Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Доста време след влизането на влюбените в беседката метиската стоя клекнала и подслушваше Разговора, от който не пропусна нито дума. Задържаше я обаче не интересът към този разговор, а страхът, че ще я открият, ако се опита да се измъкне. Този страх беше основателен, докато имаше луна, защото откритото пространство, през което девойката трябваше да мине, се виждаше ясно от беседката. Едва когато луната залезе, тя видя, че може да се измъкне незабелязано; и като избра един миг, когато влюбените гледаха в друга посока, пропълзя няколко ярда, изправи се и избяга леко в тъмнината.

Странното е, че шумоленето, което сеньоритата чу, не бе предизвикано от девойката, докато се измъкваше иззад беседката. То бе причинено от една вейка, която тя бе навела зад някакъв клон, за да се прикрие по-добре; пуснатата вейка бе прошумяла. Затова именно влюбените не видяха нищо, при все че излязоха веднага от беседката. В това време съгледвачката вече не можеше нито да се види, нито да се чуе. Минала бе по широката пътека, още преди вейката да прошуми.

Тя не спря нито за миг. Не се върна в стаята си, а мина през вътрешния двор право към сагуана и го прекоси крадешком, сякаш се страхуваше да не събуди вратаря.

Като стигна до вратата, извади един ключ от джоба си. Не беше ключът на главния вход, а друг, по-малък, за страничната врата, която беше до голямата порта.

Снабдила се бе с този ключ привечер, за да си отвори с него.

Като го пъхна в ключалката, тя го завъртя внимателно, за да не издаде никакъв шум. Вдигна резето със същата — предпазливост; после отвори вратата и пристъпи тихо навън. След това хукна с все сили по пътя към някакви дървета извън града, недалеко от къщата на дон Амбросио.

Там именно Робладо бе оставил войниците в засада. Завел ги бе доста късно, по обиколни пътеки, така че никой да не ги види, когато влизат в горичката, и да не може да попречи на изпълнението на плановете му. Там той очакваше пристигането на съгледвачката.

Девойката скоро стигна до това място и за няколко минути разказа подробно на офицера всичко, което бе видяла. Нямаше време да разкаже какво бе чула; само каза на Робладо защо се е забавила и той видя, че няма и минута за губене. Срещата можеше да свърши преди неговото пристигане и жертвата можеше пак да му се изплъзне.

Ако имаше повече време, Робладо би постъпил другояче. Би изпратил няколко души към един брод по-надолу, за да се приближат към края на градината направо от ливадата; би употребил, освен това повече време и внимание за обкръжаването.

Но видя, че може да закъснее, ако възприеме този сигурен начин на действие. Наложи му се друг, по-бърз, и той даде веднага заповед на придружаващите то войници. Те бяха разделени на две части, нееднакви по брой. Всяка щеше да обгради една стена на градината; от по-многобройната трябваше Да се отделят за целта само няколко души, а останалите щяха да препуснат до по-големия мост, за да заградят долния край на градината. Тази група се предвождаше от самия Робладо и нейната задача изглеждаше най-важна. На водача й беше добре известно, че стените на градината не могат да се прескачат без стълба, така че ако го заварят в градината, ловецът на бизони ще се опита да избяга само през моста в дъното й. А ако се опита да мине през пътеката към къщата и да излезе през главния вход, щеше да бъде пресрещнат от Гомес и няколко души войници, които Виченца щеше да заведе през вътрешния двор по пътеката към градината.

Планът беше доста добре замислен. Робладо познаваше добре местата. Често бе минавал през тази градина, така че стените и пътеките към тях му бяха добре известни. Ако успееше да я обкръжи, преди ловецът на бизони да забележи приближаването му, той беше сигурен, че ще улови жертвата си, която щеше да бъде или убита, или пленена.

Пет минути след пристигането на съгледвачката той бе дал вече всички заповеди на хората си, а след още пет минути те напуснаха горичката, минаха малката пътечка, която ги отделяше от къщата, и започнаха да обкръжават градината. В този миг именно Сиболо нададе първото си тревожно ръмжене.

— Бягайте… Бягайте!… — извика Каталина, като видя, че любимият й приближава. — О, не мислете за мене! Те не ще дръзнат да ми отнемат живота! Аз не съм извършила никакво престъпление. О, Карлос, оставете ме! Бягайте! Madre de Dios! Те идват насам!

