Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА

Площадът бе отчасти опразнен; освободеното пространство се пазеше от войници. Хората се блъскаха покрай къщите или по балконите и асотеите. В средата на площада бяха офицерите, алкалдът, висшите чиновници и първенците на града. Повечето бяха в официално облекло и при други обстоятелства тълпата би гледала именно тях. Но сега не беше така. Сега имаше по-интересна група, в която всички погледи бяха втренчени с дълбоко любопитство. Тази група заемаше един ъгъл от площада срещу калабосото — точно срещу прозорчето, от което гледаше Карлос. Тя бе първото нещо, което привлече погледа му. Не видя вече нищо… Не видя тълпата, нито войниците, които я избутваха назад… Не видя блестящата буржоазия на площада; видя само групата пред себе си. Тя стигаше да задържи погледа му.

Групата се състоеше от две магарета — дребни, мършави, тъмни животинчета, покрити с груб чер плат, който висеше почти до краката им. Двама леперо, облечени в чудновати дрехи от същия черен плат, ги водеха с поводи от козина. Зад всяко муле имаше по един леперо в същото облекло, с бич от бизонова кожа. А до всеки леперо бе застанал един падре от мисията със съоръженията на занаята си — книга, броеница и разпятие. Свещениците бяха в одежди. Защото извършваха богослужение. Какво именно? Ще чуете!

На всяко муле имаше по една човешка фигура. Те не седяха свободно, а някак неестествено. Нозете им бяха извити от въжетата около глезените, а ръцете бяха свързани о някакъв дървен хомот около шиите на мулетата, и то така, че да прегърбят ездачите. По този начин главите им бяха увиснали, а лицата, обърнати към стената, още не можеха да се видят от зрителите.

И двете фигури бяха голи до кръста и дори по-надолу. Още от пръв поглед личеше, че са жени. Дълги разплетени коси — сиви у едната, златисти у другата, закрили лицата им и спуснати до шията на животните, доказваха, че са жени. Но за едната не беше нужно такова доказателство. Очертанията й бяха на истинска Венера. Окото на скулптор не би открило никакъв недостатък. Другата фигура носеше отпечатъка на старостта. Беше сгърчена, костелива, мършава и груба наглед.

О, господи! Каква гледка за Карлос, ловеца на бизони! Тези неволни ездачки бяха майка му и сестра му!

Тъкмо в този миг погледът му се спря на тях … О! Позна ги веднага. Стрела, пронизала сърцето му, надали би му причинила по-остра болка. От устните му се изтръгна остър, сподавен вик… единствена проява на страданието му. След това той вече не издаде звук. Само бързото, тежко дишане показваше, че е жив. Не припадна, не падна. Не се отстрани от прозорчето. Остана като статуя в положението, което бе заел отначало, като притискаше гърди о стената, за да се крепи! Очите му бяха все така неподвижно втренчени в групата — сякаш залепени там!

Застанали насред площада, Робладо и Вискара тържествуваха. Видяха го в отвора на стената. Но той не ги видя. Забравил бе засега съществуването им.

Камбаната от енорийската църква заби по даден знак и млъкна. Това беше сигнал за започване на отвратителната церемония.

Черните водачи поведоха животните успоредно на едната страна на площада и спряха там. Жените бяха сега полуобърнати към тълпата, но спуснатите коси ги закриваха почти напълно.

Падретата се приближиха към тях. Всеки си избра по една. Прошепнаха няколко недоловими думи в ушите на жертвите, размахаха разпятията пред лицата им, после се отдръпнаха на една стъпка и промълвиха някакви нареждания на двамата негодници, застанали по-назад.

Те заеха с голямо усърдие местата си, навиха дебелия край на бичовете около китките си и плеснаха ремъка о голите гърбове на двете жени. Ударите бяха умишлени и отмерени — брояха ги! Всеки оставяше отделна бразда върху кожата На гърба на младата жена белезите личаха по-ясно — ударите не бяха по-силни, но червените ивици се открояваха по-ярко върху меката, бяла, нежна кожа.

Чудно бе, че ни една не изпищя. Девойката се сви и простена тихо, но не издаде никакъв писък. А старицата остана съвсем неподвижна — нищо не издаде, че страда!

Когато ги удариха по десет пъти, един глас откъм средата на площада извика:

— Достатъчно за момичето!

Тълпата повтори думите; и този, който бе натоварен да бие по-младата жена, нави бича си и се оттегли. Другият продължи, докато отброиха двадесет и пет удара.

Гръмна музика. Магаретата бяха отведени от другата страна на площада и спрени пак в ъгъла.

Музиката спря. Падретата пак измърмориха своите обредни думи. Палачът също изпълни своето — този път само единият, защото по-младата жертва бе пощадена по искане на тълпата, при все че бе още в същото унизително и срамно положение.

Старата получи още двадесет и пет удара; след това музиката пак засвири и шествието се придвижи към третия ъгъл на площада.

Тук ужасното мъчение бе потретено, а след това наложено за четвърти път в четвъртия последен ъгъл — гдето предвиденото наказание от сто удара с бич завърши.

Тържеството приключи… Хората наобиколиха жертвите, които бяха освободени от официалната охрана и оставени на произвола на тълпата.

Тя ги гледаше с любопитство, но не и със съчувствие. Макар че видя всичко, тази сган изпитваше съвсем малко състрадание.

Фанатизмът е по-силен от милостта; а кой би искал да знае за някаква вещица или за някакъв еретик.

Все пак някои помислиха за тях. Намериха се хора да развържат въжетата, да разтъркат челата на страдалците, да наметнат плещите им с ребоси, да наквасят с вода устните ма двете безгласни жертви — защото и двете бяха припаднали.

Докараха някаква груба карета. Никой не разбра, нито се опита да разбере как е дошла. Мръкваше и хората, задоволили любопитството си и огладнели, бързаха да се приберат. Воден от една девойка и подпомогнат от двама-трима тъмнокожи индианци, мургавият колар пренесе мъчениците в колата, качи се и подкара; девойката и тези, които му бяха помогнали, тръгнаха след тях.

Напуснаха предградията и по един страничен път през гъсталака стигнаха до някакво самотно ранчо — същото, гдето Росита бе доведена и по-рано; защото и сега я прибра Хосефа.

Жертвите бяха пренесени в къщата. Скоро се разбра, че едната вече не страда. Дъщерята дойде на себе си само за да види, че майка й я е напуснала завинаги!

Напразно разтъркваха слепите й очи… Напразно мокриха устните… Напразно й стискаха ръцете. Безумната скръб на дъщерята не затрогна вече нейния слух. Смъртта бе отнесла душата й към другия свят.