Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Карлос бе започнал вече своя лов и работата вървеше много успешно. В първите два дни той повали най-малко двадесет бизона, които хората му пренесоха в лагера. Сам той и Антонио гонеха и поваляха бизоните, а двама от пеоните одираха животните, изрязваха месото и то занасяха в лагера. Тук третият пеон приготвяше от него пастърма, като го нарязваше на тънки ивици и го сушеше на слънце.

Ловът обещаваше добра печалба. Карлос щеше да приготви толкова tasajo104, колкото би могъл да отнесе, извън голямото количество кожи; а и двете стоки се търсят много в градовете на Ню Мексико.

Но на третия ден ловците забелязаха промяна в държането на бизоните; те станаха изведнъж плашливи и предпазливи. Цели стада от време на време пробягваха изплашено край ловците, като че ли някой ги преследва. Не бяха подплашени от Карлос и другаря му. Какво ги караше сега да бягат?

Карлос предположи, че някое индианско племе е излязло насам за лов на бизони.

Предположението му се оказа вярно. Той се изкачи на един хребет, отгдето се откриваше гледка към прекрасна долина, и погледът му спря на индиански бивак.

Състоеше се от петдесетина колиби, наредени като шатри край склона с лице към потока. Бяха конусообразни, построени от забити в кръг пръти, събрани на върха и покрити с бизонови кожи.

— Вакойски колиби! — каза ловецът, щом ги зърна с опитното си око.

— Как позна, господарю? — запита Антонио, чиято опитност беше много по-малка от тая на господаря му, израснал из прериите.

— Как ли? — отговори Карлос. — Ами по самите колиби.

— Аз бих ги взел за бивак на команчи — каза метистът. — Същите колиби съм виждал у изтребителите на бизони.

— Не, Антонио — отвърна господарят му. — У команчите прътите на колибата, които се събират горе, са покрити и на върха с кожа, та не оставят изход за пушека. А виждаш, че тука не е така. Тези колиби са на ваксите; вярно е, че те са съюзници на команчите.

Така беше наистина. Макар и да се приближаваха при върха, прътите не се събираха съвсем, а оставяха отвор за Дима. Така че колибата беше не завършен, а пресечен конус и по това се отличаваше от колибите на команчите.

— Ваксите не са враждебни към нас — каза ловецът на бизони. Мисля, че няма защо да се страхуваме от тях. Сигурно ще са готови да търгуват с нас. Но къде са? въпросът се дължеше на това, че ловецът не забеляза около колибите никакво живо същество — ни мъж, ни жена, ни дете, ни животно! А лагерът не беше изоставен. Индианци не биха изоставили такива шатри или поне хубавите кожени покривала! Не, собствениците трябва да са наблизо; сигурно са на лов за бизони из съседните хълмове. Ловецът отгатна. Докато гледаха с другаря си към бивака до ушите им достигнаха гръмки викове и след миг няколкостотин конници се появиха на едно възвишение в прерията и се насочиха насам. Яздеха бавно, но по запъхтените и запенени коне личеше, че току-що са изоставили по-тежко занимание. Зад тях се появи нова, още по-многобройна група коне и мулета, отрупани с големи кафяви товари — бизоново месо, загърнато в рошавите кожи. Водачи на кервана бяха жени и момчета, а по-назад вървяха тълпа кучета и кресливи деца.

Индианците дойдоха към бивака си от противоположната посока, така че отначало не забелязаха Карлос и другаря му.

Но едва се бяха пръснали между колибите, когато едно зорко око съзря двете глави, които се подаваха над хребета. Чу се предупредителен вик и всички слезли от конете ловци се озоваха веднага на седлата, готови да действуват. Един-двама препуснаха към кервана, който не беше стигнал още в бивака, а други яздеха насам-натам, явно разтревожени.

Опасяваха се навярно, че са издебнати от своите заклети врагове панеите.

Карлос ги отърва скоро от тези опасения. Като пришпори коня си и стигна до билото на хълма, той застана така, че да бъде добре забелязан от индианците. Няколко знака, които той умееше отлично да даде, и гръмогласно извиканата дума „amigo“105 възвърнаха доверието им. Тогава един младеж тръгна с коня си нагоре по хълма. Когато наближи достатъчно, за да могат да го чуят, той ги поздрави и ту със знаци, ту с някоя испанска дума успяха да се разберат с Карлос. След това индианецът препусна обратно; но подир малко се върна и покани в бивака ловеца на бизони и другаря му.

Карлос прие, разбира се, любезната покана и след няколко минути двамата с Антонио ядяха прясно бизоново месо и разговаряха най-приятелски с новите си познайници.

Вождът — личен мъж, който се радваше очевидно на голяма почит — прояви особена дружелюбност към Карлос и много се зарадва, когато чу, че нашият ловец имал голям запас стоки. Той обеща да посети на другата сутрин неговия лагер и да позволи на племето си да търгува. Както бе предположил ловецът на бизони, те бяха вакои — благородна индианска раса, едно от най-почтените племена из прериите.

Карлос се завърна в лагера си в много добро настроение. Щеше да размени стоките си за мулета — така обеща вождът, — а и те бяха една от главните цели на пътуването.

На сутринта, както бе уговорено, индианците дойдоха начело с вожда си и малката долина, дето ловецът на бизони бе разположил своя бивак, се изпълни с мъже, жени и деца.

Разтвориха вързопите, изложиха стоките и целият ден мина в непрекъснато търгуване. Купувачите бяха съвсем честни. Когато се стъмни и те си отидоха, на Карлос не бе останало нищо от стоката; но в замяна накрай долината беше завързана за колове великолепна „mulada“106 от тридесетина мулега, собственост на Карлос, ловеца на бизони. Не беше изразходвал зле осемте си унции.

Мулетата щяха не само да му носят добра печалба след завръщането, но всяко щеше да му занесе още сега пълен товар бизонови кожи и тасахо.

Пътуването се очертаваше наистина успешно; и през ума на Карлос почнаха да се нижат вече мечти за бъдещо богатство и надежда, че някой ден ще може да поиска с право ръката на прекрасната Каталина.

Щом е рико, мислеше си той, и дон Амбросио дори може да благослови предложението му. Сънят на Карлос, ловеца на бизони, беше сладък тази нощ, а сънищата му — приятни!