Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

На другия ден той продължи по-усърдно лова си. Имаше сега превозни средства за почти неограничен товар. Нямаше опасност, че ще трябва да изостави част от кожите или тасахото. Заедно с доведените от него, мулетата му ставаха сега тридесет и пет; а те и трите коли можеха да носят великолепен товар на стойност няколкостотин долара.

Той бе получил вече от индианците известен брой щавени кожи. Зарад тях се бе разделил с всичко, срещу което индианците са готови да ги дадат. Дал бе дори копчетата от своята дреха и от дрехите на хората си, сърмените ширити и лъскавите висулки от сомбрерата — всичко, което блестеше.

Но не и оръжията, разбира се. Вакоите впрочем не ги искаха. Те имаха такива оръжия, а можеха и да си направят колкото си искат. Биха купили само дългата кафява пушка; тя беше спомен и Карлос не би се разделил от нея и за десет мулета. Той продължи лова си и през следващите дни. Само че бизоните ставаха все по-неспокойни и плашливи. Карлос забеляза, че стадата бягат откъм север; а вакоите ловуваха южно от лагера му! Явно беше, че бизоните не са наплашени от тях. От кого тогава?

На третата вечер след търгуването с индианците Карлос и хората му бяха легнали да спят, а Антонио остана на стража до полунощ, когато един от пеоните щеше да го смени. На Антонио му се спеше. Уморен от усилената езда по бизоните, той правеше усилие да не заспи през последния половин час от дежурството, когато откъм муледата се дочу пръхтене.

Това го накара да се разсъни напълно. Той прилепи ухо до земята и се ослуша. Откъм муледата се чу ново, още по-силно пръхтене, последвано скоро от трето, четвърто!

„Какво ли ще е? Дали са койоти? Или мечка? Да събудя господаря“ — каза си Антонио.

Метисът пропълзя тихо до Карлос и го дръпна за ръката. Едно леко побутване бе достатъчно: ловецът на бизони скочи веднага и грабна пушката. За лов той си служеше само с лък, но при опасност, например при индианско нападение, прибягваше всякога до пушката си.

Като размениха няколко думи, Карлос и Антонио събудиха пеоните и всички грабнаха оръжията си. Застанаха между трите коли, които бяха разположени така, че образуваха малък триъгълен корал. Високите коли бяха отлична защита срещу стрели, а тъй като в бивака нямаха огън, никой не можеше да ги види. Бивакът беше прикрит и от гъстите листа на черниците, които го затъмняваха още повече, но обитателите му можеха да наблюдават прерията пред себе си. Да не бяха пръснати тук-таме храсталаци, биха могли да виждат цялата долина. А тия храсталаци прикриваха може би доста неприятели.

Ловците мълчаха и се ослушваха напрегнато. По едно време им се стори, че някаква тъмна фигура пълзи към мулетата, вързани на по-малко от стотина ярда. Но светлината беше толкова слаба, че никой не можеше да каже със сигурност какво е то. Каквото и да беше, то се движеше много бавно, защото изглеждаше, че стои все на същото място. Карлос реши най-сетне да го разгледа по-отблизо. Той се измъкна от корала и почна да пълзи, последван от Антонио. Когато наближи тъмния предмет, видяха ясно, че той се движи.

— Наистина има нещо — прошепна ловецът. В същия миг мулетата пак изпръхтяха, а някои изтропаха с копита по земята, като че се подплашиха.

— Трябва да е мечка — продължи Карлос. — Така изглежда. Ще подплаши животните и ще се разбягат… от изстрел по-малко ще се уплашат.

При тия думи той вдигна пушката, прицели се, доколкото тъмнината позволяваше, натисна спусъка и гръмна.

Изстрелът пробуди сякаш всички демони от ада. Стотици гласове изкрещяха едновременно, по ливадата изтрополяха копитата на стотици коне, муладата се раздвижи, мулетата ревяха и се дърпаха, а в следния миг всички бяха скъсали въжетата и препускаха бясно към прерията! След тях препускаше и ги подкарваше цяла тълпа ездачи; Карлос не бе се опомнил още от изненадата, когато и мулетата, и индианците изчезнаха яко дим!

Ни едно животно не бе останало от цялата мулада. Всичко беше пометено!

— Estampeda!107 — каза с пресипнал глас ловецът на бизони. — Горките мулета! Всички отидоха! До едно! Проклето индианско двуличие.

Карлос не се съмняваше, че е ограбен от вакоите — същите, от които бе купил мулетата. Той знаеше, че такива случаи не са редки, и търговците са често ограбвани по този начин; не е необичайно те да купят за втори път откраднатите животни, и то от същите индианци, които са ги откраднали.

— Проклето индианско двуличие! — повтори той натъртено и възмутено. — Ето защо бяха толкова отстъпчиви и щедри при спазаряването! Подлите крадци са намислили да ми вземат по тоя начин всичката стока, защото не са смеели да ме ограбят явно! Carajo. Загубен съм и последните думи бяха изречени колкото гневно, толкова и скръбно.

Ловецът на бизони беше наистина в неприятно положение. Всичките му надежди, литнали така високо напослетък, бяха разбити в един миг. Цялото му имущество ограбено; целта на пътуването загубена; дългите, опасни и трудни пътувания — съвсем безсмислени. Щеше да се върне с празни ръце, по-беден и отпреди, защото, загуби и собствените си пет товарни мулета. Оставаха само воловете и верният му кон, вързан за една от колите. Но с тях можеше да кара само храна за себе си и хората; не можеха да вземат нито една бала кожи, нито една bulta108 месо повече от потребното да се хранят из пътя!

Такива мисли минаваха през ума на ловеца, докато гледаше подир изчезналите крадци. Не направи опит да ги гони — би било не само безполезно, но и опасно. Би ги стигнал с великолепния си кон, но би и загинал от копията им!

— Проклето индианско двуличие! — повтори той още веднъж. След това стана, върна се в корала и заповяда да приберат воловете и да ги привържат здраво към колите. Някои изостанали индианци можеха да ги нападнат ненадейно и понеже беше опасно да легнат, ловецът и четиримата му другари останаха будни и нащрек цялата нощ.