война на изтощение. Това беше единственият начин да се изправи срещу тях.

Да ги изтощи.

Една сутрин преди две години Себастиан чакаше Стефан пред вратата на кабинета му. Съдейки по изтощеното му изражение и измачканите дрехи, Себастиан, изглежда, беше чакал цяла нощ. По онова време той вече беше бледа сянка на предишната си личност. Беше загубил съпругата и дъщеря си в цунамито през 2004 година и оттогава бе въвлечен във все по-страшна спирала надолу. Нямаше ги лекциите и обиколките за представянето на книгите му, които бяха заменени с измъчени мисли, апатия и нарастващ проблем със секса. Себастиан каза, че няма към кого друг да се обърне. Никой. И те бяха започнали да се срещат, винаги според условията на Себастиан. Понякога минаваха месеци между сеансите, а друг път – само няколко дни, но никога не губеха връзка.

– Как мислиш, че ще се почувства Ваня, ако разбере? – попита Стефан.

– Ще си помисли, че съм ненормален. Ще съобщи за мен на полицията и ще ме намрази. – Себастиан млъкна за момент, преди да продължи: – Знам го, но тя е единственото, за което непрекъснато мисля... – Прошепна края на изречението. – Това е нещо съвършено ново. Свикнал съм да контролирам нещата.

– Нима? Искаш да кажеш, че преди да откриеш, че Ваня е твоя дъщеря, си контролирал нещата? Че гениалният ти план е бил да провалиш живота си напълно? В такъв случай, поздравления, ти определено успя. – Стефан се наведе напред. Това беше най-хубавото, че Себастиан му е пациент. Можеше да свали ръкавиците. Да го удари силно. – Ти не искаш да те напътствам. През целия ти живот хората са те оставяли да правиш каквото искаш. Аз не го правя. Ти загуби семейството си в цунамито, а сега си загубил самообладанието си. Напълно.

– Затова се нуждая от нея.

– Но Ваня нуждае ли се от теб?

– Не.

– Тя вече има баща, нали?

– Да.

– Тогава кой мислиш, че ще спечели, ако й кажеш истината, като се има предвид настоящата ситуация?

Себастиан мълчеше. Знаеше отговора, но не искаше да го изрече на глас. Стефан обаче чакаше и го каза вместо него.

– Никой. Нито ти, нито Ваня, никой.

Стефан се облегна назад. Изражението му стана по-радушно и топло.

– Не й казвай, Себастиан. – Гласът му стана по-топъл и задушевен. – Ти трябва да имаш свой живот, преди да можеш да станеш част от живота на някой друг. Престани да я следиш и си дай време да се изправиш на крака. И когато го направиш, може да поговорим за следващата стъпка.

Себастиан кимна. Стефан беше прав. Естествено.

Създай си живот, преди да споделиш живот.

Трезвомислещият, отегчителен Стефан в тази уютна, скучна стая беше прав. Това тревожеше Себастиан. Да мисли, че Троле е решението, може би бе погрешно, но беше лесно. По-лесно, отколкото да си създаде живот. И по-забавно.

– Ръководя група за консултации – продължи Стефан. – Събираме се два пъти седмично, довечера и утре. Мисля, че трябва да дойдеш.

Себастиан се втренчи изненадано в него.

– Аз? В група? ,

– Те са хора, които не са в състояние да продължат по-нататък по една или друга причина. Звучи ли ти познато? Дълбоко в душата си Себастиан се зарадва, че Стефан е измислил нещо толкова банално като групова терапия. Това го придвижи няколко крачки по-напред от мрачните мисли и ги изпълни с простодушно, разтоварващо раздразнение.

– Звучи невероятно познато и невероятно досадно.

– Искам да дойдеш.

– Не.

Себастиан стана, показвайки, че сеансът е приключил и че няма намерение да обсъжда повече въпроса.

– Настоявам да дойдеш.

Себастиан тръгна към вратата. Чувството на раздразнение беше страхотно. Зареждаше го с енергия. Наистина ли Стефан мислеше, че ще види Себастиан Бергман в някаква подсмърчаща, ридаеща група за взаимопомощ?

