Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Ранчите и асиендите заемаха десетина мили покрай реката, по-надолу от Сан Илдефонсо. Близо до града те бяха по-нагъсто, но надолу бяха по-малко и на по-бедни хора. Страхът от „индианските бойци“ принуждаваше имотните да се установяват не много далеко от пресидия. А бедността принуждаваше други, въпреки опасността, да се заселват към покрайнините. И тъй като селището не беше нападано от няколко години, известен брой дребни фермери и скотовъдци се бяха заселили дори и на осем и десет мили под града. А на половин миля зад тях се виждаше една самотна къща — последна в долния край на долината. Тя беше като че вън от отбраняваната зона; патрулите от гарнизона не обикаляха никога това толкова отдалечено място. Собственикът се осланяше очевидно на съдбата или на благосклонността на апахите — индианци, които често нападаха селището, — защото къщата беше съвсем незащитена.

Възможно беше и забутаното, усамотено място да спомагаше за сигурността и.

Къщата беше настрана от пътя, както и от реката, в сянката на отвесните канари, построена почти до самата васала.

Беше бедно ранчо — като всички в долината и почти навред в Мексико, — иззидано от големи кирпичени блокове, оформени в калъпи и изсушени на слънце. По-хубавите сгради от тоя род са с белосани фасади — защото най-близо се намира гипс. Някои по-изискани постройки имат и прозорци, които на пръв поглед изглеждат остъклени. И действително те имат нещо като стъкло, но лъскавите като стъкло прозорци са всъщност тънки пластинки от поменатия гипс, който се използува за тази цел в много области на Ню Мексико.

Ранчото, за което става дума, не беше белосано, нито имаше прозорци. То беше прилепено до скалата и кафявите му кирпичени стени почти не се различаваха по цвят от нея; а за прозорци служеха два тъмни отвора, преградени с няколко дървени пръчки.

Но светлината, която влизаше през тях, само допълваше светлината, нахлуваща през винаги отворената врата.

Къщата почти не се виждаше от пътя в долината. Пътникът не би я забелязал никога, а можеше да я пропусне дори зорко индианско око. Прикриваше я една необикновена ограда — необикновена за очи, които не са свикнали с растителността на тази далечна страна. Оградата беше от високи кактуси, които растяха в редица като клони, шест инча дебели и от шест до десет фута високи. Израсли бяха един до друг като колове на стокана126, толкова наблизо, че погледът едва проникваше през пролуките, премрежени от гъсти бодли.

В съответното годишно време върховете на тези растителни колони се покриваха с хубави восъчнобледи цветове; когато прецъфтяваха, те отстъпваха мястото си на ярки и вкусни плодове. Малкото ранчо можеше да се види едва след като се мине през отвора на тази ограда; но въпреки грубите му стени, благоуханната цветна градинка наоколо показваше, че тук има грижлива ръка.

Зад кактусовата ограда, почти до скалата, имаше невисока кирпичена стена. Тук беше коралът за добитъка; в единия му край имаше нещо като малък навес или обор. В корала се виждаха понякога пет-шест мулета и цяла дузина волове, а в обора — великолепен кон за езда. Но сега и двете помещения бяха празни — добитъкът не беше тук. Кон и мулета, и волове бяха заедно със собственика си далече някъде из прериите. Собственикът беше Карлос, ловецът на бизони. Този дом беше негов, на старата му майка и на хубавата му сестра. Тук живееха те още от детските му години.

Но нямаха нищо общо с хората от долината или от града; не бяха нито испанци, нито индианци. Отличаваха се и от двете раси толкова, колкото и самите те се различаваха помежду си. Падрето беше прав: тия хора бяха американци. Бащата и майката се бяха заселили отдавна в долината; никой не знаеше отгде са дошли — знаеше се само, че са пристигнали през прериите откъм изток; бяха еретици, но падретага не бяха успели да ги включат в лоното на черквата си, нито пък да ги прокудят или накажат, и то само благодарение намесата на военния комендант; и най-после знаеше се, че простолюдието в селището гледало и двамата със суеверен страх. Напоследък това чувство бе минало само към майката на Карлос и взе нов облик: почнаха да я смятат за hechicera, за вещица, и се кръстеха набожно, щом я зърнеха. Това се случваше впрочем не много често, защото тя се явяваше твърде рядко между хората. Бе отишла на фиестата за Сан Хуан само по настояване на Карлос, който искаше да достави малко удоволствие на любимите си майка и сестра.

Техният усамотен живот се дължеше донегде на американския им произход. От много време вече между испано-мексиканци и англо-американци съществуваше омраза, насаждана от властите и разпалвана от духовенството. Над мексиканската граница се бе надвесила вече сянката на бъдещите исторически събития; завземането на Флорида и на Луизиана бе очевидно само стъпка по пътя на американското разширение. Тези въпроси се разбираха напълно само от по-интелигентните; но цялото население бе надъхано с пакостните страсти на расова ненавист.

Семейството на ловеца на бизони беше също жертва на този предразсъдък, затова живееше съвсем отделно от другите жители на долината. То поддържаше връзки с туземното индианско население — с бедните тагни, които почти не познаваха тези противоамерикански настроения.

Ако влезем в ранчото на Карлос, ще видим русокосата Росита, седнала на рогозка да тъче ребоси. Станът й е направен от няколко грубо издялани дървета. Той е толкова прост, че не заслужава да се нарича машина. И все пак дългите синкави нишки, обтегнати успоредно и трепващи от Допира на гъвкавите пръсти на Росита скоро ще се превърнат в хубав шал, който ще закрива главата на някоя гиздава поблана от градчето. Никой в долината не тъче по-хубави ребоси от сестрата на ловеца на бизони. Ако той надминава всички младежи в ездаческото изкуство, тя е ненадмината в полезния занаят, с който се препитава.

Ранчото има само две стаи, значи една повече, отколкото имат други. В това се проявяваше англосаксонската духовна изтънченост. Семейството на ловеца на бизони не бе възприело още индианския бит.

Кухнята е по-голямото и същевременно по-весело помещение, защото се осветява през отворената врата. Вътре се вижда малко огнище, наподобяващо жертвеник, пет-шест глинени гърнета, прилични на старинни вази, няколко кратунени чаши и копанки, каменна плоча за тортили, наклонена на една страна върху късите си крака, няколко възглавници за сядане, бизонови кожи, използувани за същата цел, чувал царевично брашно, няколко китки сушени билки и нанизи от червени и зелени пиперки. Никакви икони; това е единствената къща в долината, гдето погледът е лишен от удоволствието да види такова нещо. Ясно е, че семейството на ловеца е от еретици.

Но това, което ще привлече вниманието ви още с влизането, е старицата, седнала до огъня да пуши лула с пунче. Странна е тази старица, странен е бил сигурно и животът й. Но никой не го знае. Нейните остри тънки черти, буйната бяла коса, суровият блясък на очите — всичко й придава чудноватост. Познавачът би разбрал веднага, че се намира пред едно необикновено същество. Чудно ли е тогава, че простолюдието я смята за магьосница?