Жените, които го познаваха

78.

Утрото беше всичко, което Харалдсон се надяваше да бъде.

Будилникът иззвъня в шест и двайсет и той веднага стана. Йени спеше дълбоко в своята половина на леглото. Харалдсон тихо затвори вратата на спалнята, нахлузи тениска и долнище на анцуг и слезе долу. Чувството, което изпита, когато тръгна към банята, му напомни за вълнението, когато беше малък и очакваше Коледа или рождения си ден. Преливащ от щастие, знаейки, че предстои идеален ден. Той влезе в банята, изкъпа се набързо и после отиде в кухнята. Първо разтопи шоколад на водна баня, а след това потопи ягодите, които беше купил по пътя към дома си вчера. Сложи ги в чиния, за да се втвърди шоколадът, и извади тостера и тигана. Препече филии и изпържи бекон. Наряза пъпеша. Счупи четири яйца, добави мляко и ги изпържи в масло. Препече още хляб. Включи чайника и сложи пликче чай в чаша. Извади сирене и сладко от малини от хладилника. Нареди всичко върху най-големия поднос, който имаха. Почувства се много доволен от себе си и провери дали всичко е както трябва. Накрая отиде до колата и отвори жабката. Извади малка червена кутийка. Пръстен. Златен, с диамант и два рубина. Сутринта след сватбата не беше подарил нищо на Йени. Не знаеше, че това се очаква от него. Приятелките й и неговите колежки много се изненадаха, като чуха, че Йени не е получила нищо. Или както се изрази Маргарета от полицията във Вестерос: „Значи Йени се е оказала без нищо след първата брачна нощ“. Сякаш фактът, че е спечелила Томас за съпруг, не се броеше. Йени не спомена нищо. Не отрони нито дума на разочарование и не намекна, че й липсва традиционният подарък. Сега обаче той щеше да й го даде. С пет години закъснение. Но по-добре късно, отколкото никога.

Харалдсон забърза към къщата и сложи малката червена кутийка върху подноса. Идеално. Взе подноса и се качи горе.

Йени беше будна, когато той влезе в спалнята. Усмихна му се.

Много я обичаше.

– Честита годишнина, скъпа – каза Харалдсон, остави подноса на пода и се наведе да я целуне. Тя уви ръце около врата му и го придърпа по-близо до себе си.

– Честита годишнина и на теб.

– Направих закуска.

– Знам, чух те. – Йени го целуна.

Той взе подноса, а тя оправи възглавниците и ги нареди до стената. Двамата седнаха един до друг в леглото и изядоха закуската. Харалдсон слагаше ягоди в устата й. Йени много хареса пръстена.

Точно както очакваше, той закъсня за работа.

Аника вече беше там, когато Харалдсон пристигна. Естествено.

– Съжалявам, че закъснях – каза той, докато, подсвирквайки си, влезе в кабинета й. – Днес имам годишнина от сватбата.

Разбира се, не беше необходимо да се извинява на Аника. Направи го само за да спомене факта, че празнува нещо. Искаше всички да знаят. Аника прояви слаб интерес.

– Разбирам. Честито.

– Благодаря.

– Виктор се обади преди малко – продължи тя. – Изпратил е имейл и настоява за отговор колкото е възможно по-скоро.

– Какво пише?

– Можеш да го прочетеш – отвърна Аника и кимна към кабинета му. – На компютъра ти – добави тя за по-сигурно.

– Би ли го разпечатала? Така ще стане по-бързо, защото компютърът ми още не е включен.

– Добре.

– Хубаво. Ще ми донесеш ли разпечатката, моля?

Без да дочака отговор, Харалдсон влезе в кабинета си, съблече сакото си и седна зад бюрото. Включи компютъра и отвори „Льовхага“ 2014 г. Виждания и цели“. В същия момент на вратата почука Аника, влезе и му даде разпечатката.

– Благодаря.

Харалдсон остави папката настрана и прочете имейла.

Драги Томас,

По въпроса с телефонното обаждане на Едвард Хинде, което ти си разрешил вчера. (Между другото, това е нещо, което трябва да обсъдим. Предпочитам да се консултираш с мен, когато има промяна в правилата за охрана на някой затворник.) Обаждането тази сутрин очевидно означава, че днес от „Риксморд“ ще дойдат да говорят с него. За мен това не е проблем, но както винаги, ти ще трябва да одобриш заповед за посещение.

Искрено твой,

Виктор Бекман

Харалдсон отново прочете имейла. Хинде се беше обадил на Ваня Литнер и сега тя щеше да дойде в, Льовхага“. Днес.

Това не беше хубаво.

Никак не беше хубаво.

Той стана и бързо излезе от кабинета си.

