Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Не бе се развиделило още, когато дружинката напусна къщата; но не бяха подранили. Карлос знаеше, че по пътя, следван от копиеносците, можеха да вървят и на тъмно; а когато стигнат до мястото, отгдето войниците бяха поели обратно към града, щеше да е достатъчно светло.

На пет мили от къщата на дон Хуан пътят се раздвояваше — единият водеше на юг, отгдето Карлос се бе върнал предната вечер, другият — вляво — водеше почти право към Пекос, гдето имаше брод; както показваха следите от конските копита, войниците бяха поели именно левия път.

Беше вече светло. Биха могли да минат пътеката в галоп, защото им беше добре позната. Но очите на ловеца оглеждаха не пътеката, а местността от двете й страни и това двойно оглеждане го караше да язди по-бавно.

И от двете страни имаше следи от минал добитък. Те бяха сигурно от отвлечения добитък на дон Хуан — общо около петдесетина глави. Ловецът каза, че трябва да са минали оттук навярно преди два дни. Това съответствуваше на времето, когато бяха отвлечени.

Преследвачите излязоха скоро от долината и тръгнаха из платото, през което протича Пекос. Яздеха право към реката и бяха на около две мили от брега й, когато Сиболо, който тичаше пред дружината, възви изведнъж вляво и хукна в тази посока! Острият поглед на Карлос забеляза нови следи, по които тичаше кучето и които се отделяха от следите на войниците, като отиваха право на север.

И Карлос, и дон Хуан се изненадаха от обстоятелството, че Сиболо пое тази нова посока, защото по нея нямаше нито път, нито дори пътека, а само следи от копита на животни, минали неотдавна оттук!

Дали Сиболо бе вече минавал насам? Карлос слезе и прегледа следите.

— Четири коня и едно муле! — каза той, като се обърна към дон Хуан. — Двата, коня са имали подкови само на предните нозе; другите два и мулето не са били подковани. Всички са имали ездачи… Мулето е водело… Може би с товар. Не! — добави той, след като огледа отново следите. — Не е било товарно муле!

На ловеца не трябваха и пет минути, за да стигне до тези заключения. Как стигна до тях, бе тайна за повечето му другари — почти за всички с изключение на метиса Антонио. А при това всяка подробност беше вярна.

Карлос продължи да оглежда още няколко мига новите следи.

— Времето съответствува — каза той, като говореше пак на дон Хуан. — Минали са вчера сутринта, преди да се изпари росата. Сигурен ли си, че са напуснали къщата ти преди полунощ?

— Съвсем сигурен — отговори ранчерото. — Към полунощ аз се върнах с майка ти от ранчото. Напълно сигурен съм, че беше така.

— Още един въпрос, дон Хуан: колко бяха индианците, които се появиха пред къщата ти — малцина или мнозина?

— Не бяха много, струва ми се. Отначало можеха да се чуят гласове на двама-трима; но дърветата ни пречеха да ги видим. От следите може да се предположи, че шайката е била малобройна. Възможно е да е била същата, която е подпалила ранчото. После е дошла към моята къща. Имала е достатъчно време за това.

— Имам основание да мисля, че са били същите хора — каза Карлос, все още наведен към следите от копитата — и може би са минали оттук.

— Така ли мислиш? — запита дон Хуан.

— Да, погледни го! Не е ли странно!

Ловецът посочи кучето, което се бе върнало при тях, като скимтеше и проявяваше явно нетърпение да тръгне по новооткритата пътека!

— Странно наистина! — отговори дон Хуан. — То трябва да е минало вече оттук!

— Може би — отговори Карлос. — Но работата няма да се провали, ако се забавим един час. Да видим най-напред докъде са стигнали ония храбри войници. Искам да узная това, преди да изоставим главния път. Напред, и то по-бързо!

Всички пришпориха конете си в лек галоп, предвождани както и досега от ловеца на бизони. Той продължаваше да оглежда местността от двете страни, за да види дали някакви следи не се отделят от пътя, по който се движеха.

Тук-таме се виждаха отдавнашни пресечки на пътя. По тях не се забелязваха пресни конски следи и той не забави ход, за да ги разгледа.

След двадесетминутно препускане дружината спря до брега на Пекос, пред самия брод. Явно беше, че и войниците бяха спрели тук и се бяха върнали, без да преминат реката.

— Но преди два дни — каза ловецът — са преминали отвъд добитък и ездачи. — Следите личаха още в калта.

Карлос мина с коня си през брода, за да разгледа и отсрещната страна. Още от пръв поглед видя, че никакви войници не са минавали реката; минали бяха само петдесетина глави добитък.

След като продължително и грижливо разглежда не само разкаляния бряг, но и платото, той даде знак на дон Хуан и на другите да минат реката и да се присъединят към него.

Когато дон Хуан пристигна, ловецът му каза многозначително:

— Amigo, имаш чудесни изгледи да си върнеш добитъка.

— Защо мислиш така?

— Защото тези, които са го откарали, на брой четирима, са били насам преди не повече от двадесет и четири часа, следователно животните не са много далеко оттук.

— Но отгде знаеш това?

— О, то е съвсем ясно — отговори спокойно ловецът. — Хората, откарали твоя добитък, са били на същите коне, които са оставили следите оттатък.

Карлос посочи пътеката, която се бе спрял да разгледа, и продължи:

— Много е вероятно да намерим стадото из склоновете на оная планина.

При тия думи той посочи няколко назъбени хребета, които се издаваха от ръба на Ляно Естакадо към платото. Изглеждаха на десетина мили от брода.

