Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

В същото време един човек се разхождаше насам-нататък по асотеата. Не беше от стражата, при все че на два противоположни ъгли на сградата можеха да се видят двама часови с карабини — главите и плещите им се подаваха едва-едва над зъбчатите стени на бойните кули.

Този, който се разхождаше, беше офицер, а тази част от асотеата, гдето се намираше, беше покрив на офицерските жилища и бе отделена от останалата част със стена, достигаща до парапета на кулата. Освен това тук беше свещено място, недостъпно в обикновени дни за войнишките нозе. То беше „горната палуба“ на пресидия.

Офицерът беше в официална униформа, при все че не бе служебно време и място; но от пръв поглед към вида и кройката на униформата му всеки би се уверил, че има пред себе си елегантен военен, който обича да се явява навсякъде и всякога нагизден. Изглеждаше, че той харесва своите златни нашивки и яркоцветно сукно, както паунът красивите си пера. От време на време прекъсваше разходката си, поглеждаше лачените ботуши и стойката на нозете си или втренчваше поглед в скъпоценностите, отрупали тънките му бели пръсти.

Не беше нито красавец, нито герой; но това не му пречеше да си въобразява, че е и едното, и другото — съчетание от Марс и Аполон.

А беше просто полковник от испанската армия и комендант на пресидия; защото човекът, който се разхождаше на асотеата, беше самият Вискара.

Макар и доволен от външността си, личеше, че н е е доволен от нещо друго. По лицето му имаше сянка, която не можеше да се разсее дори от вида на лачените ботуши и млечнобелите ръце. Някаква неприятна мисъл потискаше съзнанието му, като го караше да трепва неволно от време на време и да СЕ оглежда неспокойно.

— Ех, това беше само сън! — си казваше той. — Защо да мисля за него? Беше само сън!

Той бе навел глава, докато изричаше тия думи, а когато я вдигна пак случаят отведе погледа му към Nina perbiba. Не, не беше случаят; защото Nina perbiba. беше част от съня му, а очите само следваха мисълта.

Щом погледна скалата, той трепна, като че бе зърнал някакъв страхотен призрак, и побърза да се залови за парапета. Лицето му побледня внезапно, устата се отвори, гърдите се издигаха в ускорено, тежко дишане.

Какво бе предизвикало тия признаци на дълбоко вълнение? Дали видът на конника, застанал до самия край на скалата, на фона на бледото небе? Но с какво би могла тази поява да ужаси коменданта — защото той беше наистина ужасен? Чуйте го!

— Господи, господи! Той е! Очертанията на коня … самият той … точно както изглеждаше … Той е! Страх ме е да го погледна! Не мога… — и офицерът отвърна за миг лице, като го скри в ръцете си.

Но само за миг; след това погледна пак нагоре. Не любопитство, а силата на страха привлече отново погледа му нататък. Конникът бе изчезнал. Ни кон, ни човек, нищо не прекъсваше очертанието на скалите!

— Сигурно пак съм сънувал! — промълви той, като продължаваше да трепери от страх. — Сигурно пак съм сънувал. Там нямаше никой … А най-малко … Как би могъл … Та той е на стотина мили оттук! Самоизмама! Ха, ха, ха! Какво става с мене? Снощният ужасен сън замая ума ми. CararrJba! Няма да мисля вече за него.

При тия думи той започна да се разхожда по-бързо, като смяташе, че по този начин ще може да се отърве от неприятните си размишления. При всяко обръщане обаче погледът му търсеше скалата и се плъзгаше с явна уплаха към ръба й. Но не видя вече призрачния конник и започна пак да се успокоява.

По каменните стъпала на ескалерата141 се чуха стъпки. Някой се изкачваше към покрива.

В следния миг се показаха плещите и главата на един мъж: и капитан Робладо излезе на асотеата.

Поздравът, разменен с Вискара, показва, че това е първата им среща днес. И двамата бяха станали всъщност неотдавна; но за такива важни личности не беше много късно. Робладо току-що бе закусил и идваше на асотеата да изпуши една хаванска пура.

