Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

Карлос беше по това време в пещерата. След случката в пресидия тя беше негово постоянно жилище, негово леговище, и то почти по същите съображения, които мулатът бе споделил с другаря си. Това убежище беше сигурно и на удобно разстояние от приятелите му в долината. Той можеше да излиза безопасно от дола нощем и да се връща, преди да съмне. През деня спеше. Почти не се страхуваше да бъде проследен дотук от войниците; но дори и да го проследят, той можеше да наблюдава от пещерата целия дол до самия му вход на около миля разстояние оттук и всеки идващ от тази посока би бил забелязан още отдалеко. Ако войнишки отряд навлезеше в дола, при все че и от двете страни имаше непристъпни скали, ловецът пак можеше да избяга. Както вече казахме, една тясна, стръмна и мъчнопроходима пътека водеше от горния край на дола към платото. Колкото и да беше стръмна и мъчнопроходима, черният кон можеше Да се изкачи по нея; а щом се озове в простора на Ляно Естакадо, Карлос можеше да се надсмее на войниците, тръгнали да го гонят.

Враговете му биха могли да го заловят само когато спи или след като се стъмни. Но Карлос не се страхуваше и тогава. Той лягаше да спи така спокойно, като че е заобиколен от телохранители, защото имаше наистина пазач, и то верен пазач — кучето Сиболо. Макар и ранен на няколко места от копия по време на ужасната схватка, Сиболо бе избягал без смъртоносна рана. И беше пак до господаря си. Докато Карлос спеше, умното животно лежеше на камъка и наблюдаваше дола. Сиболо би настръхнал цял и би заръмжал, щом зърне войник. И в тъмнината дори никой не би могъл да се приближи на няколкостотин ярда от пещерата, без да бъде забелязан от кучето, което би дало на господаря си време да избяга и от най-бързия преследвач.

Пещерата беше голяма, достатъчно голяма да скрие и хора, и коне. От скалата в най-вътрешния и край се стичаше бистра планинска вода и се събираше в корито, кръгло като паница, което изглеждаше направено от човешка ръка. Но не беше. Самата природа бе издълбала това корито и го бе напълнила с най-хубава вода. Подобно явление не е рядкост в тази област. Пещери с такива корита се намират във вакойските и гваделупски планини, които са много по на юг.

Беше най-подходящо място за скривалище — за подслон на разбойник, на поставен вън от закона или на друг беглец, а при условията, в които се намираше Карлос, пещерата беше истинско жилище за него. Той знаеше отдавна това място, познато само на други ловци като него и на дивите индианци. Никой жител на долината не би дръзнал да дойде някога в тъмния и неприветлив дол.

В това леговище Карлос имаше много време за размишления, и то често пъти за горчиви размишления. Научаваше всичко, което става. Антонио се грижеше да му го съобщи. Срещаха се нощем някъде при Пекос и ловецът получаваше от слугата си новини от селището. Предположенията на хитрия мулат бяха правилни. Ако би дошъл направо към пещерата, Антонио можеше да бъде проследен и скривалището на Карлос — открито. За да избегне това, ловецът на бизони излизаше нощем да го пресрещне.

Девойката Хосефа беше ценен помощник на Антонио в събирането на новини от селището. От нея той бе научил, че Каталина де Крусес е под ключ в бащината си къща… че Робладо бил само ранен и ще му мине… че с разездите излизат нови офицери… че цената за главата на господаря му се покачила. Плитката хитрост на съгледвачите около ранчото беше отдавна известна на Карлос. Макар и плитка, тя му беше крайно неприятна, защото съгледвачите му пречеха да посещава майка си и сестра си. Обаче чрез Антонио той поддържаше почти всекидневна връзка с тях. Би могъл да се страхува за сестра си след станалото, но негодникът Вискара беше болен и Карлос прецени правилно, че Росита ще може да се движи необезпокоявана. Той не се страхуваше много за нея — поне за известно време, — а когато това време мине, щеше да я прибере далеко от подобна опасност.

Такава именно възможност той чакаше сега. Въпреки бдителността на враговете си той не се съмняваше, че ще може във всяко време да измъкне майка си и сестра си. В това бягство те щяха да имат другарка — същество, което му беше скъпо като тях, но беше много по-строго пазено!

Само заради нея той излагаше всеки ден на опасност живота си… Само заради нея седеше с часове в самотната пещера да крои планове, да обмисля най-опасни възможности.

Държана под ключ… строго пазена от утрин до вечер и от вечер до зори… Как би могъл да я измъкне при това положение? Този въпрос се мъчеше да разреши той.

Тя го бе уверила, че е готова да отиде с него. О! Защо не й предложи да избягат веднага? Защо пропусна този златен миг? Защо помисли за отлагане? Това отлагане се оказа съдбоносно… То можеше да забави осъществяването на намерението му с месеци, с години … завинаги може би!

Карлос не искаше и да знае гнева на враговете си… нито презрението на жителите в селището… Само Каталина беше негова мисъл… негова постоянна грижа. Той мислеше само за едно — как ще избави не себе си, а своята любима.

И не е чудно, че чакаше неспокойно нощта … не е чудно, че тръгваше с такова нетърпеливо бързане за самотната среща край Пекос.

Мръкна се пак; като изведе коня си по склона пред пещерата, той, се качи на седлото и препусна към изхода на дола. Сиболо тичаше пред него.