Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Несъмнено беше, че мъртвият индианец е паней. Остриганите му коси, формата на мокасините, военните украси бяха Сигурни доказателства за Карлос.

Ловецът на бизони беше доволен, че индианецът е паней. И то по няколко съображения. Радваше го най-напред това, че неговите приятели вакоите са му останали верни. После, че е наказал един от участниците в грабежа. И най-сетне, като разбра, че са панеите, почна да се надява, че ще може да си възвърне с помощта на вакоите част от откраднатите мулета!

Това не беше невероятно. Както казахме, вакоите и панеите бяха заклети врагове и Карлос беше сигурен, че щом научат за близостта на панеите, вакоите ще се впуснат да ги преследват. Той ще участвува с малкия си отряд в това преследване и ако панеите бъдат разбити, ще си възвърне муладата.

Затова първият му подтик бе да препусне до лагера на вакоите, да им извести, че панеите са на военен поход, и да потегли заедно с тях подир врага.

Но почти веднага и двамата с Антонио си спомниха, че самите паней бяха тръгнали към лагера на вакоите! Дотам няма и две мили и въпреки тъмнината невъзможно беше де да не го намерят! Ами ако са издебнали вакоите и са ги нападнали вече!

Това беше много вероятно, дори повече от вероятно. Времето и часът бяха сигурно указание. Естампедата стана точно към полунощ. Няма съмнение, че те са отивали тогава към бивака на вакоите! И са стигнали за нападението тъкмо навреме. Такива набези се вършат от полунощ до зори!

Карлос се страхуваше, че може би е закъснял да предупреди приятелите си. Вакоите може и да са загазили вече!

Както и да е, той реши да тръгне веднага към лагера им.

Като остави Антонио и пеоните с нареждане да пазят и отбраняват бивака докрай, той грабна пушката и лъка и потегли. Беше още дрезгаво, но той знаеше пътя към лагера на вакоите и вървеше без мъчнотия. Яздеше предпазливо, като разглеждаше внимателно шубраците още отдалеч и наблюдаваше постоянно хребета на хълмовете.

Тази предпазливост не беше излишна. Панеите едва ли бяха далече, а възможно беше и още да дебнат между неговия бивак и лагера на вакоите или да са спрели между хълмовете.

Ловецът на бизони не се боеше много от среща с един-двама. Той имаше пълно доверие в коня си и знаеше, че никой паней не може да го стигне. Опасното беше да не го обградят и хванат, преди да е стигнал до колибите на вакоите; затова именно напредваше толкова предпазливо.

Той се ослушваше внимателно. Преценяваше и най-незначителния звук — крякането на дивия пуяк от клоните на някой дъб; чукането на дивия петел по някой сух пън; писъка на сурия елен; подсвирването на прерийния мармот. Тези звуци му бяха добре познати и при всеки от тях ловецът спираше и се ослушваше внимателно. При други обстоятелства не би им обърнал внимание, но като знаеше, че може да се имитират, той напрягаше слух, за да разбере дали са истински. Забеляза следите, оставени през нощта от панеите. Трябва да са били голям отряд, ако се съди по дирите върху тревата. Там, гдето бяха прекосили някаква рекичка, Карлос откри по пясъка отпечатъци от мокасини; някои все пак са се движили пеша, макар че доста много са били на откраднатите мулета.

Карлос продължи да язди още по-предпазливо. Изминал бе вече половината разстояние до лагера на вакоите, а дирите на панеите вървяха все в тази посока. Не може да са минали, без да открият лагера! Това не може да се случи на такива опитни бойци. Видели са дирите на вакоите откъм неговия лагер, открили са колибите, а може и да са почнали вече нападението си, може …

Размишленията на ловеца на бизони бяха внезапно прекъснати: до слуха му стигнаха отдалече викове и крясъци, които говореха за нещо страшно, непрекъснато ехтене на гръмка и безредна глъчка от много гласове. Отделен вой, насърчителен вик или остро изсвирване се издигаше от време на време над общия шум и тоя възглас за победа или мъст се понасяше далеко над равнината.

Карл ос знаеше значението на тези крясъци и викове: те бяха отзвук от сражение, от страхотна битка на живот и смърт!

Гласовете идеха Иззад хълма, по който ловецът на бизони се изкачваше.

Той пришпори коня си, препусна до върха и погледна към долината. Долу битката беше в разгара си!

