Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДЕВЕТА

При все че игрите бяха приключили, празнуването на Сан Хуан не беше още свършило. Хората можеха да видят още много зрелища, преди да се приберат по домовете си. Щяха да се отбият пак в черквата — там имаше нова продажба на индулгенции, броеници и муски, ново пръскане на светена вода, за да се напълнят пак касите на падретата за нови състезания на масата за монте. След това имаше вечерно шествие за светията на деня (Хуан), чиято статуя се разнасяше на носилка из целия град, докато понеслите я пет-шестима души се изпотиха не на шега от товара.

Самият светия беше любопитна рядкост: огромен истукан от восък и гипс, облечен в избеляла жълта коприна, окичен със сърма и пера. Католическа статуя с индиански облик; защото мексиканските божества са колкото римски, толкова и индиански. Той изглеждаше уморен от цялата разправия и понеже връзките между главата и шията бяха разхлабени, главата се люшкаше, като че светецът кимаше на тълпата. Това кимане, което би се сторило безкрайно смешно във всяка друга, неуправлявана от свещеници страна, се гледаше тук в по-друга светлина. Падретата не пропускаха да изтълкуват по своему и го изтъкваха пред своите набожни последователи като благоволение от страна на светията, изразяващ с поклоните си към хората своето одобрение за теглилата им. Това кимане беше в действителност едно истинско чудо. Така поне твърдяха двамата падрета и кюрето; а кой могъл да им противоречи? Опасно би било да се каже, че не е така. Никой в Сан Илдефонсо не смееше да се усъмни в словото на църквата. Чудото действуваше отлично, религиозното въодушевление се разпалваше и когато св. Хуан бе върнат в нишата и малкият cofre80 бе сложен пред него, там намериха много песети81, реали и куартели, които иначе биха отишли тази нощ в касата на монтето.

Кимащи светии и мигащи мадони не са никакво нововъведение в светата църква. Падретата от мексиканския и клон си имаха също свои чудотворци и дори в Ню Мексико, което е почти terra ignota82, могат да се намерят светии, вършили също такива чудеса, каквито са отбелязани във фокусническата летопис на времето им.

След това дойдоха фойерверките — и то не какви да е, защото в Ню Мексико са добри познавачи на това „изкуство“. Слабостта към фойерверките е странна, но сигурна отлика на един народ в упадък.

Дайте ми статистиката за пиротехническия барут, употребен от един народ за фойерверките, и аз ще ви кажа какво е неговото духовно и физическо равнище. Ако цифрата е максимална, физическото и морално измерение ще бъде минимално, защото те са винаги в обратно съотношение.

След фойерверките дойде фандангото. Тук срещаме същите лица, без особени промени в облеклото. Само сеньорите и сеньоритите са свалили сутрешните си рокли и тук-там някоя хубава поблана е сменила грубата си вълнена фуста с весела плисирана муселинена рокля.

Балът бе устроен в обширната зала на Каса де Кабилдо83, която заемаше едната страна на площада. В такъв празник не се проявяваше строго класово разделение. То изобщо никога не се е проявявало особено много в граничните градове на Мексико, защото въпреки класовите различия и високомерната тирания на правителствените власти, когато се касае само за забавление, съществува някакво демократично, равенство, размесване на висшите и низши класи, което е различни в други страни. Английски и дори американски пътешественици са наблюдавали с учудване това. В танцувалния салони се допускаха всички, готови да се приютят, и до богаташа, в изискан черен костюм човек, можеше да се види някой ранчеро с кожена куртка и кадифени калсонери, а дъщерята на богатия търговец да танцува редом със селската девойка, която по цял ден меси тортили или тъче ребоси.

Комендантът Робладо и лейтенантът се явиха на фандангото в пълна униформа. Алкалдът беше с бастуна си със златна дръжка и сърмени пискюли, кюрето — с широкополата си шапка; падретата — в своите развяващи се раса; там бяха и всички първенци на града.

Там беше богатият търговец дон Хосе Ринкон с дебелата си жена и четирите си дебелички, полузаспали дъщери; там беше съпругата и цялото семейство на алкалда; и Ечевариите с брат си. изискания кавалер в парижки костюм, с фрак и цилиндър — единствените в залата. Там беше и богатият, асиендадо сеньор Гомес дел Моите със своята суха жена и няколко също така слаби дъщери, съвсем различни в това отношение от стотиците крави по неговите пасбища. Там най-сетне, наблюдавана от всички, беше и прекрасната каталина де Крусес, дъщерята на богатия собственик на мини дон Амбросио, който лично я придружава и зорко бди над нея. Освен тези видни личности имаше и по-незначителни: чиновници от мините, писари при търговците, млади селяни от долината, керванджии, каубои, ловци на бизони и дори градски леперо84, загънати в своите евтини серапета. Фандангото представляваше една пъстра навалица.