— Ще караме ли нататък? — запита дон Хуан.

Ловецът на бизони не отговори веднага. Явно беше, че не е решил още и продължава да обмисля в каква посока да тръгнат.

— Да — отговори най-после той с тържествен и решителен глас. — По-добре ще е да сме сигурни. Въпреки ужасните си подозрения може да греша. Може да греши и тя. Двете следи може все пак да се слеят.

Последните думи той каза само за себе си; макар че ги чу, дон Хуан не разбра смисъла им. Тъкмо когато щеше да помоли другаря си да му ги обясни, ловецът, събрал всичките си сили, пришпори коня си, извика на другите да го следват и препусна по следите на откарания добитък.

След десетина мили, изминати за по-малко от час, дружината навлезе в широк дол — част от равнината, която се вдаваше като дълбок залив в планинската част на високата степ. Когато навлизаха там, пред погледа им се разкри необикновено зрелище. Дъното на дола бе почерняло от лешояди. Стотици бяха накацали по скалите или се рееха във въздуха; стотици други прелитаха над равнината и пляскаха криле, сякаш се радваха на нещо. Долу се виждаха койот, по-едър вълк и сива мечка, които се движеха насам-натам, и се караха — при все че беше излишно да се карат, защото храна имаше предостатъчно за всички. На земята лежаха петдесетина трупа; когато ги наближиха, дон Хуан и каубоите му познаха труповете на откараните животни.

— Казах ти, че ще са тук, дон Хуан — заговори Карлос със задушаван от вълнение глас. — Но не очаквах такова нещо. Такъв дълбокомислен план! Добитъкът би могъл да се върне! А така… О, отвратителен негодник! Майка ми е права … той е, той е!

— Кой, Карлос? Кого имаш предвид? — запита дон Хуан, като се чудеше на странните, несвързани думи.

— Не ме питай сега, дон Хуан! Скоро ще ти кажа всичко скоро, не сега; главата ми е пламнала… сърцето ми гори; по-късно, по-късно! Тайната е разкрита. Сега зная всичко. Подозирах още отначало; видях го на фиестата; видях злия му разбойнически поглед, втренчен в нея. О, тиранино! Ще изтръгна сърцето ти! Хайде, дон Хуан! Антонио… другари! Подир мене по пътеката! Лесно се върви по нея! И зная где ще ни изведе т я… Много добре зная.

Напред!

Като заби шпори в хълбоците на коня, ловецът препусна обратно към брода на реката.

Изненаданата дружина заедно с дон Хуан, учуден като другите, пришпори конете и препусна след ловеца.

Не спряха пред брода. Карлос се втурна с коня си във водата и другите последваха примера му. Не спряха и когато стигнаха до пътечката, която водеше на север. Кучето хукна по нея, като лаеше от време на време; а дружината го следваше по петите.

Не бяха изминали така и една миля, когато кучето зави внезапно под прав ъгъл и пое към града.

Дон Хуан и останалите се изненадаха, но ловецът на бизони не се изненада от това. Той очакваше това. Лицето му не изразяваше изненада, а нещо много по-различно, много по-страшно за гледане!

Очите му бяха дълбоко хлътнали и святкаха с мрачен блясък, сякаш в тях пламтеше пожар. Той бе стиснал здраво зъби, устните му бяха бледи и свити, като че обмисляше или бе вече взел някакво отчаяно решение. Едва поглеждаше към следите; не се нуждаеше вече от тях. Защото знаеше гъде отиват.

Пътеката пресичаше едно кално поточе. Кучето мина запъхтяно през него и червената глина се полепи по рунтавата му козина. Глината, полепнала по нея по-рано, беше същата!

Дон Хуан забеляза това и го изтъкна.

— Било е вече насам! — каза той.

— Зная — отговори Карлос. — Всичко зная… всичко. Няма вече нищо тайнствено. Търпение, amigo! Ще узнаеш всичко, но сега ме остави да помисля. Нямам време за нищо друго.

Пътеката водеше все още към града. Не слизаше към долината, а минаваше през един скат към платото и след това вървеше почти успоредно с канарите.

— Господарю — каза Антонио, като се изравни с Карлос. — Тези следи не са от индиански коне; освен ако са били откраднати от индианци. Двата коня са военни. Много добре виждам. И при това са офицерски коне — от подковите личи.

Ловецът не прояви никакво учудване при това съобщение, нито отговори. Изглеждаше потънал в мислите си.

Антонио помисли, че господарят му не го е чул или разбрал, и повтори казаното.

— Драги Антонио — каза ловецът, като се обърна към помощника си, — да не мислиш, че съм сляп или тъп?

Думите не бяха изречени гневно. Антонио разбра смисъла им и се върна при другарите си.

Преследвачите продължаваха — ту в галоп, ту по-бавно, защото животните им бяха вече изморени. Продължаваха те — все по същата пътека и все направо към града!

Най-после стигнаха до едно място, гдето пътят от платото се спускаше в лъкатушна пътечка към долината. Същата пътечка, по която бе минал Карлос, за да извърши подвига си в деня на фиестата. Преди да започнат да слизат, Карлос заповяда на дружината да спре и отиде с дон Хуан до самия ръб на издадената скала — до мястото, гдето бе показал своето ездаческо изкуство — скалата Nina perdida.140

И двамата спряха един до друг, щом наближиха до ръба. Оттук се виждаха изцяло долината и градът.

— Виждаш ли ония сгради? — запита ловецът на бизони, като посочи усамотената група здания, които се издигаха между тях и града.

— Пресидия ли?

— Пресидия.

— Да … Защо?

— Тя е там.