Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

Робладо влезе в гъсталака; младият Естебан вървеше бързо само на няколко стъпки пред коня. Минаха около половин миля по пътя от града към един от проходите. После тръгнаха по тясна пътечка, използувана нарядко от други хора освен от ловци или говедари, които търсят добитъка си. След две-три мили езда тази пътечка ги отведе до подножието на скалите, гдето се намираше целта на пътуването — жилището на двамата ловци.

Беше обикновена колиба — няколко кола поддържаха полегатия и покрив, достигащ с много слаб наклон до самите скали. Коловете бяха стволове на някакъв вид юка, която растеше в голямо изобилие наоколо, а покривът от твърдите листа на същото дръвце, натрупани плътно. Имаше и нещо като врата, направена от дъски, издялани от по-дебели, стволове на юката и прикрепени с яки ремъци от дебела бизонова кожа. Имаше и един отвор, който служеше за прозорец, с капак от също такива дъски прикрепен по същия начин. Стените бяха изплетени от лозови пръчки и по-тънки клончета, грубо измазани с кал. Гладката скала беше използувана за задна стена, за да се спести труд при строежа, й коминът — обикновен отвор на покрива — отвеждаше дима по такъв начин, че една черна ивица от сажди показваше посоката му по скалата, Вратата беше, близо до скалата, а прозорецът беше откъм лицето на хижата. Оттам обитателите можеха да видят всеки, който се приближава към жилището им по пътеката. Това се случваше обаче рядко, защото двамата диви ловци имаха твърде малко познати и жилището им беше много отдалечено от често посещаваните пътища. Всъщност обикновеният път покрай скалите беше на няколкостотин ярда от хижата, но тя се намираше в една падина, врязана в скалите, а освен това беше закрита от едната страна от гъсталака, а от другата — от скалите. Зад къщата, тоест до задната й стена, имаше малък корал, грубо ограден с отломки от скалите. Там имаше три мършави изгърбени мулета и два не по-хубави мустанга. До корала имаше някаква нива или място, което е било някога нива, но сега беше изоставено и обрасло с трева и бурени. Все пак известна част изглеждаше обработена — тук-там по някое гнездо с нехайно засята и лошо прекопана царевица, а между стъблата й се влачеха ластари на пъпеши и кратуни. Беше истинска новопоселническа плантация.

Около вратата лежаха пет-шест кучета вълча-порода, а две-три товарни седла бяха оставени на земята, под надвисналата скала. На един хоризонтален прът бяха метнати две вехти, износени и изпокъсани седла за езда, а до няколко наниза със сушено месо и червени пиперки висяха две юзди. В къщата се виждаха две не особено чисти индианки, които месеха прост хляб и варяха тасахо. До скалата, между два камъка, гореше огън, по пода бяха пръснати глинени гърнета и паници от кратуна…

Стените бяха украсени с лъкове, паласки и животински кожи, а в двата ъгъла на стаята — защото имаше само една стая — бяха изградени с камъни и кал два одъра, които служеха за легло. В един ъгъл имаше две испански копия, една пушка и една испанска ескопета; над тях бяха окачени рогове за барут, паласки, меч и други снаряжения, необходими за един ловец в Скалистите планини. Имаше и мрежи, както и други прибори за риболов и лов на дребен дивеч; те бяха главната покъщнина на хижата. Това би видял Робладо, ако би влязъл в колибата; но той не влезе, защото хората, които търсеше, бяха случайно навън — мулатът, легнал на земята, а самбото в една люлка, закачена на две дървета според обичая в родината му — крайбрежието на Tierra caliente159.

Външността на тези хора, неприятна почти за всеки друг човек, задоволи Робладо. Бяха тъкмо такива, каквито му трябваха. Виждал бе и двамата по-рано, но никога не бе ги оглеждал внимателно; и докато гледаше дръзките мургави лица и изгорелите от слънцето жилести ръце, той си помисли: „Само такива хора могат да се справят с ловеца на бизони“. Те изглеждаха страхотна двойка. Всеки от тях — ако се съдеше по външността им — би могъл, без да се страхува, да нападне един противник като ловеца на бизони, защото всеки беше по-едър и по-як от него.

