Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА

Минали бяха три дни, откакто жълтият ловец и другаря му тръгнаха на поход. Тези, които ги изпратиха, започнаха с нетърпение да чакат вест от тях. Не се съмняваха ни най-малко в усърдието на своите наемници и в успеха им. И за тримата — Робладо, Вискара и падрето — успехът беше само последица от наградата, но все пак очакваха с нетърпение вест от ловците — ако не са заловили ловеца на бизони то поне да съобщят, че са го видели или са открили следите му.

Когато поразмислиха, и падрето, и офицерите разбраха, че едва ли могат да получат някаква вест, преди самите ловци да се завърнат със, или без пленника.

— Няма съмнение — каза монахът, — че го следят непрестанно и ние не ще научим нещо, докато не уловят разбойника еретик.

Каква поразителна вест бе за тази прекрасна тройка новината, донесена в селището от един говедар, че видял в дерето два трупа и познал в тях ловците на мисията — Манл и Пепе!

Той каза, че ги видял близо до една горичка край Пекос… били разкъсани от вълци и лешояди … но по това, което било останало от дрехите и снаряжението им, можал да разбере кои са, защото ги познавал лично. Сигурен бил, че са мулатът и самбото — ловците на мисията.

Отначало това „загадъчно убийство“, както го нарекоха, можеше да се обясни само с предположението, че е дело на „индиански бойци“. Хората не знаеха нищо за задачата, възложена напоследък на ловците. И двамата бяха добре познати в селището, но никой не обръщаше внимание къде ходят и странствуванията им оставаха обикновено неизвестни за гражданството. Предположи се, че са излезли на някой от обичайните си ловни походи и са попаднали на скитническа банда диваци.

Отряд драгуни, воден от говедаря, отиде до горичката и се върна със съвсем друго обяснение на случката.

Войниците бяха убедени, че ловците са били убити не от индиански стрели, а от оръжие на бял. Освен това конете им бяха оставени, а кучетата убити — скелетите бяха намерени край брега на реката.

Не са убити значи от индианци. Индианците биха откарали животните — и кучетата, и конете, — а освен това биха смъкнали от убитите снаряжението и облеклото им, които бяха доста ценни. Не, не са били индианци!

Не беше много мъчно да се досетят кой е извършил убийството. Там, гдето намериха костите на кучетата, пръстта беше доста рохкава и по нея имаше следи от копита, които не бяха от конете на ловците. Мнозина ги познаваха. Бяха следи от копитата на всеизвестния кон на Карлос, ловеца на бизони.

Нямаше съмнение, че това е дело на Карлос. Знаеше се, че той не е в приятелски отношения с жълтия ловец, напротив. Трябва да са се срещнали и скарали; или пък — по-вероятно — Карлос е издебнал ловците, заспали край огъня, промъкнал се е до тях и е изпълнил намерението си! Метисът е бил застрелян веднага и е паднал в огъня, защото част от тялото му беше станало на пепел! Другарят му се е опитал да избяга, но е бил последван и настигнат от кръвожадния разбойник.

Нови проклятия започнаха да се сипят върху главата на клетия Карлос; щом чуеха името му, хората се кръстеха и шепнеха молитва или клетва, а майките плашеха с него децата си. Името на Карлос, ловеца на бизони, вдъхваше повече страх, отколкото слухът за индианско нападение!

Вярата в свръхестествените му сили се увеличи. Едва ли някои вече се съмняваше, че майката на ловеца на бизони е магьосница, или че всички дела на нейния син са били подпомогнати и внушени от нея.

Нямаше никаква надежда да го заловят или убият. Как би могло да стане това? Кой би могъл да върже или накаже самия сатана? Никой не вярваше, че ще могат да го заловят.

Някой предложи сериозно да затворят и да изгорят майка му — магьосницата. Докато не стане това, твърдяха те, той не ще иска и да знае, че го преследват; а като премахнат нея, убиецът ще бъде предаден на правосъдието!

Твърде вероятно бе тези съвети — поддържани от повечето жители в селището — да надделеят; особено като се подкрепяха от падретата мисионери… Но докато общественото мнение назрее за такова жестоко жертвоприношение, случи се нещо, което промени напълно хода на събитията.

Една неделна сутрин, когато хората излизаха от църква, на площада пристигна конник, потънал в пот и прах. Беше в униформа на драгунски сержант и всички лесно познаха добре известните черти на сержанта Гомес.

Той бе обкръжен веднага от тълпа безделници и при все че беше неделя, само след миг те нададоха ликуващи възгласи, започнаха да подхвърлят шапки, викове процепиха въздуха.

Каква вест бе донесъл Гомес? Необикновена наистина: че обявеният вън от закона е заловен! Това беше вярно. Карлос бе заловен и беше сега в ръцете на войниците. Не го заловиха нито със сила, нито с хитрост. Работата бе свършена чрез предателство. Издал го бе един от неговите хора.

Ето как бе станало залавянето. Загубил надежда да влезе във връзка с Каталина, той бе решил да изведе от долината майка си и сестра си. Приготвил им бе временно жилище далеко из прериите, гдето щяха да са в безопасност; враговете му, а сам той смяташе да се върне в долината и при първа възможност да изведе Каталина. Знаеше, че отвеждането им няма да е лесно при наблюдението, на което бяха подложени. Но бе взел мерки и щеше да сполучи, ако нямаше предателство. Един от хората му — някакъв пеон, който го бе придружил при последното пътуване — го издаде на непрестанно дебнещите врагове.

Карлос беше в ранчото и правеше набързо някои приготовления за пътуването. Оставил бе коня си скрит малко по-далечко в гъсталака. За нещастие Сиболо не беше с него. Вярното куче лежеше болно след неотдавнашната схватка пред пещерата. Задължението да пази отвън, което би било поверено нему, бе възложено сега на пеона.

Този негодник беше вече подкупен от Робладо и Вискара. Затова, вместо да пази господаря си, той побърза да предупреди враговете му. Ранчото бе обградено от един отряд и при все че неколцина от нападателите бяха убити от Карлос, сам той бе най-после победен от надделяващата сила и пленен.

Не минаха и пет минути от пристигането на Гомес, когато се чу бойна тръба, възвестяваща наближаването на войска, а в следния миг войниците влязоха в строй на площада. В центъра беше пленникът, вързан здраво на гърба на едно муле и пазен от два реда войници.

Едно толкова интересно събитие скоро се разчу и площадът се изпълни с тълпа, която жадуваше да задоволи любопитството си, като види прочутия ловец на бизони.

Но не само него гледаха с любопитство. Имаше още двама души, единият от които беше толкова интересен, колкото и самият обявен вън от закона. Този пленник беше майка му. Погледите на тълпата бяха втренчени в нея със страхопочитание и възмущение; подигравки и гневни викове се сипеха върху й по пътя към калабосото.

— Смърт на магьосницата! … Да умре! — викаха негодяите, когато минаваше край тях.

Нищо — нито разчорлените коси, нито разплаканите очи на младата и другарка, дъщеря й — не трогваше сърцата на тази фанатична тълпа, всред която се чуваха викове:

— Смърт и за двете… и за майката, и за дъщерята!

Охраната трябваше да ги пази от нападателите, когато ги въвеждаше набързо в затвора.

За щастие Карлос не видя нищо. Не знаеше дори, че те са заловени. Мислеше, че може би са ги оставили необезпокоявани в ранчото и отмъщението на неприятелите му ще засегне само него. Не знаеше сатанинските намерения на мъчителите си.