Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТА

Застанал неподвижно до седлото, Карлос мълча няколко мига. Сякаш се чудеше какво да отговори. Засегнат бе от държането на двамата офицери и от думите на Робладо. Твърде неприятно би било да участвува в такова просто състезание сега, когато всички вече го привършиха, и то само поради закачката на Робладо и коменданта; ако пък откаже, би се изложил на подигравките и подмятанията; а те целяха може би именно това.

Той имаше основание да подозира някаква коварна Подбуда. Познаваше донегде и двамата, знаеше служебния им ранг; пък и не можеше да не ги знае, защото те бяха най-важните големци в селището. Но знаеше нещичко и за нрава им, а то съвсем не беше в тяхна полза. Що се отнася до Робладо, ловецът имаше особени, твърде особени основания да не го обича; а ако знаеше едно обстоятелство и офицерът би имал не по-малко основание да му отвърне със същото чувство. Робладо не знаеше до днес Нищо за ловеца на бизони, който повечето време отсъствуваше от долината.

Може би не бе го и срещал досега или поне никога не бе говорил с него.

Карлос обаче го познаваше много добре; и още доста преди тази среща, по причини, за които вече загатнахме, гледаше на него с неприязън.

Това чувство не се промени от поведението на офицера в сегашния случай. Напротив, надменният, подигравателен тон уязви твърде много ловеца. И той отвърна най-сетне.

— Аз казах, капитан Робладо, че не си струва труда да правя нещо, което и десетгодишно момче не би сметнало за голям подвиг. Не бих извил устата на коня си за такъв жалък номер — да го спра на брега на Някаква безобидна канавка; но ако…

— Ако какво? — запита нетърпеливо Робладо, като използува замълчаването на Карлос и полуотгатна намерението му.

— Ако сте разположен да рискувате един дублон — защото аз съм беден ловец на бизони и не мога да заложа повече, — ще се опитам да сторя нещо, което би се сметнало може би за подвиг от някое десетгодишно дете.

— А какво ще е то, сеньор ловецо? — запита подигравателно офицерът.

— Ще спра коня си в пълен галоп до самия край на оная скала!

— На разстояние равно на дължината на два коня?

— На два коня! Дори по-малко — на същото разстояние, отбелязано тук на брега на канала!

Изненадата от това предложение накара всички присъствуващи да замлъкнат. Предложението беше толкова безумно н главоломно смело, че беше трудно да се повярва. Дори двамата офицери изглеждаха слисани. Склони бяха да мислят че ловецът на бизони не говори сериозно, а се шегува. Посочената от Карлос скала беше част от веригата, която обграждаше долината. Тя образуваше един нос, който изпъкваше пред редицата и се хвърляше на очи, гледан от поляната долу. Краят й беше на еднаква височина с високото плато горе, на което беше част и един вид подпора — а тревистата морава, която се виждаше на ръба, беше само продължение На платото. Към долината скалата се спускаше съвсем отвесно, без тераси или издатини, макар че хоризонталните слоеве, които я пресичаха, показваха редуващи се пластове варовик и пясъчник. От поляната в долината до върха на скалата имаше хиляда стъпки. Да се гледа към тоя връх беше детинско изпитание за слабите нерви, да се погледне оттам надолу не беше леко и за най-смелите.

Такава беше скалата, гдето ловецът на бизони предлагаше да спре коня си. Не е чудно, че предложението бе посрещнато със смайване, което накара тълпата да млъкне за миг. Когато изненадата премина, се чуха викове:

— Невъзможно! Той е луд! Ами! Шегува се! Esta burlau-do los militates62 — и други подобни.

Карлос играеше с поводите и чакаше отговор.

Не чака дълго. Вискара и Робладо пошушнаха малко, след това Робладо извика нетърпеливо:

— Приемам облога!

— И аз слагам една унция — добави комендантът.

— Сеньори — каза Карлос с привидно огорчение, — съжалявам, че не мога да приема и двата облога. Този дублон е цялото ми състояние, а едва ли някой би ми заел тъкмо сега цял дублон.

При тези думи Карлос погледна тълпата с усмивка, обаче повечето хора не бяха в настроение да се смеят. Те бяха ужасени от страшната съдба, която очакваше, според тях, безрасъдния ловец. Но все пак някой отговори:

— Двадесет унции, Карлос — за каквато и да е друга цел. Но не мога да насърчавам това безумно намерение.

Говореше младият ранчеро, който се бе обзаложил с Вискара за него.

— Благодаря, дон Хуан отговори ловецът на бизони. — Зная, че би ми ги заел. Благодаря ти все пак. Не се страхувай! Ще спечеля унцията. Ха, ха, ха! Не съм прекарал аз двадесет години на седлото, за да ме взема на подбив някакъв си гачупино.

— Господине! — прогърмяха едновременно Вискара и Робладо, като се уловиха за дръжките на сабите си и се намръщиха заплашително.

— О, не се обиждайте, господа! — каза полуподигравателно Карлос. — Просто се изплъзна от езика ми. Уверявам ви, че нямах намерение да ви обидя.

— Дръжте си тогава езика зад зъбите, драги — заплаши го Вискара. — Защото при второ изплъзване може да повлече и вас.

— Благодаря, сеньор комендант — отговори Карлос, като продължаваше да се смее. — Може би ще се възползувам от съвета ви.