Докато говореше, няколко тъмни фигури влязоха откъм пътеката в градината. Ножниците им се удряха о храстите, между които те се промъкваха. Бяха драгуни, слезли от конете си! Неколцина останаха при входа на градината, а другите изтичаха напред.

Карлос бе помислил за миг да избяга в тази посока. Минало му бе през ума, че ако може да влезе в къщата и да се качи на асотеата, ще може да скочи от там, гдето е май-удобно, и под закрилата на тъмнината да стигне до някой отдалечен край на ливадата. Но това намерение изчезна, когато видя, че изходът е зает от войници. Тогава погледна към стените. Те бяха толкова високи, че не можеше да ги прескочи. Войниците щяха да го нападнат, докато се опита да го стори. Нямаше друг изход, освен да си преправи път през моста. Сега видя каква грешка бе направил, като се върна. Каталина, или поне животът й не беше в опасност. Всъщност за нея би било най-опасно, ако той остане тук. Трябваше да мине още в началото моста. Сега беше разделен от коня си. Знаеше, че може да го извика, но така само би довел благородното животно по-близо до своите врагове, които можеха и да го заловят. А това би било равносилно да вземат собствения му живот Не, не биваше да вика коня си. И не му се обади. А какво ще трябва да прави? Да остане при Каталина, за да бъде обкръжен и пленен, а може би и посечен като куче? Да изложи на гибел и нейния живот? Не. Ще трябва да направи отчаяно усилие да се измъкне от обръча, да стигне, ако е възможно, до откритата равнина … и тогава…

Мислите му не отидоха по-далеко. Той извика: — Сбогом, скъпа! Трябва да ви оставя! Не се отчайвайте! Ако умра, ще отнеса любовта ви в небесата. Сбогом, сбогом!

Тези думи бяха изречени бързо, както изискваше моментът, и Карлос изтича назад така внезапно, че не можа да чуе отговора.

Едва бе отминал, когато сеньоритата коленичи, скръсти ръце, вдигна очи към небето и започна да се моли за него.

Пет-шест скока отведоха Карлос в сянката на горичката. Видя враговете си на отвъдния бряг и от гласовете им можа да разбере, че са много. Те говореха високо и си даваха взаимни нареждания. Над всички гласове можа да различи гласа на Робладо. Капитанът казваше на някой от войниците Да слязат от конете си и да го последват към моста. Сам той бе слязъл от коня си с намерение да мине моста.

Карлос не виждаше друг изход, освен да изтича през моста и да си пробие път през тълпата. По този начин би могъл да стигне до откритата поляна и да си проправи път с бой, докато конят му се приближи. Щом се качи на седлото, щеше да се надсмее на опитите им да го уловят. Това беше отчаяно решение … опасно преминаване между две неприятелски редици … почти сигурна смърт… Но още по-сигурна смърт го чакаше, ако остане, гдето се намираше сега… Нямаше време за колебание; Няколко души бяха вече слезли от конете си и тръгнаха към моста. Той трябваше да го мине, преди да са стигнали дотам; а един бе стъпил вече на дъските. Трябваше да го отблъсне назад.

Стиснал готовия за стрелба пистолет, Карлос се втурна към вратата. Другият бе стигнал до нея от отвъдната й страна. Озоваха се един срещу друг от двете страни на затворената врата. Карлос видя, че противникът му е самият Робладо.

Те не размениха нито дума. Робладо бе също със зареден пистолет и гръмна пръв, но не улучи. Той забеляза това и понеже се страхуваше от изстрела на противника си, се измъкна с несигурни стъпки към брега, като викна на войниците да стрелят с пушките си.

Докато успеят да изпълнят заповедта, изстрелът на ловеца проехтя във въздуха и Робладо се претърколи с гръмко проклятие до самата вода, Карлос отвори стремително вратата, готов да хукне напред, когато забеляза всред дима и тъмнината Няколко вдигнати карабини, които се прицелваха в него. Внезапно му мина през ум друга мисъл и той промени намерението си да мине моста. Трябваше да изпревари дръпването на спусъка на пушките, но и това кратко време дори стигна за неговото намерение. Карабините светнаха и гръмнаха почти в залп, а когато димът се разпръсна, Карлос не се виждаше вече на моста. В градината ли се бе върнал? Не… Пет-шест души бяха пресекли вече пътя му в тази посока.

— Убит е! — извикаха няколко гласа. — Carajo! Паднал е в реката! Mira!

