Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА

„Донесенията“ на Антонио биха могли да пробудят дълбоки опасения у ловеца на бизони — дори страх, ако той можеше да изпита такова чувство. Засега те само засилиха предпазливостта му и насочиха цялото му внимание към това, как да се запази.

Ако се касаеше за открита борба, дори с двама яки мъже като тия, които го гонеха, би се безпокоил по-малко за изхода; но той знаеше, че колкото и да са силни, тези негодници няма да го нападнат, без да си осигурят някакво предимство. Ще направят всичко възможно да го издебнат, когато е заспал или изобщо да го заловят неподготвен. Трябваше да се предпазва следователно от тяхната хитрост.

Той яздеше бавно към дола, като мислеше през всичкото време за жълтия ловец и другаря му.

„Трябва да знаят пещерата — мислеше си той. — Вчерашното проследяване е доказателство, че подозират нещо. Сигурно са чули за станалото напоследък, преди да дойдат насам. Някой пастир из прериите им е разправил всичко; а после? Навярно са избързали да отидат в мисията. Ха! Та нали падре Хоакин завел момчето в пресидия? Разбирам … разбирам … падрето е покровителят на тия негодници. Те са му казали нещо, иначе защо ще отиде той толкова рано в пресидия? Да занесе новините от тях … И Робладо тръгва веднага да ги търси! Ясно … ясно … открили са скривалището ми!“

След малко:

„Ами ако са отишли в дола, докато ме нямаше? Да видя! Да, имали са достатъчно време да заобиколят, ако са тръгнали наскоро след срещата с Робладо. Момчето мисли че са тръгнали веднага. Ей богу, трябва да бъдат вече там!“

При тази мисъл ловецът на бизони дръпна поводите на коня, после наведе глава и погледна над шията на животното напред в тъмнината. Стигнал бе вече до устието на каньона, почти по същата пътека, по която бе излязъл оттам, но луната беше зад плътни облаци и не осветяваше вече с лъчите си тъмния дол.

„Те ще се йзхитрят — помисли той — да навлязат в каньона до най-тясната му част и да ме чакат да изляза от пещерата. Там ще ме издебнат много лесно. Ами ако са вече в каньона?“

Той се замисли при това предположение и продължи:

„Ех, и да са! Ще продължа пътя си. Сиболо тича на един изстрел пред мене. Ако са се скрили така, че той да не ги открие, трябва да са много по-хитри, отколкото ги мисля; а аз не смятам тия негодници за глупци. Ако Сиболо ги открие, ще мога да препусна толкова бързо, че не ще могат да ме достигнат с пушките си.“

— Тук, Сиболо!

Кучето, спряло няколко крачки по-напред, се върна тичешком и загледа господаря си в лицето. Ловецът му даде някакъв знак и каза само:

— Карай!

При тази дума кучето подскокна и почна да тича насам-натам на двеста ярда пред господаря си. Конникът тръгна след него.

По този начин стигна до едно място, гдето двете стени се приближаваха дотолкова, че каньонът нямаше повече от сто ярда ширина. И от двете страни в подножието на скалите бяха пръснати едри откъртени канари, които можеха да скрият не само хора, но дори коне.

„Това място — помисли Карлос — могат да изберат за подлото си нападение. Биха могли да ме улучат и от двете страни от половин разстояние. Но Сиболо не дава никакъв знак… Ха!“

Възклицанието му бе остро и кратко. Предизвика го тихото джафкане на кучето. То бе открило следата на жълтия ловец и другаря му там, гдето бяха прекосили дола към средата му. Луната бе изгряла пак из облаците и Карлос видя, че кучето хукна нагоре из камънака към входа на пещерата! Господарят му щеше да го повика назад, защото то не беше огледало пръснатите камъни, а докато кучето не стори това, той чувствуваше, че е опасно да върви по-нататък; но бързината, с която то се втурна напред, показваше, че е открило нова следа. И ловецът допусна, че враговете му може ха да са в самата пещера.

Тази мисъл бе току-що минала през ума му, когато кучето изджафка няколко пъти последователно. Макар и да не го виждаше, господарят му знаеше, че то е наближило вече входа на пещерата и е надушило нова следа.

Карлос спря коня и се ослуша. Не смееше да продължи по-нататък. Не смееше да повика кучето. Ако наблизо имаше някой, този човек непременно би чул гласа му. Размисли, че ще е най-добре да почака, докато кучето се завърне или покаже с нападение какво е открило. Възможно е най-после да е някаква мечка или друг звяр.

Ловецът на бизони седеше безшумно на седлото си — готов все пак за внезапно нападение. Вярната му пушка беше до бедрото му и той се бе погрижил вече за кремъка и напълването й. Ослушваше се във всеки звук, а очите му пронизваха тъмните гънки на дола напред и встрани.

Тази несигурност трая само няколко минути, после откъм дъното на дола се чу шум, който накара ловеца да трепне на седлото. Приличаше на давене между кучета и Карлос помисли за миг, че Сиболо може да се е нахвърлил върху някоя мечка! Но тази измама трая само миг, защото острият му слух долови веднага гласове на повече кучета; а в яростната олелия той различи плътния лай на испански копой.

Положението му стана изведнъж ясно. Враговете го чакаха в пещерата, защото той беше сигурен, че шумът идва оттам!

Първата му почти несъзнателна мисъл бе да пришпори коня си и да препусне вън от каньона. Все пак почака малко и се ослуша.

Ръмженето на давещи се кучета продължаваше, но всред техния лай Карлос различи човешки гласове, които говореха бързо и тихо на кучетата и помежду си.

Борбата спря като че внезапно, защото кучетата млъкнаха само испанският копой се обаждаше с плътния си, силен глас. Но след миг и той млъкна.

От това затишие Карлос разбра, че Сиболо е убит на място или, нападнат от хора, е избягал в друга посока. И в двата случая беше безполезно да го чака. Той знаеше, че ако е живо, кучето ще го проследи и настигне. Затова, без да се бави повече, обърна коня си и препусна обратно към изхода на дола.