На това комендантът отвърна само с едно свирепо „Carrajo“, което Карлос не чу, защото сестра му, научила за неговите намерения, скочи в този миг от колата и изтича явно разтревожена към него.

— Карлос! Братко! — изпищя тя, като протегна ръце и обгърна коленете му. — Вярно ли е? Не, нали?

— Кое, сестрице? — запита той с усмивка.

— Че ти… — Тя не можа да изрече ни дума повече, а само посочи с поглед скалата.

— Да, Росита. И защо не? Срамота е, моето момиче! Не се тревожи, няма нищо страшно, уверявам те. Правил съм такива работи и друг път!

— Карлос, мили Карлос! Зная, че си смел ездач — няма по-смел. Но помисли за опасността! Dios de mi alma63! Помисли за …

— Е, сестро! Не ме срами пред хората! Ела при майка и чуй какво ще каже тя! Уверен съм, че тя няма да се разтревожи — при тези думи ловецът на бизони подкара коня си към колата, последван от сестра си.

Бедна Росита! Към тебе блеснаха в този миг очи, които те виждаха за първи път, но погледът на тъмните зеници не предвещаваше нищо добро за тебе. Прекрасната ти фигура, ангелската красота на лицето ти, самата ти скръб може би пробудиха интерес в едно сърце, чиято любов е носила само гибел — сърцето на полковник Вискара.

— Mira! Робладо — пошепна той на своя подчинен, негодник като самия Него. — Погледни нататък Santissima Virgen!64 Свети Гвадалуп! Гледай, бе човече! Същинска Венера, наистина! Както е истина, че аз съм християнин и войник. За бога … от кое небе падна тя?

— Рог Dios! He съм я виждал досега — отговори капитанът. — Трябва да е сестрата на ловеца на бизони; да — послушайте ги, наричат се брат и сестра! Хубавичка е!

— Ay de mi! въздъхна комендантът. — Тъкмо навреме ми идва. Почнало беше стращно да ми доскучава от този отегчителен живот на границата. С това ново развлечение може би ще успея да убия още един месец. Как мислиш, ще ме залисва ли толкова време?

— Надали, ако и тя се застои колкото другите. Наситихте ли се вече На Инес?

— Уф! Много се влюби в мене, а аз предпочитам, ако някоя изобщо се влюби, да е съвсем малко.

— Може би тая руса хубавица ще ви допадне повече в това отношение. Я гледайте. Отиват нататък!

Докато Робладо говореше, Карлос и сестра му бяха стигнали до колата, гдето беше старата им майка и почнаха да говорят с нея.

Комендантът, неговият капитан и мнозина зрители ги последваха и се натрупаха наоколо да слушат.

— Тя иска да ме разубеди, майко — каза Карлос, съобщил вече на майка си своето намерение. — Ако не си съгласна, няма да ида. Ала слушай, майко: почти се обзаложих и искам да устоя на думата си. Въпрос на чест, майко.

Последните думи бяха казани високо и настойчиво в самото ухо на старата жена, която сякаш недочуваше.

— Кой иска да те разубеди? — запита тя, като вдигна глава и изгледа отрупаните наоколо. — Кой?

— Росита, майко.

— Росита да си гледа стана и да тъче ребоси — това е за нея. А ти, сине, можеш да вършиш по-големи работи — чудеса, да, чудеса. Та нима в жилите ти не тече кръвта на баща ти? Той вършеше чудеса … ха, ха, ха!

Странният смях и чудноватият вид на жената накараха зрителите да се стреснат.

— Върви! — извика тя, като отхвърли назад дългите си бели коси и размаха ръце във въздуха. — Върви, Карлос ловецо, и покажи на тия жълти страхливци — робите му с роби! — какво може да стори един свободен американец. Към скалата! Към скалата!

Като изрече страшната повеля, тя се отпусна назад в колата и потъна в предишното си мълчание.

Карлос не запита нищо повече. Изтърваните от нея изрази го караха да приключи по-скоро разговора, защото видя, че те не убягнаха от вниманието на някои от присъствуващите. Офицерите, свещениците и алкалдът размениха многозначителни погледи, когато тя ги произнасяше.

Като настани сестра си в колата и я прегърна на прощаване, Карлос се метна на гърба на коня и препусна към равнината. Когато се поотдалечи, той задържа коня и извърна за миг очи към скамейките, където седяха градските сеньори и сеньорити. Там се забелязваше известно вълнение. Те бяха чули за предстоящия опит и много от тях биха искали да разубедят ловеца от опасното начинание.

Сърцето на една от тях щеше да се пръсне от вълнение като сърцето на сестра му; но тя не смееше да прояви тревогата си пред околните. Принудена беше да седи и да страда в безгласно мълчание.

Карлос знаеше това. Той измъкна от пазвата си една бяла кърпа и я развя във въздуха, като че се сбогуваше с някого. Не би могло да се каже дали получи отговор; но в следния миг той обърна коня си и препусна към скалите.

Сеньорите, сеньоритите, както и по-младите правеха най-различни предположения към коя е бил отправен прощалният привет. Много догадки се правеха, много имена се споменаха и клюките не спираха. Но само една знаеше за кого бе поздравът и сърцето й преливаше от любов и страх.