— Ха, ха, ха! — разсмя се той, докато палеше пурата си. — Какъв смешен карнавал беше! Ей богу! Едва можах да се измия от боята; а гласът ми не ще може цяла седмица да се оправи от крясъците! Никоя девойка не е била ухажвана и спечелена по такъв романтичен, необикновен начин! Нападение над овчари… отвличане и разгонване на овце, гдето им видят очите… отвличане и избиване на добитък, като в кланица … поваляне на старица … изгаряне на ранчо … три дни поход напред и назад … предрешаване като индианци… рев до прегракване… И цялата суматоха за някаква селска девойка — дъщеря на всеизвестна вещица! Ха, ха, ха! Прилича на глава от източен епос — за Аладин например, — само че девойката не е освободена с магия или от някой странствуващ рицар. Ха, ха, ха!

Думите на Робладо разкриват това, което е вече може би отгатнато — че неотдавнашните нашествия на „индианците“ бяха извършени от самия него и Вискара, за да прикрият отвличането на сестрата на ловеца. Индианците, които бяха откарали овцете и добитъка … нападнали асиендата на дон Хуан … подпалили ранчото и отвлекли Росита… бяха полковник Вискара, неговият офицер капитан Робладо, сержантът Гомес и един войник на име Хосе — друг любим довереник на коменданта.

Бяха само четиримата, защото сметнаха, че са достатъчно за отвратителното дело; а мълвата и страхът ги направиха предпазливи. Освен това колкото по-малко хора знаеха тайната, толкова по-добре. Това се дължеше на благоразумието или хитростта на Робладо.

Те бяха взели също така хитро предпазните мерки. Играта бе изиграна от начало до край с обмисляне и изпълнение, достойни за по-добра цел. Най-напред бяха нападнати овчарите по платото, за да се повярва, че наблизо има враждебни индианци. Пресидият изпрати разезди на разузнаване и все за заблуждение издаде възвания към жителите да бъдат нащрек. Последвалото внезапно нападение върху добитъка беше ясно доказателство, че в долината са идвали индианци. С този грабеж отвратителните кукери успяха да убият „с един куршум два заека“; защото независимо от главния си план задоволиха и дребнавата си жажда за мъст към младия ранчеро.

Избиването на добитъка му в дола имаше двойна цел. Първо — изпитваха задоволство от загубата, която му причиняват; а главната им подбуда беше да не могат животните да се върнат към селището. Ако се върнеха, след като са били отвлечени от индианци, работата щеше да изглежда подозрителна. Сега нападателите се надяваха, че вълците и лешоядите ще свършат работата си, преди някой да открие клането, а костите ще дадат повод само за предположения. Това беше много вероятно, защото едва ли някой би се осмелил да тръгне по тия краища, докато траеше страхът от индиански нападения. В тази посока нямаше никакво селище или път освен индианските пътеки.

Дори когато предприеха крайната стъпка и отвлякоха жертвата си, те не я откараха направо в пресидия; защото и тя дори трябваше да бъде заблудена. Завързаха я на муле, водено от един от разбойниците, и й позволиха да гледа накъде вървят, докато стигнаха до мястото, отгдето следите им се връщаха обратно към града. Тогава закриха очите й с кожен пояс и в това състояние я вкараха в пресидия — без да е разбрала какво разстояние са изминали и че най-после я оставят да почине.

Всяко действие в тази сатанинска драма бе замислено с хитрост и изпълнено с точност, които правеха чест на ума на капитан Робладо, ако не и на сърцето му. Той беше главният деец в цялата история.

Вискара изпитваше отначало известни колебания — не от добросъвестност, а защото смяташе работата неизпълнима и се страхуваше да не бъде разкрита. Това можеше наистина сериозно да му навреди. Разкриването на такава недостойна постъпка би се разпространило като горски пожар из цялата местност и би било гибел за него.

Но красноречието на Робладо и собствените му долни намерения надвиха скоро слабата съпротива на началника; а щом започна делото, Вискара изпита особено удоволствие да го поведе докрай. Смешното възвание, преувеличените разкази за индианци, уплахата на гражданите, похвалите им за неговото енергично и храбро държане — всичко това беше приятно развлечение в скуката на казармения живот; докато трая няколкодневното посещение на индианците, комендантът и неговият капитан имаха винаги повод за веселие и смях.

Те бяха уредили толкова изкусно цялата работа, че на утрото след последния набег на разбойниците — отвличането на Росита — в селището нямаше човек — освен самите тях и двамата им помощници, — който да подозира, че делото не е извършено от враждебни индианци!

Не, имаше някой, който подозираше… само подозираше … Това беше майката на Росита. И девойката дори вярваше, че е в ръцете на индианци… Ако изобщо вярваше нещо!