Жените, които го познаваха

90.

Едвард Хинде седеше с кръстосани крака на леглото си. Със затворени очи. Спокоен. Дишаше равномерно.

Съсредоточен.

Отпуснат.

Вглъбен в себе си.

Веднага щом беше чул първите слухове за Ралф, които се разпространиха в отделението, той се бе заловил за работа. Беше споменал в близост до единия от надзирателите, че не се чувства добре и че ще се върне в килията да си почине. Влезе вътре, затвори плътно вратата, пъхна се под леглото и веднага започна да отвинтва капака на отдушника. Работеше бързо, съзнавайки, че това е най-слабата част на плана. Малко вероятно беше някой от другите затворници да се вмъкне неканен, но ако го стореше, това щеше само да го разсее, нищо повече. Отвореше ли вратата някой надзирател обаче, това щеше да е краят. Стресът на ситуацията му помогна. Едвард никога не беше махал капака за толкова кратко време. Бръкна вътре и извади вилицата, която беше откраднал от столовата вчера, и буркана, който му беше донесъл Томас Харалдсон.

Седемстотин и петдесет грама мариновано червено цвекло.

Хинде сложи капака, но не го завинти. Изправи се, пъхна вилицата в чорапа си и скри буркана с червеното цвекло под дрехата си. Това беше следващото рисковано начинание. Дори ако държеше ръцете си увити около стомаха си, сякаш го боли, нечие зорко око можеше да забележи буркана. Обаче нямаше друг начин. Той се приведе леко, излезе от килията и забърза към тоалетните.

Ръце около стомаха. Бързи, тътрещи се стъпки. Човек в бедствено положение.

Едвард влезе в една от кабинките, извади буркана и го сложи на ръба на умивалника. Измъкна дебела купчина тоалетни кърпи от кутията и ги разстла върху капака на тоалетната. След това отвори буркана, набоде няколко парчета с вилицата и ги остави да се оттекат, а после ги сложи върху хартиените кърпи и започна да ги мачка. Когато станаха на каша, той ги загреба с вилицата и ги напъха в устата си. Сетне повтори същото няколко пъти, докато изпразни буркана. Към края стана трудно. Седемстотин и петдесет грама червено цвекло беше повече, отколкото мислеше. Преди да излезе от тоалетната, Хинде взе буркана и изпи останалата течност. След това го изплакна с вода, отново го скри под дрехата си, пъхна вилицата в чорапа си и се върна в килията. Този път не си направи труда да скрие буркана, а го остави зад бюрото. Седна на леглото, подви крака под себе си и затвори очи.

Планиране. Търпение. Решителност.

Едвард седя на леглото един час. Роланд Юхансон би трябвало да е изпълнил задачата си във „Вестерас“ и да е готов за следващата мисия. Крайно време беше за втория етап.

Хинде бавно изпъна краката си, стана и пак се мушна под леглото, за да вземе шишенцето, което му беше донесъл Харалдсон.

„Ипекак“[2].

Двеста и петдесет милилитра.

Той отвъртя капачката и изпи съдържанието на две глътки. Вкусът не беше приятен, но това нямаше значение, защото нямаше да го задържи дълго. Преди да излезе от килията, Едвард реши, в края на краищата, да скрие в отдушника празното шишенце и буркана. Щеше да бъде глупаво да се издъни само защото го е домързяло и е проявил небрежност. Чувстваше обаче, че няма да има време да завинти капачката. Стомахът му къркореше. Отиде в общата стая, като се държеше за корема. Челюстите му бяха стиснати и почувства, че наистина се изпотява. Спря в средата на стаята.

Време за шоу!

Когато усети първите признаци, че стомахът го присвива, той се строполи на пода. Викайки от болка. Всички в стаята застанаха неподвижно и се втренчиха в него. Едвард се държеше за стомаха и се гърчеше на земята. Пое си дъх само за да може да изкрещи отново, но преди да успее да издаде звук, съдържанието на стомаха му изригна в силен водопад от повръщане. Затворниците най-близо до него отскочиха встрани от отвращение. Надзирателите, които бяха тръгнали към него, когато той се свлече на пода, спряха, без да знаят какво да направят. Всеизвестен беше фактът, че служителите на охраната знаят много малко за физическите оплаквания. Хинде разчиташе на това и дежурните днес не го разочароваха. Те нямаха представа какво да направят. Точно както беше планирал. Той повърна отново. С насълзени очи Едвард видя за свое огромно задоволство, че този път бе повърнал нещо гъсто и почти черно на цвят. Точно каквото трябваше на гъстота и цвят. Червеното цвекло бе имало време да реагира със стомашната му киселина и червеното оцветяване почти беше изчезнало. Ако не го помиришеш отблизо, беше невъзможно да го различиш от вътрешен кръвоизлив. Хинде прецени, че никой няма да поиска да си завре носа в онова, което сега повърна за трети път, вече не толкова обилно като преди. Единият надзирател говореше по радиопредавателя си и вероятно викаше помощ, а другият, изглежда, се чудеше как да стигне до Хинде, без да стъпи в съдържанието на червата му. Спазмите започнаха да отшумяват. Едвард дишаше през носа и погълна част от повърнатото, което бе полепнало там. Имаше вкус на червено цвекло и „Ипекак“. Той се преви на две и изкрещя от болка още веднъж, а после смени тактиката и се затъркаля наляво-надясно, хленчейки безпомощно. Единият надзирател дойде, приклекна до него и сложи ръка на рамото му. Хинде се закашля, сякаш борейки се със силна болка.

– Помогнете ми – немощно изстена той. – Моля ви, помогнете ми.

– Ще ти помогнем – отговори надзирателят.

Той изобщо не съзнаваше колко е прав.