Всички очи се обърнаха към реката. Плясъкът на кръгообразните вълни доказваха, че там наистина е паднало някакво тяло, но освен тези вълни не се виждаше нищо друго.

— Удавил се е! Отишъл е на дъното! — извика Някой.

— Вижте дали не е отплувал нататък! — посъветва един глас и няколко души изтичаха покрай бреговете, като наблюдаваха повърхността на водата.

— Невъзможно! Няма никакви вълни.

— Не може да е минал оттук — каза някой, застанал малко по-надолу от моста. — Аз наблюдавах водата.

— И аз — обади се друг от по-горния край. Не е минал покрай мене.

— Тогава е мъртъв и е потънал.

— Carajo! Да го извадим тогава!

Започнаха да се готвят за изпълнението на този план, когато Робладо, който се бе изправил вече и бе открил, че е ранен само в ръката, им заповяда да се откажат от това намерение.

— И нагоре, и надолу! — прогърмя той. — Пръснете се и в двете посоки иначе пак може да ни убегне! Тръгвайте!

Войниците изпълниха заповедта, но тези, които тръгнаха надолу по течението, се спряха смаяни. Видяха някаква приведена човешка фигура, която пълзеше по брега на стотина ярда по-надолу от тях. В следния миг тя се изправи и хукна със светкавична бързина през поляната към гъсталака!

— Гледайте! — извикаха няколко гласа. — Ето го хей там!

Той е, дявол да го вземе!

Всред последвалия гърмеж на пушките се чу остро изсвирване и докато някой от конниците успее да попречи, един кон изхвръкна из горичката и пресрещна тичащия още на поляната! Човекът се метна с шеметна бързина на седлото, изсмя се гръмко и презрително, препусна и изчезна веднага в тъмнината!

Повечето драгуни скочиха на конете си и се втурнаха след него, но след кратко препускане из равнината се отказаха от преследването и се върнаха един по един при ранения си началник.

Да кажем, че Робладо бе побеснял, значи да дадем съвсем слабо определение на състоянието, в което се намираше. Но все пак му оставаше една пленница, на която можеше да излее яростта и огорчението си.

Каталина бе заловена в градината — докато се молеше за благополучното бягство на своя любим. Остана да я пази Хосе, а другите хукнаха да помагат при залавянето на Карлос; познавайки добре ловеца на бизони, Хосе, който не беше особено храбър, не прояви желание да участвува в това залавяне.

Каталина чу изстрелите и виковете, доказателство за страшната битка. Чу и острото изсвирване, и презрителния смях, който прозвуча гръмко всред трясъка. Чу как виковете на преследвачите заглъхват в далечината.

И сърцето й трепна радостно, защото разбра, че нейният любим е свободен.

Тогава — едва тогава! — тя помисли за себе си. Помисли за бягство. Знаеше какви груби подигравки ще да слуша от нахалния водач на тия нечестивци. Какво би могла да стори, за да избегне тази среща? Трябваше Да се разправя само с един човек — с Хосе. Тя знаеше Колко е жалък. Дали златото би го съблазнило? Реши да опита.

Опита. И сполучи. Не можеше да се устои на предложената сума. Негодникът знаеше, че не ще има тежко наказание, загдето е допуснал да избяга една пленница, която може всеки миг да бъде отново заловена. За такава голяма сума заслужаваше да си навлече недоволството ма капитана. А пък и капитанът имаше причини, да не се отнася прекалено строго с него. Сумата бе платена и на сеньоритата бе позволено да си отиде.

Трябваше да затвори вратата и да я заключи отвътре, като че се бе спасила с бягство; това нареждане, дадено от Хосе, бе изпълнено най-точно.

Когато мина моста, Робладо бе посрещнат от войника, който му каза задъхано и със заекване, че хубавата пленница си отишла в къщи. Измъкнала се и извикала. Ако била обикновена пленница, щял да стреля по нея; но не можал да я настигне навреме и тя минала през вратата, затворила я и я заключила още преди той да успее да я наближи.

Робладо се поколеба за миг дали да превземе къщата с пристъп. Яростта му го подтикваше да го стори. Но той размисли все пак, че такава постъпка може да се стори яростно смешна и няма да подобри много положението му; освен това болката в ранената ръка го заставяше да се оттегли от полесражението.

Той мина пак по моста, качи се на коня си с помощта на войниците, свика храбрата си дружина и се върна в пресидия, като остави събудения град да гадае за причината на тази тревога.