Като наближи мястото, гдето бе убит вождът, Карлос чу хор от погребални песни.
Когато дойде съвсем близо, той видя, че бойците бяха слезли от конете и заобиколили тялото на своя паднал вожд. Други, които се завръщаха сега от преследването, се присъединяваха веднага към тъжния напев.
Ловецът на бизони слезе от коня си и пристъпи към кръга. Някои го погледнаха с изненада, а други, които знаеха, че им бе помогнал в сражението, дойдоха да му стиснат десницата. Един стар воин го улови за ръката, въведе го в кръга и посочи мълчаливо страшната гледка, сякаш съобщаваше по този начин, че вождът им е мъртъв!
И той, и другите бойци не знаеха за участието на Карлос в случката. Ни един от свидетелите на схватката, в която бе паднал вождът, не бе останал жив. Около мястото имаше високи шубраци, които го отделяха от полесражението, а по същото време бушуваше битка в съвсем друга посока. Затова старият воин мислеше, че уведомява Карлос за нещо, което му е било неизвестно досега; но ловецът не каза нищо.
По държането на тия прерийни храбреци той забеляза, че някаква загадка занимава мисълта им. Петима индианци убити, а нескалпирани! Това беше загадката. Трима панеи, вождът и един вакой! Невъзможно беше да са се избили един друг и всички да са останали на място. Това беше невероятно. Наистина един от вакоите и единият паней бяха малко по-настрана; но другите трима бяха съвсем близо един до друг, точно както бяха загинали; вождът промушен от копието, и зад него убиецът му, който стискаше оръжието си. Ръката на вожда още държеше здраво кървавата томахавка, а разсеченият череп на втория паней показваше где е бил нанесен последният удар.
Индианците си обясняваха картината дотук; но оттук почваше загадката. Кой е убил убиеца на вожда им? Този въпрос именно ги озадачаваше. Поне един от участниците в тази смъртоносна схватка, в която, бяха загинали едновременно петима бойни, трябва да е останал жив!
Ако е бил паней, сигурно не би си отишъл без трофея, който би го прославил, докато е жив — скалпа на вожда на вакоите. Ако е някой вакои — къде е той?
Всеки задаваше тези въпроси, но никой не можеше да им отговори. Тъй като някои бойци не бяха се върнали още от преследва нето, разяснението на загадката бе отложено и погребалните напеви се разнесоха пак около падналия вожд.
Най-после всички бойци се върнаха и застанаха в кръг около тялото. Един от тях пристъпи към средата на кръга и даде знак, че иска да говори. Веднага настъпи дълбоко мълчание и воинът започна:
— Вакои! Сърцата ни са изпълнени със скръб, когато има защо да се радваме. Тежко нещастие ни сполетя всред победата. Загубихме нашият вожд — нашият брат. Великият ни вожд, когото всички обичахме, падна в боя! Уви! Загина той в часа на победата след като бе повалил противника си със своята мощна десница. Сърцата на воините му тъгуват, дълго ще тъгуват сърцата на всички негови хора! Вакои! Нашият вожд не загина неотмъстен. Убиецът лежи в нозете му, пронизан от смъртоносна стрела, окъпан в собствената си кръв. Кой от вас го повали?
Боецът спря за миг, сякаш чакаше отговор. Но всички мълчаха.
— Вакои! — продължи той. — Нашият любим вожд е убит, сърцата ни скърбят. Но те са доволни, че за смъртта му е отмъстено. Пред нас е убиецът му с омразната плитка. На кой храбрец се пада трофеят? Нека дойде да си го вземе!
Той замълча, но на призива му не отговори нито глас, нито някакво раздвижване между хората.
Ловецът на бизони мълчеше като другите. Той не разбра казаното, защото старият воин говореше на езика на вакоите. Отгатваше, че се отнася до падналия вожд и противниците му, но точният смисъл оставаше неизвестен за него.
— Братя! — заговори пак боецът! — Храбрите са скромни и не говорят за подвизите си. А само някой храбрец е могъл да извърши този подвиг. Ние знаем, че храбрият воин ще го признае открито. Нека не се страхува да заговори. Вакоите ще бъдат благодарни на боеца, отмъстил за смъртта на любимия им вожд.
Мълчанието бе нарушено от същия глас:
— Бойни братя! — продължи той високо и настойчиво. — Казах, че вакоите ще покажат благодарността си за тоя подвиг. Искам да направя едно предложение. Изслушайте ме!
Всички направиха знак, че са съгласни.
— Според обичая, ние избираме вожда си измежду храбреците в нашето племе. Предлагам да го изберем още сега, и то тук. тук — на кървавото полесражение, гдето е загинал предшественикът му! Предлагам за наш вожд воина, който е извършил този подвиг! — При тези думи говорителят посочи към убития паней.
— Аз съм за героя, отмъстил за нашия вожд! — извика някой.
— Аз също! — прогърмя втори глас.
— И ние! И ние! И ние! — викаха всички бойци.
— Обявява се тържествено тогава — каза все същият воин — че героят, комуто принадлежи трофеят — той посочи скалпа на убития паней — ще бъде вожд на племето вакои!
— Обявяваме тържествено! — извикаха всички бойци от кръга с ръка на сърцето.
— Достатъчно! — каза говорителят. — А сега, кой е вождът на вакоите? Нека се яви веднага пред нас!
Последва гробно мълчание. Всички обръщаха и оглеждаха лицата в кръга, всички сърца туптяха от вълнение да приветствуват новия вожд.
Без да знае каква чест му се готви, Карлос стоеше малко настрана и наблюдаваше с интерес оживлението на мургавите си приятели. Не бе разбрал нищо от поставения въпрос. Но един от близкостоящите, който знаеше испански, му обясни какво питат и тъкмо когато ловецът щеше да признае скромно делото си, един от бойците в кръга се провикна:
— Защо ще се съмняваме още? Ако скромността свързва езика на героя, нека оръжието му проговори. Виждате, че стрелата е още в тялото на врага! Тя ще издаде може би собственика си, защото е белязана!
— Вярно! — възкликна първият боец. — Да видим стрелата!
Той пристъпи напред, измъкна стрелата от тялото на мъртвия паней и я вдигна високо.
Щом зърнаха зъбеца на стрелата, всички извикаха от учудване. Зъбецът беше железен! ни един вакой нямаше такива стрели.
Всички погледи се обърнаха начаса към Карлос с учудване и възхищение. Разбраха, че смъртоносната стрела е излетяла от неговия лък; убеждението им се затвърди още повече, защото този, който бе забелязал, че третият паней е пронизан от куршум, обяви това на всеослушание.
Ясно беше, че е така. Бледоликият бе отмъстил за вожда им.