Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА

След отвратителното тържество, на площада офицерите се върнаха в квартирите си в пресидия.

Както вече казахме, не се върнаха сами. Поканиха на вечеря първенците на града — свещеника, падретата, алкалда и така нататък. Залавянето ма обявения вън от закона беше повод за всеобщо задоволство и веселие; а комендантът и капитанът — на които се дължеше всичко — бяха решили да се веселят. Затова бе уреден банкетът в пресидия.

Не сметнаха, че си струва трудът да преместят Карлос в казармения карцер. Можеше да пренощува в калабосото. Беше толкова добре вързан и охраняван, та нямаше никаква опасност да избяга.

Утрешният ден му беше последен. Утре неговите врагове щяха да имат удоволствието да видят смъртта му. Утре комендантът и Робладо щяха да изпитат напълно радостта от отмъщението си.

Вискара бе изпитал още днес нещичко от нея. Отмъстил си бе за презрението, с което се бяха отнесли към него, при все че той именно бе извикал: „Стига!“ — от средата на площада. Не се намеси от милост, думите му не се дължаха на човечност — напротив.

Намеренията му бяха подли и скотски … Утре братът ще бъде премахнат… Тогава …

Виното, музиката, шегите, гръмките смехове… нищо не можа да заглуши някои горчиви размишления. И сега, и всякога огледалото от стената ще отразява обезобразеното му мургаво лице. Успехът му беше скъпо платен, победата му беше горчива.

Сполуката на Робладо беше по-голяма. Дон Амбросио беше тук и седеше до него.

Виното бе поотпуснало сърцето на собственика на мини. Той беше разговорлив и щедър в обещанията си. Каза, че дъщеря му се разкаяла за безумието си и се отнасяла вече равнодушно към съдбата на Карлос. Робладо можел да се надява.

Вероятно бе дон Амбросио да е имал основания да вярва на думите си. Вероятно бе Каталина да е направила по-добри намеци, за да прикрие по-добре отчаяното си намерение.

Виното се лееше обилно и гостите на коменданта се напиха. Имаше тостове, песни, патриотични речи; настъпи полунощ, а гостите още не бяха се наситили да пируват.

Всред тая веселба някой предложи да доведат обявения вън от закона Карлос. Колкото чудновато, и да беше това предложение, то подхождаше напълно на полупияните гуляйджии. Мнозина бяха любопитни да видят по-добре ловеца на бизони — станал толкова прочута личност. Предложението бе подкрепено от няколко души и комендантът бе принуден да се съгласи. Вискара нямаше нищо против да задоволи гостите си! Напротив, предложението се хареса както нему, така и на Робладо. Щяха да унижат още повече омразния си враг.

Добре. Повикаха сержанта Гомес, изпратиха го да доведат ловеца на бизони и пируването продължи.

Но скоро бе прекратено внезапно, когато сержант Гомес се втурна в залата и извика, че затворникът, избягал!

Ако в залата бе избухнал снаряд, надали би пръснал по-бързо гостите. Всички наскачаха … Събориха маси и столове… Изпочупиха чаши и бутилки; настъпи страхотна бъркотия.

Гостите скоро се измъкнаха от залата. Някои хукнаха право към домовете си, да видят дали семействата им са живи и здрави; а други тръгнаха към калабосото, да се уверят лично дали казаното от сержанта е вярно. Вискара и Робладо бяха почти полудели. И двамата вилнееха и ругаеха, като даваха същевременно заповеди да се вдигне тревога по целия гарнизон.

След няколко минути почти всички войници от пресидия се бяха превили о две на седлата и препускаха към града. Калабосото бе обкръжено.

Ето отвора отгдето затворникът се бе измъкнал. Как се бе развързал … Кой му бе дал нож?

Разпитваха часовите и ги биха… Биха ги и ги разпитваха … Но никой не можа да каже нищо. Преди идването на сержанта те не знаели, че затворникът е избягал.

По всички Направления бяха изпратени отряди за издирване, но какво можеха да сторят нощем? Всички къщи бяха претърсени. Каква полза от това? Не беше вероятно ловецът на бизони да е останал в града. Нямаше съмнение, че е тръгнал пак из прерийте!