Едвард Хинде седеше на обичайното си място на горния етаж в библиотеката, когато чу стъпки по стълбите. През него премина вълна на раздразнение. Новият затворник ли беше? Ако беше така, Едвард трябваше да поговори с Игор да обясни на новопостъпилия, че има правила, които трябва да спазва. Правилата на Хинде.

Не беше обаче новият затворник, а Томас Харалдсон. Едвард затвори книгата за Наполеон и я остави настрана. Харалдсон кимна на надзирателя, който стоеше малко встрани, придърпа стол и седна срещу Хинде, а после се наведе над масата с нетърпеливо изражение на лицето.

– Искам да бъда там – прошепна той.

Едвард не знаеше дали защото се намираха в библиотека, или за да не ги чуе надзирателят. Нямаше значение.

– Къде? – искрено се учуди той.

– Искам да бъда там, когато говориш с Ваня Литнер.

– Не мисля.

– Това не подлежи на преговори. Ще бъда там. — Харалдсон наблегна на думите си, като посегна да удари с юмрук по масата, но спря на сантиметър от повърхността. Защото бяха в библиотека, предположи Хинде. Нямаше причина Харалдсон да се притеснява, че надзирателят ще чуе тупване от тяхната посока.

– Не мисля – спокойно повтори Едвард.

– В такъв случай няма да ти позволя да говориш с нея.

Очите на Хинде помръкнаха, но Харалдсон беше подготвен за това. Беше обмислил довода си.

– Не съм обещавал, че ще ти разреша да се срещнеш с нея – самодоволно заяви той. – Казах, че може да се обадиш по телефона, не че може да я видиш. Това ще ти струва един отговор.

Едвард си представи как става, бързо се навежда напред, сграбчва главата на Харалдсон и я удря в масата. Преди директорът на затвора или надзирателят да имат време да реагират, той се видя как заобикаля масата, дръпва назад главата на Харалдсон, слага длани на слепоочията му и завърта. Дори чу звука от прекършването на врата.

Колкото и примамлива да беше картината, Хинде нямаше да го направи. И все пак време беше да покаже кой командва парада.

– Виждаш ми се амбициозен човек, Томас – тихо каза той, но с напрегнатост, която правеше въздействаща всяка сричка. – Поправи ме, ако греша, но мисля, че тази длъжност означава много за теб.

Харалдсон кимна. Не се почувства много удобно от посоката, в която се насочваше разговорът.

– Твоите... подаръци са в килията ми – продължи Едвард. — Как ще обясниш на управителния съвет, че внасяш тайно разни неща за мен?

– Ще отрека.

– И някой ще ти повярва?

– На мен ще повярват повече, отколкото на теб.

Хинде остана неподвижен, с изключение на веждите, които въпросително се стрелнаха нагоре.

– Нима?

– Да. – Харалдсон погледна в черните му изпитателни очи и изпита желание да бъде толкова сигурен, колкото се надяваше, че е прозвучал гласът му.

– Значи ако разкрия нашето малко споразумение, че ти казвам всичко, което знам, в замяна на някои неща, които искам, те ще повярват на теб, не на мен?

– Да. – Харалдсон разбра по гласа си, че желанието му няма да се изпълни.

– И как ще обясниш нещата, които имам? – попита Едвард с абсолютно нормален тон, който остро контрастираше на напрегнатостта на погледа му.

– Дал ти ги е някой друг.

– И си готов да заложиш цялата си кариера на това?

Харалдсон не отговори. Чувстваше се като шахматист, на когото е останал само царят, а съперникът му изведнъж е придобил още една царица.

– Ако не ти повярват, не само ще загубиш работата си, но може и да си зад решетките, когато се роди бебето.

Харалдсон скочи и без да пророни нито дума, слезе по стълбите. Хинде се ухили. Планът вървеше добре.

Харалдсон ядосано се върна в кабинета си. Нещата изобщо не се бяха развили по плана му. Сега трябваше да одобри заповедта за посещение. Хинде щеше да се срещне с Ваня Литнер без него. Харалдсон обаче щеше да се погрижи да говори с нея веднага след това. Да я принуди да му каже какво се е разкрило по време на срещата. Можеше да го направи. Това беше неговата институция. Неговите правила.

За момент му хрумна да отиде в килията на Хинде и да вземе снимката на Йени, буркана и шишенцето. Но какво щеше да обясни, ако някой го завари в празната килия? Внезапен обиск? Не можеше да го направи сам. Това не му беше работа. Само щеше да изглежда подозрително. А ако не намери нещата? Не, най-добре беше да разреши на Хинде срещата и после да притисне Ваня за информация. Не беше идеалното решение, но смяташе, че информацията ще е ключът. Ваня щеше да докладва на Торкел. Харалдсон можеше незабавно да съобщи на по-високо място. Все още имаше надежда.

Денят пак можеше да е прекрасен.