За нищо на света.

Той излезе и затвори вратата. Енергията го въодушеви и развесели. В края на краищата, днес можеше да свърши нещо.

Себастиан беше успял да стигне чак до сградите на университета във Фреската, когато зареждащото с енергия раздразнение се разсея. Той искаше да покаже на Стефан, че може да си създаде живот, но умората започваше да надделява.

Всичко започна в апартамента му в „Грев Магнигатан“ по-рано през седмицата, когато откри стар ръкопис на тричасова лекция, озаглавена „Въведение в профила на престъпника“. Беше най-отдолу под купчина вестници и други документи в кабинета му – стая, която никога не използваше. В момент на скука Себастиан изведнъж реши да разчисти. Не си спомняше кога е писал текста, но беше очевидно, че е преди бедствието, защото липсваше задушаващият цинизъм, който сега проникваше във всяка негова мисъл. Прочете го два пъти и остана смаян от себе си. Някога наистина умееше да пише добре.

Лекцията беше проницателна, информативна и увлекателна.

Той седя пред бюрото известно време, държейки в ръка материала. Да открие свой по-добър вариант беше странно, сюрреалистично чувство. След малко огледа стаята и изведнъж навсякъде откри знаци от по-добрия Себастиан. Дипломите на стените, книгите, изрезките от пресата, бележките, които някога си беше водил, думите, които някога бе писал. Кабинетът му беше пълен с купища доказателства за един друг живот. Той отиде до прозореца, за да избяга от спомените, и се вгледа в улицата долу, но остатъците от предишния му живот бяха навсякъде и си спомни как паркираше колата си точно там, срещу антикварния магазин. Едно време, когато имаше кола и къде да отиде.

След разговора със Стефан се бе почувствал въодушевен, почти вдъхновен. Прибра се право в апартамента си и влезе в кабинета, където започна да преравя купчините книжа, търсейки договора и името. Някой сигурно му беше поръчал тричасовата лекция. След малко намери два екземпляра на чернова на договор с Факултета по криминология на университета. Бяха от 7 март 2001 година и бяха свързани с три лекции на тема изготвянето на профил на престъпник. Той се помъчи да си спомни защо не беше изнесъл лекцията. През 2001 година беше на върха на играта. Сабине беше родена и с Лили живееха в Кьолн, затова вероятно беше решил, че има да прави по-важни неща. Договорите не бяха подписани, но другата страна беше университетски лектор на име Вероника Форс. Името не му беше познато. Декан на факултета. Той се обади във факултета. Бяха минали много години, откакто бе изпратила договора, но тя още работеше там. От телефонната централа го свързаха, но куражът му изневери и Себастиан затвори, преди Форс да има време да отговори. Той седна с ръкописа в ръка. Поне тя все още работеше там.

Себастиан спря на няколкостотин метра от сградата, в която се намираше Факултетът по криминология. Някой фантазьор с богато въображение я беше кръстил „Блок В“, вероятно защото беше третата сграда подред. Той огледа високите, синкави като труп постройки, които приличаха повече на част от някаква строителна програма от шейсетте години на XX век, отколкото на столичен храм на знанието, и изведнъж го обзеха съмнения. Наистина ли това ще има някакво значение? Себастиан се прокле за колебанието. Опита да се пребори с него. Щеше да влезе и да се срещне с Вероника Форс.

Идеята му беше елементарна. Като начало — няколко бързи лекции като гост. Малък стимул, разнообразие от ежедневието, което да го тласне в друга посока, далеч от жените през нощта и преди всичко, от Ваня през деня. Далеч от чувството, че е аутсайдер. Далеч от умствената нагласа, която го бе накарала да се обади на Троле.

Първите съмнения обаче се появиха, преди таксито да завие на източния паркинг. Чувството, че нищо не се е променило, го блъсна с всичка сила. Мястото беше същото. Той се беше променил. Щеше ли да проработи идеята му? Себастиан се помъчи да прогони мисълта, като се отправи целеустремено към „Блок В“, сякаш можеше да преодолее колебанието си с чисто физическа мускулна сила.

