Жените, които го познаваха

66.

Били се изкъпа и си наля кафе. Погледна Ваня, когато се върна в кабинета, но тя дори не вдигна глава, когато той влезе, затова реши да не я безпокои отново. Надяваше се, че не му се сърди. Доколкото си спомняше, никога не се бяха карали. Понякога не бяха на едно мнение или спореха, но не се бяха карали. Били реши да не повдига въпроса и ако нещата се влошат, да й се извини. Не беше краят на света.

Той седна пред компютъра, включи го, сложи си слушалките и стартира музикалната услуга „Спотифай“ на мобилния си телефон, когато отвори текстови документ. Беше го написал снощи, когато не можеше да заспи. Беше нещо като план-конспект, начин да подреди мислите си. Описваше разследването от началото до сега. Идеи и теории. Не се беше опитвал да работи така преди. Искаше да провери дали ще стигне донякъде. Облегна се назад и прегледа написаното.

Едната вероятност беше, че някой убива бившите любовници на Себастиан и копира Хинде, но без да има връзка между убиеца и Хинде. Може би имитирането беше идея на някой луд, за да отмъсти на Себастиан.

Малко вероятно.

Защото Хинде беше замесен в убийствата по някакъв начин. Себастиан беше сигурен в това и Ваня определено имаше същото чувство след срещата в затвора. Затова можеха да предположат, че Хинде е замесен.

Той обаче нямаше как да е извършил убийствата. Това беше изключено. В такъв случай оставаха две вероятности.

Първата беше, че Хинде е накарал някого да го направи. По някакъв повод. Някой, когото е срещнал само веднъж. Казал му е, че иска всички жертви да имат нещо общо, обяснил е какво и после убиецът е действал сам. Проследил е Себастиан и така е открил Анете Вилен.

Възможно, но не много вероятно.

Проблемът беше, че убиецът се бе отклонил от метода си на действие при убийството на Анете Вилен. Жени от миналото на Себастиан изведнъж бяха изоставени заради последното му завоевание. Защо? Ако Хинде му беше дал списък със съответните жени, имитаторът би ли се отклонил от списъка? Би ли започнал да импровизира?

Пак възможно, но малко вероятно.

Единствената оставаща вероятност беше, че Хинде поддържа постоянен контакт с убиеца. Че по някакъв начин те обменят информация. На Били му стана ясно, че случаят е такъв, след убийството на Анете Вилен. Убиецът беше проследил Себастиан, беше видял Анете и бе съобщил на Хинде, който му бе заповядал да я убие. Или пък Хинде беше възложил на убиеца задачата да намери по-скорошна жена, така да се каже. За да стане очевидна връзката със Себастиан.

Вероятно, но за съжаление невъзможно.

Хинде нямаше контакт с външния свят. Или пък имаше? Били беше говорил с Виктор Бекман в „Льовхага“, който му беше дал детайлите за действията на Хинде в интернет през последните няколко дни. Били смяташе да започне оттам. Може би някой беше вмъкнал закодирана информация в уебстраниците, които посещаваше Хинде – код, който разбираше само той. Като в стар шпионски трилър.

Но в такъв случай, как отговаряше Хинде? Той не можеше да използва стаи за чат, да коментира или да прави каквото и да било от компютъра в библиотеката. Това означаваше, че има само една вероятност...

Някой потупа Били по рамото. Торкел. Били свали слушалките.

— Може ли да започнем? – попита Торкел.

Били събра купчината листове от бюрото си, стана и излезе. Ваня остана на мястото си, затвори очи за няколко секунди и разтри челото си с палец и показалец. Болкоуспокояващото хапче не беше помогнало. Тя издърпа чекмеджето и глътна още една таблетка. Изпи я с вече изстиналото кафе и излезе в коридора, където едва не се сблъска с Урсула. На няколко крачки зад нея се влачеше Себастиан. Ваня не му обърна внимание.

— Добро утро — каза тя на Урсула.

– Здравей. Изглеждаш уморена.

Ваня кимна, докато се опитваше да измисли подходящ отговор. Не искаше да разгласява за напиването си в средата на седмицата и избра приемливо обяснение за тъмните кръгове под очите си. Тревоги.

— Баба ми е болна.

– О, съжалявам – съчувствено каза Урсула. – Надявам се, че не е нещо сериозно.

– Не. Ана отиде да я види. Сигурно ще се обади...

Себастиан се подсмихна. Ана беше заминала. Напуснала беше града. Той мисли много за онова, което трябваше да направи. Ако беше допуснал грешка и вероятно довел убиеца до апартамента на Ана, най-добре щеше да бъде да поставят двама полицаи там да чакат извършителя. Да ги вкарат тайно вътре. Да кажат на Валдемар да излезе, за да изглежда така, че Ана е сама вкъщи, и после да чакат имитатора да дойде. Това щеше да бъде най-доброто, правилното, но беше невъзможно. Как можеше Себастиан да обяви, че Ана може да е следващата, когато жертвите имаха само едно общо нещо помежду си? Това беше изключено. Трябваше да разчита на Троле, който обаче не отговаряше на телефона. Цяла сутрин. Себастиан се тревожеше. Той извади телефона си и пак позвъни, докато вървеше след другите към Стаята, но Троле не отговори.

– Себастиан... – Торкел го погледна многозначително. – Готови сме да започнем.

Себастиан въздъхна и прибра телефона в джоба си.

Ваня взе едно от шишетата вода в средата на масата, отвори го и отпи жадно.

– И така – започна Торкел. – Бърза актуализация. Ваня?