Ужасната гледка се разгърна изцяло пред очите му. Шестстотин мургави ездачи се движеха из равнината: някои се втурваха един срещу друг с наклонени копия, други изпъваха отдалеко лъковете си, трети се вкопчваха в ръкопашен бой със смъртоносна томахавка112 в ръка! Едни нападаха групово с дългите си копия, други се обръщаха и хукваха да бягат, трети слезли от конете, се сражаваха пеша! Някои пък се криеха из шубраците и изскачаха, щом зърнат случай да хвърлят стрела или да промушат с копието си някой враг в гърба. И кървавата битка продължаваше.

Не се чуваше никакъв изстрел, нито бойна тръба или барабан, не гърмяха топове, не блясваха ракети, във въздуха не се виеха облаци от серен дим. Но и без тези белези и звуци нямаше опасност зрелището да се сметне за безгласна картина — за прериен турнир. Дивите бойни викове и още по-дивите подсвирквания, яростните нападения, свирепият вой при щурма, възгласите за победа и мъст, цвилещите коне без ездачи, прострените тук-таме скалпирани индианци, червеният блясък на главите им, аленеещите от кръв копия и секири — всичко това беше доказателство за истинска, смъртоносна борба и Карл ос не се усъмни нито за миг какво представлява картината пред неговия поглед. Беше индианско сражение — вакоите и панеите се биеха на живот и смърт!

Той разбра това от пръв поглед, а скоро почна и да различава едни от други бойците на двете племена. Панеите бяха в пълно бойно облекло и се познаваха лесно по гъстия кичур на темето, а вакоите, които сигурно не бяха очаквали нападението, бяха в дългите си ловни ризи и гамаши. Някои бяха наистина голи почти като противниците си, но лесно можеха да се различат от тях по буйните, развявани коси. Първата мисъл на ловеца на бизони бе да препусне напред и да се намеси в боя — разбира се, на страната на вакоите. Шумът на сражението разпали кръвта му, а като видя разбойниците, които току-що го бяха опропастили, обзе го силна жажда за отмъщение. Мнозина яздеха откраднатите мулета, а Карлос бе решил да си възвърне част от тях. Тъкмо когато щеше да пришпори коня си и да се втурне напред, в сражението сякаш настъпи внезапна промяна, която го накара да остане на мястото си. Панеите отстъпваха!

Виждаше се как много от тях обръщат конете си и удрят на бяг.

Като гледаше надолу, Карлос видя, че трима панеи препускат нагоре към него. Повечето бойци от отряда им още се сражаваха или бяха побягнали в друга посока, а тримата се бяха отделили от своите и препускаха право нагоре по хълма.

Ловецът на бизони бе отдръпнал коня си зад няколко дървета и те го забелязаха, едва когато стигнаха съвсем близо до него.

В този миг зад тях се чу бойният вик на вакоите и Карлос видя, че двама техни бойци преследват бегълците, кои то погледнаха назад и като разбраха, че противниците са само двама, обърнаха конете си, за да се сражават.

При първата схватка един от преследвачите бе убит, а другият — Карлос разпозна сега, че е вождът на вакоите — остана сам срещу трима нападатели.

Пушката на ловеца изплющя във въздуха като камшик и един от панеите се повали от седлото. Като не знаеха отгде е дошъл изстрелът, другите двама продължиха нападението си срещу вожда, който се спусна стремително и разцепи главата на единия с томахавката си. Но конят му го отнесе напред още преди да го обърне, третият паней — пъргав боец — се втурна подир вожда и го промуши в гърба с дългото си копие. Оръжието мина през тялото му и благородният индианец се строполи от коня си с предсмъртен вик.

В същия миг падна и врагът му. Стрелата на ловеца на бизони закъсня да спаси вожда, но не и да отмъсти на убиеца му. Тя го прободе, тъкмо когато нанасяше удара, и той се строполи едновременно с жертвата си, като продължаваше да стиска дръжката на копието!

Мъртвите индианци, натъркаляни на моравата, представляваха страшна гледка, но Карлос не се спря да я съзерцава. В друг край на полесражението боят продължаваше и той пришпори коня си и препусна, за да вземе участие и там.

Но панеите, изгубили вече мнозина от най-добрите си бойци, бяха изпаднали в паника, която свърши с общо бягство. Карлос се втурна подир тях заедно с победителите, като изпразваше от време на време пушката си по бягащите разбойници. Но се побоя да не би някой малък отряд да нападне собствения му лагер, та се отдели от преследвачите и препусна към своите. Намери Антонио и пеоните барикадирани в корала, всичките живи и здрави. Някои от пръснатите индианци минали насам, но личало, че са толкова изплашени, та нямали никакво желание да нападнат малката дружина.

Щом провери положението тук, ловецът на бизони обърна коня си и замина пак към мястото на току-що завършилото сражение.