Музиката се състоеше от bandolon85, арфа и цигулка, а танците бяха валс, болеро и коона. Справедливостта изисква да се каже, че по-изящно танцуване едва ли би могло да се види и в парижки салон. Дори простият пеон в кожено яке и калсонери се движеше грациозно като учител по танц, а побланите в къси поли и пъстри пантофи се плъзгаха по подиума като прима балерини.

Робладо натрапваше както винаги любезността си на Каталина и играеше почти всеки танц с нея. Нейното око-обаче се плъзгаше над златните му еполети и като че си търсеше другиго в залата. Тя беше явно безразлична и слушаше думите на партньора си и отегчена от неговото общество.

И очите на Вискара също търсеха някого, който като че не беше тук, защото комендантът се движеше насам-натам като се вглеждаше недоволно във всяка група и надничаме във всеки ъгъл.

Ако търсеше русата красавица, нямаше да я намери. Тя не беше тук. След фойерверките Росита и майка й се прибраха у дома си. Къщата им беше далеко в долния край на долината и те си отидоха, придружени от Карлос и младия ранчеро. Двамата младежи обаче се върнаха за фандангото. Беше доста късно, когато пристигнаха, защото пътят ги бе забавил. Затова именно погледът на Каталина блуждаеше. Но за разлика от Вискара тя нямаше да остане разочарована.

Танците продължаваха, когато двама младежи влязоха в залата и се присъединиха към присъствуващите. Единият беше младият ранчеро, другият — Карлос. Той можеше да се забележи лесно по китката пера, която се развяваше на черното сомбреро.

Очите на Каталина престанаха да блуждаят. Те. имаха, само една цел, но погледът им не се втренчваше, а спираше крадешком на нея поради наблюдението на разгневения баща и ревнивия влюбен.

Карлос се държеше равнодушно, при все че сърцето му пламтеше. Какво ли не би дал, за да потанцува с нея? Но той знаеше много добре положението и. Знаеше, че покана от негова страна би предизвикала скандал. И не се осмели да я покани.

Понякога му се струваше, че тя не го поглежда, а слуша внимателно Робладо … красавеца Ечевариа … други… Това беше само хитруване от страна на Каталина, предназначено за погледите на другите. Но Карлос не знаеше, че е така, и се чувствуваше засегнат.

Беше неспокоен и започна да танцува. Избра си една много хубавичка алдеана, на име Инес Гонсалес, която беше във възторг, че ще танцува с него. Като ги видя, и Каталина започна да ревнува.

Тази игра продължи известно време, докато Карлос се отегчи от дамата си и отиде да седне сам на една банкета86.

Погледът му следеше движенията на Каталина. Той видя, че тя го гледа с любов — любов, призната вече с думи и дори затвърдена с клетва. Трябваше ли тогава да се подозират взаимно?

Доверието между сърцата им се възстанови; а възбудата от танца и отслабналата бдителност на полупияния дон Амбросио ги насърчи и те започнаха по-смело и по-честичко да се поглеждат.

Танцуващите двойки, които се въртяха из залата, минаваха близо до пейката на Карлос. Играеха валс. Каталина танцуваше с красивия Ечевариа. При всеки тур на валса лицето й се обръщаше към Карлос и погледите им се срещаха. При такива краткотрайни, но чести погледи очите на една испанска девойка могат да изкажат цели томове и Карлос прочете в Каталинините един радостен разказ. Когато обикаляше за трети път залата, Карлос забеляза, че пръстите й, сложени на рамото на кавалера, стискат вейка с тъмнозелени листа. На минаване край него тя пусна ловко вейката на коленете му и той дочу лек шепот: — „Tuya!“87

Карлос взе кедровата вейка. Той разбра много добре нейното значение, притисна я до устните си и я забоде на петелката на своята извезана жакета.

Когато Каталина мина пак покрай него, в разменените им погледи светеше изпълнена с доверие взаимна любов.

Нощта напредваше — на дон Амбросио най-сетне се доспа и той отведе дъщеря си, придружаван от Робладо.

Скоро след това се разотидоха и повечето богаташи и известни хора, но някои неуморни поклонници на танците се люшкаха из залата, докато румената Аврора надникна зад rejas88 на Каса де Кабилдо.