Ваня бързо преглътна остатъка от водата и леко се закашля.

– Успях да изключа Родригес от кражбата на колата. Синият автомобил „Форд Фокус“ е бил откраднат два дни след като той пресичал магистрала Е4, без да гледа къде върви. Явно пиян като талпа.

– Нещо друго?

– Нищо повече за Родригес. Нищо не показва, че е замесен по някакъв начин.

Торкел кимна. Вероятна следа, която се оказа задънена улица. В разследването имаше много такива. Твърде много. Той се обърна към Били.

– Били?

Били изправи рамене и продължи да разсъждава на глас, започвайки оттам, откъдето беше прекъснат преди малко.

– Мисля, че някой помага на Хинде.

– Поздравления, Айнщайн. – Себастиан доближи ръце и бавно изръкопляска. – Очевидно е, че някой му помага, нали?

– Нямам предвид убийствата, а информацията. Контактът. Хинде получава помощ извън „Льовхага“.

Всички се наведоха напред. Заинтригувани. Съсредоточени. Предположението не беше революционно – хрумвала им беше тази идея, – но Били може би имаше друга гледна точка, която можеше да доведе донякъде.

– Говорих с Виктор Бекман, който отговаря за охраната в затвора – продължи Били. – На никого в отделението с максимална охрана не е разрешено да общува по интернет. На двама обаче е позволено да използват телефон. Разговорите им се записват. Имам разпечатки. – Той взе пет комплекта по петнайсет страници и ги раздаде на колегите си. – Имена, адреси, телефонни номера. Не са много. Единият обикновено звъни на приятелката си, а другият – на майка си. Има едно изключение, но нищо нередно. Трябва обаче да говорим с тях. Имам предвид хората, на които те се обаждат.

– Задължително. – Торкел вдигна глава от списъка, който току-що му бяха дали. – Ваня, ще се заемеш ли с това?

Тя трябваше да положи усилия, за да не покаже колко е изненадана. Светът се беше преобърнал наопаки. Били обсъждаше задълбочено случая, вярно, предимно по техническите аспекти, но все пак. Той си пробиваше път напред. А тя трябваше да общува с униформени полицаи и да говори с някакви хора. Главоболието й се засили.

– Разбира се – тихо каза, навела глава.

– Нещо друго? – попита Торкел, все още гледайки Били.

– Ако е някой от затвора, може да е служител, който работи там. Поисках списъци на персонала и ще ги съпоставя с информацията, която имаме.

– Предполагам, че никой от надзирателите в „Льовхага“ няма криминално досие?

Били повдигна рамене.

– Ти каза, че Хинде умее да манипулира хората. Той е във връзка с някого. Знам го...

– Откъде си толкова сигурен? – отново попита Себастиан, този път с искрено любопитство.

Били обясни разсъжденията си, че четвъртото убийство е различно.

Себастиан кимна. За серийния убиец е много необичайно да промени метода си на действие, а за един имитатор – немислимо. Освен ако Хинде не беше намерил някой слабохарактерен тип, когото може да контролира. Човек, за когото беше по-важно да доставя удоволствие на Хинде, отколкото да убива. Не беше невъзможно. Трябваше само да го открият. Торкел очевидно беше стигнал до същото заключение.

– Проучи персонала. Някой да ти помогне, ако трябва. Браво, Били. – Торкел се обърна към Урсула, която разпери ръце в красноречив жест.

– По отношение на доказателствата днес имаме толкова, колкото имахме и вчера. Или също толкова малко, в зависимост от това как искаш да погледнеш на нещата.

Торкел кимна, събра материалите, които беше донесъл със себе си, и онези, които му бяха дали, и се приготви да закрие съвещанието.

– Ами Себастиан? Няма ли да чуем за неговия принос? – Ваня почувства, че трябва да си го изкара на някого заради лошото си настроение и главоболието. И нямаше по-подходяща мишена от Себастиан Бергман. Тя се наведе напред и се втренчи предизвикателно в него. – Ти какъв принос имаш? Освен че вече не си сваляш гащите, надявам се?

Телефонът на Торкел иззвъня, преди той да има време да коментира гневния й изблик. Торкел предпочете да отговори на обаждането, тъй като знаеше, че Себастиан отлично може да се защити и сам.

Себастиан погледна спокойно Ваня. Да й каже ли, че се е опитал да предупреди някои от бившите си любовници? Че е направил всичко възможно да предотврати ново убийство? Че смята днес да седне до телефона и да се опита да се свърже с още няколко? Не. Донякъде защото колегите му щяха да искат да знаят кого е предупредил и донякъде защото щяха да си помислят, че е невероятно глупаво да започне да посещава тези жени, когато може би някой все още го следи. Не искаше обаче и да търпи повече обиди. Той беше силно разтърсен от случилото се и Ваня се възползваше максимално. Никакво съчувствие, само презрение. В момента не му пукаше коя е тя. Време беше Себастиан Бергман да възкръсне от пепелта.

– Наистина не съм си свалял гащите. Може би смъкнах ципа си и лъснах малко бастуна, но предполагам, че нямаш нищо против?

Ваня му хвърли убийствен поглед и уморено поклати глава.

– Мразя те.

– Знам.

Торкел приключи телефонния разговор и се обърна към групата, без с нищо да показва, че е чул размяната на реплики.

– Открита е кола. Изгоряла. Син „Форд Фокус“.

– Къде?

Ваня, Били и Урсула веднага скочиха.

– В каменоломна в Бро. Имаме указания за мястото.

– Да тръгваме.