Нощните претърсвания се оказаха безполезни; а отрядът, тръгнал надолу из долината, се върна на утрото, без да е открил някаква следа от Карлос, майка му или сестра му. Знаеше се, че вещицата бе умряла миналата нощ, но где бяха занесли трупа и? Дали не се е съживила и не е помогнала на обявения вън от закона да избяга? И това допускаха. Малко по-късно същата утрин загадката бе донегде разбулена. Дон Амбросио, който си бе легнал през нощта, без да наруши съня на дъщеря си, я чакаше в столовата За закуска. Защо се бавеше тя? Бащата почна да става нетърпелив, след това се разтревожи. Най-после изпрати да я повикат… Но никой не отговори при почукването на вратата й!

Разбиха вратата, влязоха в стаята, намериха я празна. Леглото непобутнато … Сеньоритата беше избягала!

Трябва да я търсят! Где е конярят? … Конете? … Трябва да я настигнат и да я върнат!

Отиват в конюшнята, отварят я. Няма коняр! Няма коне! … И те са изчезнали!

Господи, какъв ужасен скандал! Дъщерята на дон Амбросио не само е помогнала на обявения вън от закона да избяга, но го е последвала в бягството, и е сега заедно с него! „Избягали са!“ — викаха всички.

Най-после откриха следите на конете и голям отряд драгуни и граждани на коне тръгнаха по тях. Тези следи водеха към платото, после към Пекос, прекосен от бегълците. Оттам следите се губеха. Конете се бяха разделили и поели различни посоки, а следите минаваха по сух чакъл гдето не личаха.

След няколкодневни безполезни скитания тези преследвачи се върнаха; заместиха ги други; но и те се върнаха след известно време със същия неуспех. Претърсиха всички свърталища — старото ранчо, горичките покрай Пекос; дори долът и пещерата бяха посетени и старателно разгледани. Не можаха да открият никаква следа от бегълците; предположиха, че са избягали съвсем от заселището.

Това предположение излезе вярно и догадките най-после престанаха. Дружина приятелски настроени команчи, които посетиха селището, донесоха новината, че срещнали ловеца на бизони, когато минавали през Ляно Естакадо, придружен от две жени и неколцина мъже с товарни мулета, които носели провизии; и — както казал, на индианците — отивал надалеко — отвъд Великата прерия.

Тази вест беше точна и без съмнение вярна. Често бяха чували Карлос да казва, че възнамерява да отиде в земята на американците. Отишъл бе сега там, навярно да се засели край брега на Мисисипи. Невъзможно беше да го настигнат. Нямаше да го видят вече. Защото едва ли щеше да се покаже пак в селищата на Ню Мексико.

Минаха месеци; след вестта на команчите нищо не се чу за Карлос и за хората му. При все че не бяха забравени нито той, нито близките му, престанаха да говорят за тях. Други работи занимаваха мислите на хората от Сан Илдефонсо, а напоследък бяха станали едно-две крайно интересни събития, които можеха да заличат спомените за прочутия обявен вън от закона.

Селището бе заплашено от нашествие на племето рофиф, което би станало, ако тъкмо в това време самите те не бяха нападнати и разбити от други диваци! Това им попречи да нахлуят в долината поне засега, но пробуди опасения за бъдеще.

И друг страх разтърси напоследък Сан Илдефонсо — възможен бунт на тагните, на тези indios mansos или опитомени индианци, които съставяха мнозинството от населението. В много други селища братята им бяха възстанали и сполучили да отхвърлят испанското иго! Нормално беше и живущите в Сан Илдефонсо да мечтаят за такова нещо и да заговорничат.

Но заговорът им бе потушен още в началото поради бдителността на властите. Водачите бяха задържани, съдени, осъдени и разстреляни. Скалповете им бяха окачени над входа на пресидия като предупреждение към тъмнокожите им сънародници, които бяха принудени по този начин да се покоряват безусловно.

— Тези трагични събития помогнаха всички да забравят ловеца на бизони и делата му. Наистина в Сан Илдефонсо още имаше хора, които с основание помнеха и него, и делата му; но повечето бяха престанали да мислят за него или за близките му. Всички бяха чули и повярвали, че обявеният вън от закона отдавна е минал отвъд Великата прерия: и живее сега в безопасност под закрилата на своя народ край бреговете на Мисисипи.