Мулатът беше по-висок от другия. Надминаваше го и по сила, смелост и хитрост. В цялата страна не бихте могли да намерите по-неприятно лице от неговото, освен лицето на самбото. Само то му беше лика-прилика.

Лицето на мулата беше тъмножълто, с рядка брада по бузите и около устата. Устните му бяха като на негър — дебели и синьочервеникави, а зад тях се виждаха два реда големи, вълчи зъби. Очите бяха хлътнали, бялото им изпъстрено с жълтеникави петна. Засенчваха ги дебели черни вежди, далеко една от друга, разделени от дебел сплескан нос с широко разтворени ноздри, прилични на подутини от двете му страни. Големи уши се подаваха под гъста, къдрава и рошава грива, която приличаше и на коса. и на вълна. Около нея беше завързана като тюрбан пъстра мадраска кърпа, отдавна забравила какво е сапун; сплъстена коса се спускаше изпод нея по челото и засилваше дивото, свирепо изражение на лицето. То говореше за жестокост, неукротима смелост, хитрост и пълно отсъствие на каквото и да е човешко чувство.

Облеклото на този човек се различаваше твърде малко от това на всеки прериен ловец. Беше направено от кожи и шаяк. Само прическата му беше по-особена. Тя беше отдавнашен спомен от Южните щати и живота на негрите там.

Изражението на самбото беше така свирепо, както и това на неговия confrere. Ho имаше друг цвят. Беше черно-червеникаво — съчетание от двете раси, от които произхождаше.

Имаше дебелите устни и сплесканото чело на негър, индианският произход личеше в косите, спуснати на дълги плитки по врата и плещите. Изглеждаше много по-незначителен от своя другар мулата. Облеклото му беше такова, каквото носят в неговото племе — широки панталони от груба памучна тъкан и елек от същата материя, пояс и грубо сарапе. Почти цялата горна половина на тялото му беше разголена, а дебелите медночервени ръце бяха съвсем голи.

Робладо дойде тъкмо навреме, за да присъствува на края на едно спречкване, което ще ни изясни нрава на самбото.

Той беше полуседнал-полулегнал в люлката си и се наслаждаваше на една ръчно увита пура, а от време на време изплющаваше срещу мухите със своя бич от сурова кожа. После извика на една от жените — засега негова съпруга:

— Имня, искам да ям! Готово ли е гнездото?

— Не е още — отговори един глас от колибата.

— Донеси ми тогава една тортила и червени пиперки.

— Нали знаеш, guerido, че в къщи няма червени пиперки? — отговори същият глас.

— Ниня, ела тук! Искам да те видя! Жената излезе и се приближи с явно недоверие към люлката.

Самбото си стоеше съвсем спокойно, докато тя се приближи колкото трябваше, тогава вдигна изведнъж бича, който бе скрил зад гърба си, и я плесна с все сила по плещите и гърба. Само една тънка блузка предпазваше кожата от ударите, които се сипеха яростно и често, докато пострадалата най-после се осмели да избяга.

— Е, Ниня, миличка, като поискам друг път тортила и червени пиперки, ще ги намериш, нали, душичке?

Дивакът се отпусна пак в люлката и се разсмя диво, разсмя се и мулатът, който би постъпил по същия начин с прекрасната си половина при подобно предизвикателство.

Тъкмо в тоя миг Робладо дръпна юздата, на коня пред хижата.

И двамата скочиха да го посрещнат, и двамата го поздравиха най-почтително. Те знаеха кой е. Мулатът, като по-важна личност, взе по-голямо участие в разговора, а самбото остана по-назад.

Разговорът се водеше тихо, за да не го чуят жените и младият Естебан. Все пак той приключи с това, че ловците се наеха, както бе предположил падрето, да проследят Карлос, ловеца на бизони, и да го уловят жив или мъртъв. Ако го убият, щяха да получат голяма награда; ако го заловят жив още по-голяма — почти двойна.

Що се отнася до военна подкрепа, нито мулатът, нито самбото искаха такова нещо. Напротив. Нямаха никакво желание великолепната награда да се намали чрез подялба. Тя щеше да е цяло състояние за всеки от тях и тази блестяща възможност изостряше желанието им да сполучат.

Като свърши по този начин задачата си, офицерът се върна в пресидия. А преследвачите на Карлос се заловиха веднага да се приготвят за поход.