Жените, които го познаваха

7.

Високият мъж даде на компютъра команда да разпечата всички снимки и принтерът реагира веднага с ефикасно бръмчене. Докато образите се появяваха на лъскавата гланцова хартия, мъжът създаде нова папка за снимките на екрана, копира я, влезе в защитена с парола уебстраница, идентифицира се като администратора и прехвърли папката. Уебстраницата имаше безличен адрес fygorh.se – произволна комбинация от букви, която не би се появила на челно място в списъка на никоя търсачка. Ако някой браузър случайно попаднеше на страницата, щеше да види само лошо разположен текст, който едва се чете на пъстроцветен движещ се екран. Текстът, който от време на време променяше цвета и шрифта си, се състоеше от откъси от книги, държавни разследвания, дисертации, други уебсайтове и напълно безсмислени параграфи без обособяване или разстояния между тях. Тук-там текстът беше прекъснат от странни рисунки и чертежи без видима цел. Приличаше на дигитален вариант на глупостите, които понякога може да се видят по автобусните спирки или разпределителните кутии за електричество, надраскани от някой, който не може да избере между всичките възможности на някое предложение и вместо това е решил да натъпче всичко на едно място. Никой не можеше да се съсредоточи много дълго върху сайта. Мъжът беше поискал статистиката за посещенията. От седемдесет и тримата души, които необяснимо как се бяха озовали там, човекът, който беше стоял най-дълго, бе успял да се задържи само една минута и двайсет и шест секунди. Мъжът искаше точно това. Никой не си беше направил труда да щракне на петата страница, нито да забележи малкия червен бутон в средата на статия със списък на сгради в Катринехолм. Щракнеш ли върху бутона, отваряше се нова страница, която искаше потребителско име и парола. След тази проверка за сигурност беше папката, която той току-що беше качил там. Папката имаше нищо неиздаващото име „3“.

Принтерът свърши работата си. Мъжът взе снимките, прелисти ги и ги преброи. Всичките трийсет и шест бяха там. Той извади голяма метална щипка и ги защипа за горния ръб. След това отиде в отсрещния край на стаята, където на стената беше заковано табло от талашит, и закачи щипката на гвоздей в горния десен ъгъл. Над гвоздея беше написана цифрата три, оградена с черно мастило. Той погледна най-горните снимки под номерата 1 и 2. Жени. В спалните си. Полуголи. Разплакани. Ужасени. Металната щипка в левия ъгъл държеше само трийсет и четири снимки. Мъжът не беше успял да направи още две. Преди акта. Беше твърде нетърпелив. Отклони се от ритуала. Това нямаше да се повтори. Втората партида беше пълна. Мъжът взе фотоапарата и направи снимка на таблото със зловещата изложба. Първият етап беше завършен. Той остави фотоапарата на бюрото и взе черната спортна чанта от пода до вратата.

Влезе в кухнята, сложи чантата на масата, дръпна ципа и извади опаковката от найлоновите чорапи, които беше използвал. „Филип Матиньо Ноблес 50 Камело“.

Както обикновено.

Както винаги.

Мъжът отвори шкафчето под умивалника и изхвърли опаковката. Върна се, извади найлоновото пликче с ножа, измъкна го и го сложи в умивалника. След това пак отвори шкафчето под умивалника и изхвърли окървавеното найлоново пликче. Затвори вратичката на шкафчето и пусна крана. Топла вода обля широкото острие. Засъхналата кръв започна да се отмива от метала и да изчезва в канала, бавно въртейки се по посока на часовниковата стрелка. Мъжът хвана ножа за дръжката и го обърна. Щом го изми от кръвта, той използва течен перилен препарат и четка, за да го почисти напълно. После внимателно избърса оръжието и го върна в чантата. Отвори третото чекмедже отгоре надолу до фурната и извади ролка с трилитрови пликчета за фризер. Откъсна едно пликче, остави ролката на мястото й, затвори чекмеджето, сложи пликчето до ножа и излезе от кухнята.