Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

От своето място офицерът виждаше много добре девойката, застанала в цветната градинка. Тя се бе отдръпнала до вратата и щеше да влезе в къщи, но се обърна да извика Сиболо, едрото куче вълк, което лаеше ожесточено и заплашително по госта.

Кучето се покори и се прибра с недоволно ръмжене в къщи. Явно беше, че му се иска да позахапе краката на коня.

— Благодаря, прекрасна сеньорита — каза офицерът. — Много сте любезна, че ме запазихте от това свирепо зверче. Бих искал то да е единствената опасност, която ме заплашва в тоя дом.

— От какво има да се страхувате, сеньор? — запита изненадано Росита.

— От очите ви, сладко девойче: по-опасни от острите зъби на кучето ви, те ме нараниха вече.

— Кавалере — отговори Росита, като се изчерви и отвърна глава, — не сте дошли сигурно да се шегувате с една бедна девойка. Смея ли да запитам по каква работа сте тук?

— По никаква работа, мила Росита; само за да ви видя … Не, не си отивайте! Имам и работа… Жаден съм и спрях да пийна нещо. Няма да ми откажете една чаша вода, нали, прекрасна сеньорита?

Последните думи, казани набързо и на пресекулки, целяха да не позволят на девойката да прекрати разговора, като се прибере в къщи, както възнамеряваше. Вискара не беше жаден, нито му се пиеше вода; но гостоприемството задължаваше девойката да донесе исканата чаша, а това можеше да помогне на намеренията му.

Без да отговори на ласкателните думи, тя влезе в къщи и след малко изнесе кратунка с вода. Като стигна до мястото гдето плетът бе прекъснат, за да се влиза в двора, тя подаде на офицера кратунката и зачака той да й я върне. За да придаде правдоподобност на искането си, Вискара изпи насила няколко глътки, плисна останалата вода и подаде кратунката. Девойката простря ръка да я вземе, но той продължаваше да държи здраво съда, като я гледаше упорито и безочливо.

— Мила сеньорита — каза той, — мога ли да целуна хубавата ръчица, която бе така любезна към мене?

— Върнете ми съдинката, моля!

— Не, няма да я върна, докато не си платя питието. Ще приемете ли?

Той спусна една златна унция в кратунката.

— Не, сеньор, не мога да приема заплащане за нещо, което съм сторила по задължение. Няма да взема жълтицата — добави твърдо тя.

— Та вие вече грабнахте сърцето ми, мила Росита! Защо да не вземете и това?

— Не ви разбирам, сеньор; приберете си парите, моля, и ми дайте съдинката.

— Няма да ви я дам, ако не я вземете заедно с това, което е в нея.

— Тогава може да я задържите, сеньор — отговори тя, като се обърна, за да си отиде. — аз отивам да си гледам работата.

— Още не, сеньорита! — извика Вискара. — Трябва да ви поискам още една услуга — да си запаля пурата. Ето, вземете съдинката! Виждате ли, парите не са вече в нея! Ще ми простите ли, че ви ги предложих?

Вискара видя, че я бе оскърбил, и с това извинение се стремеше да я успокои. Тя взе кратунката от ръцете му, после влезе в къщи, за да му донесе искания огън за пурата.

След малко се показа с няколко въгленчета на едно мангалче.

Когато дойде до входа, тя видя с изненада, че офицерът е слязъл от коня си и го връзва за един кол.

А докато му поднасяше мангалчето, той каза: — Уморих се от ездата; — смея ли да помоля, сеньорита, за позволение да почина няколко минути на сянка?

Макар и ядосана от това искане, девойката можеше да отговори само утвърдително; и още в следния миг комендантът влезе в ранчото, като дрънкаше с шпорите и сабята си.

Росита го последва, без да продума; без да продума; го посрещна и майката, която си седеше в ъгъла и не удостои дори с поглед влизането му. Кучето се завъртя около него със сърдито ръмжене, но младата му господарка го пропъди и животното легна пак на рогозката, като гледаше натрапника със свирепо святкащи очи.

След като влезе, Вискара се почувствува някак неловко. Видя, че не е желан гост. Росита не каза нито дума за добре дошел; никакво приветствие от старицата или от кучето. Доказателствата за противното бяха безспорни и важният офицер почувствува, че е натрапник.

Но Вискара не бе свикнал да зачита чувствата на такива хора. Той обръщаше съвсем малко внимание на това — което им е приятно или неприятно, особено ако в случая се засягаха неговите удоволствия; затова, след като запали пурата си, той седна на една банкета така безгрижно, като че бе у дома си, и запуши мълчаливо.