Към него се приближаваше група момичета – студентки, съдейки по възрастта им и учебниците, които носеха. Едната му напомни на Ваня с русата си коса. Вероятно беше по-млада от нея, но не много. Погледна момичето. Той стоеше пред „Блок В“ заради Ваня. Стефан беше прав. Себастиан се нуждаеше от собствен живот, ако иска да застане пред нея, както е редно, и да разкрие кой е. Може би да бъде приет. Вероятно не обичан, но определено приет.

Той се нуждаеше от собствен живот. Затова беше тук.

Почувства, че енергията се завръща.

Той влезе в „Блок В“.

В свят, който не беше посещавал много, много години.

Провървя му. Вероника Форс беше свободна и можеше да го приеме веднага. Служителката на рецепцията го поведе по дълъг коридор към малък, добре подреден кабинет с бюро и два стола.

Жената зад бюрото изглеждаше изненадана, когато Себастиан влезе. Той се усмихна, ръкува се с нея и без да го поканят, седна на стола срещу нея.

– Здравейте. Казвам се Себастиан Бергман.

– Знам. – Тя не му се усмихваше. Затвори папката, върху която работеше, и се втренчи в него. Той не можеше да разбере дали Форс е само изненадана, че го вижда, или и раздразнена. Това определено беше нещо.

– Вие ли сте Вероника Форс?

– Да – троснато отговори тя.

– Дошъл съм за лекцията, която планирахме преди известно време. – Себастиан извади договора от вътрешния си джоб и го сложи пред нея. – Това е подробно въведение към изготвянето на профил на престъпник.

Форс взе договора и го погледна.

– Но това е било преди десет години.

– Нещо такова. Помислих си, че може би все още проявявате интерес. Материалът е актуален. – Себастиан отново се усмихна колкото можеше по-мило.

– Шегувате ли се? – Форс махна очилата си за четене и го погледна.

– Не. Когато се шегувам, съм много по-забавен. Мога да бъда доста остроумен. – Той пак се усмихна. Тя – не. В очите й имаше нещо познато.

– Кажете ми една основателна причина защо да водя този разговор с вас. Все още ли се занимавате с изследователска работа? Изведнъж изчезнахте от лицето на земята, а сега се появявате и искате да уважим договор отпреди десет години.

Себастиан реши да престане да се усмихва. Тази тактика се бе оказала напълно неуспешна с жената, която гневно се беше втренчила в него. Тя започваше да го дразни. В края на краищата, Форс беше поискала услугите му. Експертното му мнение и богатите му познания. Той все още ги имаше. Малко уважение не би било излишно.

– Аз все още съм най-добрият специалист по изготвяне на профили на престъпници в Швеция. Мога да ви обещая, че няма да останете разочарована, макар напоследък да не съм много активен в академичния свят.

– А къде сте били активен? Публикували ли сте нещо от деветдесетте години насам? Работите ли? Правите ли нещо изобщо?

– Вижте, ако се съмнявате в способностите ми, мога да предложа лекция като гост, за да видите какво мога. Еднократно, така да се каже.

– О, да, вие сте свикнали с еднократните неща, нали?

Тонът й стресна Себастиан. Звучеше лично. Гневен. Може би обиден. Той я погледна, но пак не я позна. Дори очите й, които му се сториха познати преди секунда, не му говореха нищо. Напълняла ли беше? Или отслабнала? Подстригала ли беше косата си? Нямаше представа. Умът му работеше на пълни обороти. В нея имаше нещо. В онзи ядосан, леко писклив глас. Изведнъж в паметта му изплува неясен спомен. Твърде мъгляв, за да го проумее напълно, но Себастиан остана с убеждението че макар да не я помнеше, я беше виждал гола. На стълбище в Бандхаген. Бледият, замръзнал образ на отдавна отминал момент. Гола жена, която му крещи разярено на стълбище. Дали пък не й беше казал да върви по дяволите? Или пък тя му го беше казала?

Толкова лошо ли беше положението?

Вероника Форс скъса договора пред очите му и му показа среден пръст.

Да, положението наистина беше толкова лошо.

За съжаление.