В това време Росита изтегли стана си, коленичи до него и продължи да работи, като че в къщата нямаше чужд човек.

— О, я гледай! — извика офицерът, като се престори, че е заинтересуван от работата й. — Колко добре е измислено! Често съм искал да видя такова нещо. Ребосо е, нали? Така ги тъкат значи? Можете ли да изкарате по едно на ден, сеньорита?

— Да, сеньор — беше краткият отговор.

— А конците са памучни, нали?

— Да, сеньор.

— Много красиво е направено наистина. Сама ли го подредихте така?

— Да, сеньор.

— Иска се голямо умение. Много бих искал да науча как се прокарват нишките.

При тия думи той стана от пейката, приближи се до стана и клекна край него.

— Много особено и добре измислено наистина. А как мислите, прекрасна Росита, ще можете ли да ме научите?

Старицата, която седеше досега загледана в земята, трепна, като чу, че гостът произнася името на дъщеря й, и вдигна очи да го огледа.

— Говоря най-сериозно — продължи той. — Мислите ли, че ще можете да ме научите на това полезно изкуство?

— Не, сеньор — бе лаконичният отговор.

— О, сигурно не съм толкова тъп! Мисля, че ще мога да се науча … Изглежда, че трябва само да се хване така ей това нещо… — при тия думи той се наведе и сложи ръка на совалката, така че докосна пръстите на девойката — после да се промъкне ей така между нишките, нали? …

В този миг, повлечен сякаш от безумните си страсти, той като че се самозабрави и като се обърна към поруменялата Росита, продължи полугласно:

— Сладка Росита! Аз те обичам!… Една целувка, красавице! Една целувка! — и преди тя да успее да се измъкне от ръцете му, които я бяха вече обгърнали, офицерът впи устни в нейните.

Девойката изпищя; друг, по-силен и див писък й отвърна от къта. Старицата скочи от мястото си, изтича и се нахвърли като тигрица върху офицера. Дългите костеливи ръце се протегнаха и стиснаха още в следния миг гърлото му.

— Махай се, вещице! Махай се! — викаше той, като се мъчеше да избяга. — Махай се, ти казвам! Инак ще скъся проклетия ти живот със сабята си! Махай се! Махай се, ти казвам!

Но старицата продължаваше да го стиска и да пищи, като късаше яростно яката, еполетите му и каквото й попадне.

Много по-остри от нейните нокти бяха зъбите на едрото куче вълк, което скочи почти едновременно с нея от мястото си, захапа офицера за нозете и го накара да изреве, колкото му глас държи.

— Хей, вие отвън! Сержант Гомес! Ох, измяна! Помощ, помощ!

— Ах ти гачупинско куче! — пищеше старицата. — Испанско куче! Можеш да викаш страхливите си помагачи! Ох, да беше тук юначното ми синче или мъж ми да беше жив! Ако бяха тук, ти нямаше да излезеш жив през прага на тоя дом, който си дошел да скверниш! Махай се! Върви при твоите поблани … при твоите miargaritas130! Махай се… да те няма!

— Дявол да ви вземе! Прогонете това куче! Хей, Гомес! С пищовите! Застреляйте го! По-скоро! По-скоро!

Отбранявайки се със сабята си, храбрият комендант успя да стигне най-после до коня.

Нозете му бяха съвсем издрани, но с помощта на сержанта той успя все пак да се качи на седлото.

Сержантът стреля и с двата пищова срещу кучето, но не го улучи; като разбра, че има работа с многоброен враг, животното изтича вътре.

Кучето не се чуваше, но когато седна на коня, комендантът чу подигравателен смях в ранчото. В ясния нежен звук той позна гласа на красивата девойка!

Безкрайно оскърбен, той би могъл да обсади къщата с взвода си и да убие кучето, ако не се страхуваше, че войниците може да научат причината за злополучното му отстъпление. А такова унижение той не искаше да изпита.

Затова се върна при войниците си, изкомандува да тръгнат и конният взвод пое към града.

Известно време Вискара яздеше разгневен и огорчен начело на взвода; после даде някакви нареждания на сержанта и препусна сам напред.

Появата на конник в синя манга, запътен към ранчото — в чието лице Вискара позна младия ранчеро дон Хуан, — не можеше да укроти гнева му. Той не се спря и не заговори, само хвърли зложелателен поглед към конника и продължи да препуска.

Не намали ход, докато не дръпна юздите на коня в сагуана131 на пресидия.

Запъхтеният кон заплати за горчивите размисли, които измъчваха душата на господаря му.